Pacific Rim – реализирана детска фантазия за стотици милиони долари

pacific_rim_2013_movie-wide„Огромен” е първият и вероятно най-точен епитет, с който се сещам да опиша „Огненият пръстен” на режисьора Гийермо Дел Торо. „Огромен” в най-буквалния смисъл на прилагателното име, просто гигантски, титаничен или какъвто друг синоним се сетите. Участниците – роботи и чудовища – са огромни, мащабите са огромни, последиците са… познайте какви? ОГРОМНИ! Но зад планините от метал, зад оглушителните ревове на чудовищата и зад масовите разрушения, филмът все пак има туптящо човешко сърце.

Убеден съм, че по подобен начин започват и доста други ревюта на лентата. И в момента, в който аз или мой произволен колега стигне до частта за туптящото сърце, на Майкъл Бей му иде да се изяде, тъй като неговата поредица „Трансформърс” предостави екшън от същия магнитуд, но без грам от човешкия елемент на „Огненият пръстен”. Заслугата за това се пада на сценариста Травис Бийчъм, а и на самия Гийермо Дел Торо, който е нанесъл минимални поправки и все пак е отговорен за режисурата на филма.
Pacific_Rim_Main_Trailer_32Портал между измеренията, отворил се в дълбините на Тихия океан, позволява на гигантски извънземни чудовища, наречени „кайджу” (“kaiju” – „гигантски звяр”, от японски), да атакуват Земята. В отговор човечеството обединява ресурсите си, за да създаде специален тип ново оръжие – „йегерите” (“jaegers” – “ловци”, от немски). Те са гигантски роботи, управлявани едновременно от пилотски тандеми чрез неврални мостове. За целта пилотите трябва да са наистина близки един с друг, тъй като споделят изцяло мислите и спомените си. Проблемът идва, когато кайджутата започват да се адаптират към способностите на йегерите и опасността за човечеството става твърде голяма.

Ясно се вижда, че концепцията на филма отваря вратата към невероятни екшън сцени. Такива са налице от първата до последната минута. Участниците в сраженията са толкова огромни, че използват цели параходи, за да се налагат един друг. Когато пък битката им достигне сушата, материалните щети са невъобразими. Подчертавам думичката „материални”, тъй като цивилни жертви във филма почти не са изобразени и предполагам, че това е своеобразна шегичка от страна на Дел Торо. Сградите се срутват и падат, колите летят през въздуха като свръхзвукови самолети, но в тях не се виждат никакви хора. Така или иначе, във филм като този, реализмът е последната грижа на зрителя, а следователно и на екипа зад лентата.
pacific-rim-hideo-kojimaВ типичния стил на Дел Торо кайджутата са отвратителни гигантски създания, моделирани по истински земни влечуги и насекоми. Йегерите пък са същински планини от стомана, заплашителни и все пак успокояващи зрителя с присъствието си. Сблъсъците им изумяват и разтърсват сетивата. Триизмерните ефекти тук са чудесни и поставени съвсем на място, в IMAX формат, гледките са невероятни. Tрудно ми е да си представя какъв невероятен спомен щеше да ми остави такъв филм, ако го бях гледал на възраст от 8 или 10 години. Дел Торо е направил лентата си именно с такава цел и я постига без проблеми.

Това отваря въпроса докъде може да стигне Холивуд в деструктивните си тенденции. Този въпрос е твърде широк, за да го разнищвам по средата на филмово ревю, но ще кажа само, че дори заклет фен на експлозиите и екшъна като моя милост, започва да се чуди колко по-далеч може да се стигне във филмовите разрушения. Само през тази година видяхме как половината Сан Франциско изчезна под катастрофиращия кораб „Ентърпрайз”, как Лондон отиде по дяволите в „G.I. Джо: Ответен удар” и как Криптон, Смолвил и Метрополис бяха срутени в „Човек от стомана”. В „Огненият пръстен” крайбрежните ивици по цял свят (Сидни, Хонг Конг, Ню Йорк) стават жертви на атаките на кайджутата. След всичко това идва въпроса: а сега накъде? Оставям ви сами да си отговорите и продължавам с ревюто си.
pacific_rimЧовешкият елемент на филма идва от персонажите и техните истории. Независмо дали става дума за мъж, изгубил брат си, отдал собствения си живот или вкарал сина си във войната срещу чудовищата, лентата предоставя множество трогателни човешки истории, които се преплитат и разплитат през целия филм. За пълноценното им предаване на екрана са отговорни и актьорите.

В главната роля Чарли Хънам, актьор с предимно телевизионни изяви дотук, предлага сравнително едноизмерно и стереотипно представяне. Персонажът му и не изисква повече. Почти същото се отнася и до японската актриса Ринко Кикучи, която предимно плаче или гледа разстроено в камерата, както и до Робърт Казински, който играе контрапункта на героя на Чарли Хънам.
pacific-rim-concept-art1За щастие, поддържащият актьорски състав е налице, за да спаси човешкия елемент на тази огромна механична продукция. Големият Идрис Елба играе тежката си роля с целия авторитет, който е способен да покаже, и точно това е нужното в този случай. Дори изтърканата му реч преди заключителната сцена, която сякаш е копирана от смехотворното президентско слово от „Денят на независимостта”, звучи вдъхновяващо и уместно. С отлични превъплъщения се отличават Макс Мартини в ролята на възрастен британски пилот на йегер, както и Чарли Дей и Бърн Горман, които играят двойка смахнати учени, които не могат да се понасят и все пак работят заедно в наложителните обстоятелства. Но над всички, и то по възможно най-забавния начин, застава Рон Пърлман, любимецът на Гийермо Дел Торо и звезда на поредицата му „Хелбой”, чийто персонаж се казва Ханибал Чау, но въпреки азиатското си име, е американец от Бруклин със слънчеви очила, пура в устата, голямо самочувствие и пиперлив език. Пърлман практически играе себе си и така надиграва всички останали в лентата.
za sled Ron PearlmanСаундтракът на филма ни предоставя хубава и запомняща се основна музикална тема, но често преминава в твърде, твърде бомбастична територия, и провокира повече смръщвания и подигравателни усмивки, отколкото благоговение или възхищение.

В заключение мога да кажа само, че „Огненият пръстен” на Гийермо Дел Торо има своите недостатъци и ако някои хора го изкарват модерен шедьовър, то поне аз не бих се съгласил с тях. Не бих го нарекъл и „най-добрият филм на това лято”, тъй като според мен „Човек от стомана” остава над него. Но предимствата са много повече от недостатъците и това е един превъзходен филм за забавление на цялото семейство, особено ако част от него е 10 или 12-годишно момченце. Специално то може да се приготви за филмовото преживяване на своето детство.

 

Георги Петров
е на 25 и е завършил бакалавърска степен по специалност „журналистика“ в СУ „Свети Климент Охридски”. Работил е като международен и културен редактор за новините на БНТ „По света и у нас“, водил е рубрика на филмова тематика по Box TV и в момента работи като водещ на рубриката „Кино Аларма” в БНР „Христо Ботев”.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to