Пътешествието на куфара

11745860_10207445849809456_2249266351594538588_n

Сборникът с разкази „Куфарът на брат ми“ (издателство ICU, 2015) ме срещна в София, попътува с мен в метрото, след това в автобуса, във влака за Варна, а сега ни предстои и съвместно пътешествие до Италия. Преди да кажа повече за книгата, ще споделя една лична история.

Мигрирането не е преживяване по рецепта с известни странични ефекти, то е толкова индивидуално, колкото се различаваме хората един от друг. Може да е както силни криле, които да извисяват, така и юмрук, стиснал здраво сърцето. А най-често е и двете.

Първото си самостоятелно пътуване в чужбина предприех на осем и половина. Щях да прекарам двадесет дни в южната ни съседка по юношеска програма, чието име не помня, целяща развиване на отношенията между България и Гърция. Тръгнах от Варна с голяма група деца, не познавах нито едно от тях, а и бяха с няколко години по-големи от мен. Бях екипирана с лентов фотоапарат (и допълнителна лента към него, която да сменя, когато първата свърши), удобни дрехи и много ентусиазъм. През цялото време, докато пътувахме, гледах през прозореца и попивах всичко, опитах се да се сприятеля с останалите деца, дори внимавах в сутрешните часове по гръцки език и бях научила едно-две неща. По това време нямаше мобилни телефони, а дори и да е имало – аз нямах. Единствената комуникация с родителите ми се осъществяваше по телефона в пансиона, в който бяхме настанени. Повечето пъти вестта, че ме търсят, пристигаше, докато си бях в стаята. Радост. Бягам до телефона, вдигам слушалката, а там гласът на майка ми и на баща ми. Толкова далеч от мен. Толкова близки и едновременно недостижими. И въпреки новите приятели, непознатата, вълнуваща страна, самостоятелността и щастието да опитвам толкова много нови неща, сълзите напираха, изпълваха очите ми и мокреха бузите ми.

Странно е, но всяко следващо пътуване малко или много приличаше на това първото. Престъпвайки прага на познатото, едновременно ме изпълват вълнение и тъга, че съм оставила нещо важно зад себе си. Тъга, която в по-късен етап се превърна в болка, че не мога да бъда на две места едновременно, че винаги ще трябва да избирам.

За осемнадесетия рожден ден родителите ми ми подариха куфар. Това може би е подаръкът от тях, на който съм се зарадвала най-малко. Бях напускала дома няколко пъти за по 20-30 дни, но не ми бе необходим мой куфар. Всичко се променяше. Не ме разбирайте погрешно, куфарът си беше (и все още  е) страхотен – голям, в коралов цвят, здрав, с няколко разделения, заключващ се, с колелца, всички екстри. Проблемът беше, че тогава виждах нещата така – от една страна, синята ми стая с гледка към морето, спокойствието на двора ни, ароматът на домашно отгледани домати, гласът на майка ми, който ме вика за вечеря, тихите залези, прекарани с кучето ни – Хаос. А от другата страна беше куфарът и една голяма въпросителна. Оттогава този куфар е бил къде ли не с мен – за половин година изпълняваше едновременно ролята на нощно шкафче и сейф и всеки път, когато си помисля, че съм го натоварила прекалено много и този път ще му се случи нещо по летищата, той ме е опровергавал и е достигал жив и здрав до мен.

Разказах ви всичко това, защото „Куфарът на брат ми“ някак ме принуди да го направя. Сборникът предизвика верижна реакция на споделяне. Малко след напечатването му заваляха снимки от целия свят на хора, държащи „Куфара“ в ръцете си като малко съкровище, сърце-център и пътища водещи навсякъде, но винаги стигащи отново до сърцето. До любовта.

Любовта е странна птица. Вглеждаме се в призраците ѝ, търсим истинската ѝ тръпка из прашните пътища, а когато я намерим, дивото спира да зове, сгъваме платната и започваме любовно да садим дървета, любовно да заравяме корени.“ Зоя Маринчева, „Куфарът на брат ми

11755779_10207445847329394_8232583848547714397_nОще от първата си страница този сборник ме разплака, а след това ме и разсмя. Емиграцията е такава – „приятно-страшна“ (през деня посещаваш Метеора и учиш гръцки, през нощта плачеш по телефона). Историите са лични, изживени, премислени, почувствани. Различни една от друга, но в същото време и обединени около въпросите, които в днешно време толкова често си задаваме. Какво е домът? Къде се „връщаш“ и къде се „прибираш“? Нева Мичева пише: „Дом е там, където нощем в тъмното не се блъскаш в ъглите, където разпознаваш по стъпките кой върви в коридора, където децата ходят боси. Ето затова България не чувствам като дом. Българският език – винаги; апартаментът на нашите – абсолютно; българската държава – никога.“

Трябва да призная, че по някакъв начин обикнах тази книга и знам, че в бъдеще често ще се връщам към нея. Няма да кажа кои разкази са ми въздействали или харесали най-много, защото „Куфарът на брат ми“ е едно пътуване, цялостно преживяване, и като при повечето пътувания накрая е трудно да разграничиш единия ден от другия. Всичко се слива и запомняш само усещането. В сборника ще намерите текстове от Катерина Стойкова-Клемър, Иво Иванов, Нева Мичева, Джоя Гуерцони, Димитър Кенаров, Капка Касабова, Бабак Салари, Елена Панайотова, Пиер Мейлак, Албена Тодорова, Явор Гърдев, Ан Фам, Георги Господинов, Вера Траянова, Владислав Христов, Рана Дасгупта, Екатерина Петрова, Зоя Маринчева, Едгар Вилянуева, Димитър Камбуров, Милена Варзоновцева, Герасим Дишлиев. Известни и не чак толкова познати имена се обединяват, за да допълнят представата, че преди да бъдеш писател, преводач, фотограф или доцент по „Теория на литературата“, си човек, гражданин на света, на родината и на себе си.

Купете си тази книга, това преживяване. Вземете я с вас на път, пишете между редовете ѝ спомени и размисли, напъхайте между страниците ѝ картички от приятели от други държави. Позволете ѝ да достигне до вас, да ви отведе в Париж, Канада, Порто, Тексас, София, у дома. А след това споделете, защото това е истинското богатство на куфара, че можеш да го разтвориш и в него да откриеш поне малка част от преживяното.

Искам искрено да благодаря от свое име и от името на всички, на които ще подаря сборника, на Невена Дишлиева-Кръстева, защото книгите, правени с любов, имат невероятна сила. Надявам се, че сборникът ще има продължение и ще бъде наличен и на английски език.

„Миграцията започва с неспокойна октомврийска утрин, когато въздухът мирише предателски на кафе, цигарен дим, неизсъхнал вълнен шал и на другаде. Животът е кратък, градовете са легион. Заминаването се случва многократно, като раздяла с родител, първо на дъното на душата, после в главите, преминава в убежденията, в паспортите, на гарата, на летището, и после по малко с всяко прибиране, все по-рядко, с размиването на разликата между „връщам се“ и „прибирам се.“  – Албена Тодорова, „Куфарът на брат ми“

Пламена Крумова
е на 25 и е завършила СУ „Климент Охридски”, специалност Журналистика. Интересува се от фотография, литература, култура, театър, музика.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to