Пъзелът Прага

„Златна Прага“ – този израз съм чувала да казват безброй пъти. Все се чудех защо, но и без да знам усещах, че ѝ приляга. Месец след като се завърнах от там, все още не съм напълно сигурна защо, но е златна. Наистина.

Прехвърлила по-голямата част от пътуването, вече съм в трамвая и наближавам града. Избутвам умората от съседната седалка, за да направя място на първите впечатления. Прага посреща, като че винаги е подготвена за гости – нищо, че не ги очаква. Непринудено отношение и очарователен дом – вече предвкусвам какво ме очаква през следващите дни.

Pic 1

Един от първите уроци: тук късно се стъмва – има достатъчно време за всичко. Независимо от това още веднага се хвърлям по най-наболелия туристически маршрут – Прашна брана (Барутната кула), Старе место (старият град), Карловата улица. Насищам се с усещането за… хора. Поемам по хълма на замъците – Храдчани. Решавам да е по бавната процедура – пеша. Уморява повече отколкото си представям, но и показва повече отколкото съм очаквала. И после – любимият момент – да се издигнеш над града, за да поздравиш покривите му. Има нещо крайно очарователно в тази различна перспектива – покривите разказват съвсем други приказки от тези, които знаят сградите. Градини и тесни алеи обримчени от лавандула, а божурите току-що са нацъфтели. Все пак е първата седмица, в която става толкова горещо.

Първото преминаване по Карловия мост (едно от многото, които предстоят) – усещането да се влееш в плътен поток; понасят те глъч и шумотевица, които разконцентрират и не ти дават шанс да разгледаш каквото и да било. Иначе очите ти се пълнят с цветове и форми, докато светлото небе на града те наляга. А в такива моменти това е повече от всичко. През следващите дни отново минавам по моста. Всеки път се опитвам да разгледам статуите, но много повече ме привличат живите фигури по него. Улични музиканти, художници, тук-там занаятчии, шарени туристи. След всяко поредно минаване пак не мога да си спомня чии статуи видях, но пък нося послевкус на цветове и музика – въпрос на потребност може би.

Pic 2

В един от късните следобеди или по-скоро по вечер (когато денят е сякаш с отложен залез, е трудно да се прецени, а да поглеждам часовника почти не се сещам през повечето време) се озовавам покрай реката. Там вече животът съвсем се разгръща и има много от всичко – хора, музика, бира. Успявам набързо и по малко да щрихирам с очи. Хората са шарени, свежи, различни, раздвижени, щастливи (не, няма как да знам, но в същото време някак си съм убедена, че са). Музиката е силна, без да разбереш повежда стегнатите стъпки и те кара да разчупиш походката си. Бирата – сигурно има толкова видове, колкото хора и вкусове. Изведнъж всичко се завърта в и без това интензивния си ход – корабчетата са заведения, реката е хоризонт, атмосферата е алтернативно измерение, времето хем е спряло, хем тече през теб – няма друго място, на което искаш да си. Наивно питам дали няма някакво мероприятие – ами, тук винаги си е така оживено, казват ми – особено през лятото. Тайно в себе си решавам, че явно там лятото никога не свършва – това пулсиращо оживление не изглежда като да може просто да приключи.

Pic 3

В следващите дни се разхождам сама из града. Придържам се към централната част, но градският транспорт е дотолкова лесно устроен, че се изкушавам и правя маршрути до по-далечни места. С детско вълнение ограждам обекти и драскам стрелки по туристическата карта. Футуристични църкви, йезуитски манастири с дълги коридори, арки, избелели стенописи. И, разбира се, астрономическият часовник. Първите няколко дни преминавам набързо покрай него, но в един от всички пъти се озовавам наблизо – минути преди точния час. Далновидно се сбутвам сред тълпата и го чакам да „оживее“. Прочела съм историята за всички фигури и нямам търпение скелетът-смърт да бие камбаната. Не чакам за разходката на апостолите, а за да видя как символите на човешките пороци ще заклатят глави за пореден път след толкова много години в несъгласие: „Не, не… не ни е дошъл часът още… няма да тръгваме“. Нещо ме жегва – часовникът започва да отброява времето. Аз спирам да го отброявам. Няколко секунди, в които не знам колко е часът, но знам, че е тук и сега. А после се изгубвам в тесните улички, които криволичат между високите стени на църквите и катедралите, и ме подслоняват в обедната жега. Защото за пореден път от няколко дни не искам да съм никъде другаде.

През цялото време снимам сградите – нещо, което винаги правя, когато пътувам и то по много. Тук обаче те ме очароват безапелационно. Оставят ме без избор и без дъх. Някъде четох, че ако попиташ чехите кой е любимият им архитектурен стил, ще отговорят без колебание „Готика!“. Аз лично много харесвам готиката, но не разбирам как може да издържи какъвто и да е било аргумент пред Барока, който също е сред основните архитектурни стилове характерни за града… и който му придава разкош и дискретно усещане за пищност. Красота, концентрирана във всеки квадратен сантиметър. Детайли, детайли, детайли. Запечатвам всичко – и в съзнанието и на SD картата. Човек никога не знае кое първо ще го предаде.

Pic 4

Прага е освен всичко богата на… вкусове. Гулашът, когато е изкусно сготвен, е наслада, а при повече късмет – домашно приготвените кнедли са съвсем отделно преживяване. Не пропускам традиционните изкушения, но в този град на разнообразие ми се вижда абсолютен пропуск да се придържам само към традиционната кухня. Кокетни вегетариански ресторанти, малки зали с прихлупен син таван и фосфоресциращи звезди, маси, светещи дискретно в златисто. Лавандулова лимонада във френски ресторант край реката. И неведнъж – вечният триделник, защото малко неща могат да се сравнят с аромата на прясно изпеченото козуначено тесто.

Дните ми продължават отчасти в обиколки, но повече в преживявания. Опитвам се да подредя спомените, но те само се навързват в откъслечни картини. Дъхът на стари библиотеки и вековни книги, помпозния театър, Вълтава, която дава тон на песента на града, тъмнокафявите тухли на църквите, които като магнит привличат погледа ти, паветата, които бавно уморяват краката ти, но бързо отвличат вниманието ти в нови маршрути, острите кули, златните обкови на тежките врати. Дистанцираната висота на Вишеградския хълм, от която виждаш как се вие реката и отблясъците на пълзящото по нея слънце. Хора, които танцуват суинг по залез пред строгия поглед на тъмната катедрала. И винаги – топлите керемидени линии на покривите – лабиринт, в който минало и настояще се срещат. Влезеш ли веднъж в него не можеш излезеш, ако не оставиш част от себе си там. И то съвсем доброволно.

Последна вечер и светлините на Прага – най-сетне се е стъмнило. Гледам Карловия мост отдалеч. Вълтава е спокойна – не се вълнува от моята тъга, какво ли не е видяла през вековете. Изпитвам зверска носталгия, макар все още да не съм си тръгнала. Истината е, че винаги изпитвам такава, независимо откъде си тръгвам. Но тази вечер малко повече от друг път, убедена съм. Малко по-особено е. Накрая обръщам гръб и през рамо казвам „До скоро…!“ – така ми се струва, а човек трябва да вярва на усещанията си и да ги следва. Така че пак ще се видим, Прага. Вече знам, че винаги си готова за гости.

Pic 5

Автор: Пламена Кожухарова 

Под Моста
е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to