Pearl Jam – големите звезди на Сиатълската сцена

10363646_10152453649967485_2106024693686584280_n

Откакто ги чух за пръв път, Pearl Jam се превърнаха в моята най-голяма музикална любов. Точно едно пускане на техния MTV Unplugged ми беше нужно, за да се влюбя. Красивите текстове, историите, които Еди Ведър преживява всеки път, докато пее, специфичният глас, добре прилягащата музика по него и убийствените рифове на Майк МакКрийди бързо изкачиха групата на първо място в моята класация. Повечето им песни не могат да се слушат – чувстват се. Колкото повече научавах за тях, толкова повече ми се издигаха в очите. В този материал съм изложил някои от по-интересните неща, до които съм се добрал.

Mother Love Bone

„So I’m singing
This is my kinda love
It’s the kind that moves on
It’s the kind that leaves you alone“

Когато говорим за Pearl Jam, задължително трябва да започнем с друга група, която ги предхожда – Mother Love Bone. Ядрото Стоун ГасърдДжеф Еймънт е същото, но основната фигура не е. Вместо Еди Ведър, фронтмен на групата е друга изключително харизматична личност – Андрю Ууд. Различен от останалите вокалисти в Сиатъл, Андрю подражава като визия, поведение и стил на пеене на Фреди Меркюри. Крис Корнел, който е и негов съквартирант за известно време, казва: „Той беше рок звезда и го знаеше. Може би нещо в това ни караше да вярваме, че и ние сме такива.“.

Mother-Love-Bone-grunge-27826037-800-523

Когато се озовават в една квартира, двамата все още не се познават добре. Крис Корнел кани първо Стоун Гасърд, но той отказва и препоръчва Андрю. Впоследствие изграждат здрава връзка помежду си, като имат интересна практика – всеки ден всеки от тях записва по една песен и я свири на другия. Впечатляващо, при положение, че Ууд не е знаел нито ноти, нито акорди.

Ууд е сърцето на музикалното общество в Сиатъл. За жалост, има проблеми с наркотици и на 19 март 1990 г. това довежда до трагичен край на 24-годишният му живот. Докато докторите спират животоподдържащите машини, в стаята звучи гласът на Фреди. Корнел споделя, че за него с това, а не със самоубийството на Кърт Кобейн, приключва невиността на Сиатълската сцена. На погребнието бащата на Андрю приканва Mother Love Bone да си намерят нов вокалист и да продължат да свирят.

Основаване

Джеф е пред отказване от музикалната си кариера, но Стоун дори не си помисля за това и само дни по-късно отново е с китара в ръка и записва песни. Бъдещето на групата изглежда несигурно. Междувременно, през февруари, малко преди смъртта на Ууд, Стоун се среща случайно със свой стар приятел – Майк МакКрийди. Двамата са поканени на едно и също парти, като Майк се разминава на косъм с това да не присъства. Напива се рано и се отделя в един ъгъл заедно с китарата си. Свири парче на Стиви Рей Вон и, за щастие на всички фенове на Pearl Jam, Гасърд в същото време минава през стаята. Впечатлен от уменията на МакКрийди, той запомня този момент, който по-късно ще се окаже ключов за събирането на групата. През юни двамата започват да свирят заедно в таванското помещение на родителите на Стоун. Не след дълго канят Джеф да се присъедини към тях. Наскоро преоткрил желанието си да свири, по това време той се занимава с друга група и първоначално не се хвърля изцяло в проекта. Все пак той е там и така в таванската стая на Гасърд тримата създават демота, които в последствие ще се превърнат в някои от най-големите хитове на Pearl Jam.

Инструменталът на ‘Alive’ съществува още от времето на Mother Love Bone, като Стоун дори си спомня, че през 1989 г. на един от концертите си свирят парчето с текст на Андрю Ууд. Музиката към песента се появява и сред демотата на Гасърд под името ‘Dollar Short’.

След като създават солиден брой рифове, се захващат с допълването на бандата. Като за начало решават да заемат барабанист от друга група, за да запишат ударните в песните. Мат Камерън от Soundgarden се включва с готовност. По това време Мат се слави като най-добрия на инструмента си в града. Идеята е с негова помощ демотата да бъдат завършени и да служат за визитна картичка пред евентуални нови членове на бандата. Така Стоун и Еймънт дават записите на барабаниста Джак Айрънс (член в първоначалния състав на Red Hot Chili Peppers), но той отказва, като все пак приема да вземе касетата и да я даде на подходящ певец. За щастие, Айрънс веднага се сеща за един сърфист от Чикаго, с когото се е запознал преди по-малко от година – Еди Ведър. Групата, в която вокалистът е участвал през последните месеци, точно се е разпаднала, понеже един от членовете е решил да се присъедини към друга тепърва формираща се такава – Rage Against the Machine (не мога да повярвам колко са свързани американските банди по това време). Поради това стечение на обстоятелствата, Еди си търси нов проект и моментално сграбчва открилата се възможност. На барабаните се включва Дейв Крусен и Pearl Jam се появява на бял свят.

Momma-Son Tape

Son”, she said,
“Have I got a little story for you…”

Интересна е историята покрай първите три песни, които Еди завършва, щом получава демотата – ‘Alive’, ‘Once’ и ‘Footsteps’. Текстовете им са свързани. Когато свирят заедно трите парчета в Цюрих през 1992 г., Еди ги представя по този начин: „Не искам да разбивам вашите интерпретации, за която и да е от тези песни, но те са за кръвосмешение, убийство и всички тези хубави неща. И ако можете да визуализирате третата песен в главата си, то тя протича в затворническа килия. Това е нашата мини-опера.“ За ‘Alive’ Ведър търси вдъхновение от собствената си голяма драма –  дълго време биологичният му баща  е представян като приятел на семейството, докато друг заема неговото място, а Еди разбира истината чак след като той умира. Оказва се, че фронтменът дължи големия си талант именно на него, тъй като той също е бил музикант. Към трагедията си Ведър добавя и история за кръвосмешение (майката вижда сина си като копие на изчезналия си любим и не успява да се сдържи), която не е реална. Така текстът на първата песен е завършен. Действието продължава развитието си в ‘Once’, където героят, малтретиран от близките си, се превръща в сериен убиец и завършва във ‘Footsteps’ – когато вече е затворник в килия. След като завършва и трите текста за една вечер, той ги записва над музиката, дадена му от Айрънс, и изпраща получилото се на Стоун и Джеф.

На първото си участие Pearl Jam  се подвизават под името Mookie Blaylock, идващо от Дарън Ошей „Мууки“ Блейлок – новият тогава пойнт гард на баскетболния Ню Джърси Нетс. Всички в групата са фенове на спорта и смешният прякор на играча ги кара да се кръстят на него.

Нещата потръгват моментално, когато всички се събират в Сиатъл. Само пет дни след срещата си, те вече са създали повече от половината песни от албума ‘Ten’.  Според Еди Ведър загубите, които са претърпели наскоро (той с баща си и останалите с Ууд), са ключови за първите им парчета, които по негово мнение са свързани малко или много с живота и смъртта. Тяхната версия за записването на песните от албума (неговото издаване идва на следващата година) гласи, че всичко е станало за седмица – пет дни творение, шоу на шестия и влизане в студиото на седмия. Всъщност реалността е друга и тези събития се простират в две седмици, понеже се налага Ведър да пътува. Не, че и така не е впечатляващо.

13327486_514648335406127_6123822992371869566_n

Temple of the Dog

„He came from an island and he died from the streets.
He hurt so bad like a soul breaking, but he never said nothing to me.
Say hello to heaven…”

‘Temple of the Dog’ се появява по идея на Крис Корнел в памет на Анди Ууд. В първите дни след смъртта му Корнел пише ‘Say Hello to Heaven’ и ‘Reach Down’, като песните се получават съвсем различно от всичко, което е създавал дотогава – не са като тези на Soundgarden. Тогава решава да пробва да направи нещо с момчетата от Mother Love Bone и се свързва с Джеф и Стоун. Първоначално идеята е да се направи албум с тези две песни и парчета на Анди, които е записвал в квартирата и никой не е чувал. За жалост, роднините се противят и творбите му остават неиздадени. Това ядосва тримата музиканти, но те все пак не се отказват, а се мотивират допълнително да се справят сами. Мат Камерън се включва на барабаните, Крис решава да повика Майк МакКрийди вместо Брус от Mother Love Bone, а когато на втората репетиция опитва да пее двата гласа на ‘Hunger Strike’, помощта си предлага и съвсем наскоро дошлият Еди Ведър, когото тогава среща за пръв път – песента от планирана за „пълнеж“, се превръща в може би най-големият хит от албума. На едно от парчетата Корнел кара МакКрийди да направи соло по-дълго от пет минути. ‘Temple of the Dog’ излиза година по-късно – през 1991 г..

Преди броени дни Крис Корнел даде интервю пред Rolling Stone Magazine, в което обяви, че супергрупата ще се събере отново за турне от пет концерта – заедно с Мат Камерън, Майк МакКрийди, Джем Еймънт и Стоун Гасърд, той ще отпразнува 25-годишнината от създаването на ‘Temple of the Dog’ през ноември, посещавайки Филаделфия, Ню Йорк, Сан Франциско, Лос Анджелис и, разбира се, Сиатъл.

Измъкваме се от тази съдбовна 1990 г. и само споменаваме промяната на името и издаването на ‘Ten’ през следващата 1991 г. Бързам да ви успокоя – тук спираме със строго хронологичния ред и няма да разглеждаме историята година по година и събитие по събитие – не защото няма какво да се каже, а защото най-вероятно дори и сега вече текстът се превръща във все по-трудно четим. Затова ще обърнем внимание към някои от по-любопитните неща, които се случват през останалата част от музикалната кариера на Pearl Jam.

Първо обаче държа да оставя това тук:

Лудият Еди Ведър

Когато пристига в Сиатъл, Еди е срамежлив младеж от друг град, който е решил да остави всичко, което е имал в Сан Диего, включително седемгодишна връзка. Отнема му време, за да се разчупи, но когато това става, връщане назад няма. Промяната идва на един концерт във Ванкувър, където групата подгрява Alice In Chains. Охраната изключително грубо изнася пияно момче от публиката – Ведър вижда това и моментално гласът и държанието му се променят коренно. Една от запазените марки на Еди са скачанията от сцената, като аз лично не се сещам за по-рискови опити от неговите. Всъщност, просто трябва да се види.

10660141_10152716366282485_7450860996862410648_n

„Ще отнесем това до ниво, което хората няма да забравят. И ако това означава, че трябва да рискуваш живота си… ще го направим.“

И кой каза, че ти трябва публика, за да се катериш, скачаш и блъскаш… Еди си го прави и на репетиция.

А изглежда такъв спокоен човек в момента…

Pearl Jam срещу Nirvana

Колкото и единна да е била Сиатълската сцена, именно там се появява една от най-интересните музикални „вражди“. Поставям думата в кавички, тъй като така и не става ясно какви са били отношенията между двете банди в по-късните етапи. Макар Nirvana да са считани за пионерите в гръндж вълната на 90-те, Pearl Jam са по-успешната група по това време – “Ten”е по-продаван в Америка от „Nevermind”, а „Vs” надскача по продажби „In Utero” почти петорно. Кърт Кобейн прави няколко коментара по адрес на колегите си, в които казва, че ги мрази или пък ги нарича „фалшива алтърнатив мачо метъл банда“ (пред Flipside magazine) и се оплаква от това, че MTV слага двете групи под един знаменател. Впоследствие обаче, след няколко телефонни разговора с Еди Ведър, казва:

„Наистина го харесвам, мисля, че е много приятен човек. Не го харесвах толкова, когато говорех глупости за него през цялото време, но сега мога да го оценя. Осъзнах, че същите хора, които харесват нашата група, харесват и тяхната, защо да създаваме вражда?“

Има теория, че Кърт не е харесвал Pearl Jam, понеже е съставена от членове на Green River. Бившата банда на Джеф и Стоун се разпада след като е раздвоена на две – едната част (Еймънт и Гасърд) е жадна за големи успехи и пари, докато другата не иска да прави компромиси заради тези причини. Първата създава Mother Love Bone, а след това и Pearl Jam, а втората Mudhoney. Познайте коя харесва повече Кърт?

Майк МакКрийди се сеща, че между двете групи е имало някаква странна стена. Спомня си, че веднъж е опитал да разчупи леда, като е подхвърлил на Кърт, че с удоволствие би свирил в негов проект с Ведър. Стоун е благодарен за критиката, която са понасяли от него през ранните години:

„Ако сме добри сега, то това е отчасти заради него.“

Във вечерта, когато Кърт се самоубива, Pearl Jam изпълняват в негова памет ‘Indifference’.

Борбата с Ticketmaster и други каузи, зад които са заставали

Едно от нещата, които ме карат да уважавам групата, е именно борбата им с Ticketmaster. Противопоставянето срещу високите цени на билетите, които компанията поставя, е дълга и не без жертви. Стига се дори до съд. Почти никоя друга група не ги подкрепя. Имайки предвид факта, че без договор с Ticketmaster, Pearl Jam няма как да участва по големите концерти в страната, положението става трудно. Започват да организират сами свои концерти извън градовете с много повече усилия и не винаги водещи до успех. Случва се концерти да бъдат отменени в последния момент заради дъжд. Как се справя с това групата? Свири двойно повече на следващите. За жалост, след повече от година борба, битката е загубена и разследванията са прекратени.

Подкрепят и редица кампании – свирят на Benefit to Save Mt. Graham, Vote For Choice Benefit, Tibetah Freedom Benefit, Vote For Change Tour, West Memphis Three Rally и други.

Какво да очакваме в бъдеще от тях?

Въпреки че с годините са загубили част от искрата, която ги съпътстваше на сцената, индикации за разпадане няма. Напротив. През март Джеф Еймънт каза пред Rolling Stone Magazine, че са говорили за нов албум и дори са нахвърлили идеи, но нямат никаква представа кога ще се случи:

„Мисля, че понеже всички имаме семейства става все по-сложно и по-сложно да се съберем. Но ми се струва, че ако някой просто се обади и каже: „Хей, нека отидем в студиото през октомври“, ще го направим.“

Има още много неща, които могат да бъдат прочетени. Препоръчвам горещо филма „Pearl Jam 20“, както и „Singles“, където групата участва. „Into The Wild“ пък е със страхотен саундтрак на Еди Ведър. Ценно четиво е също и материалът на Джесика Леткеман за 1990 г., който тя е публикувала по случай 20-годишнината на бандата в TwoFeetThick. Индивидуалният проект на Еди „Water On The Road“ също заслужава да бъде прослушан.

Толкова от мен, оставям ви с музиката. Дерзайте и преоткривайте себе си в нея. Да посетя концерт на Pearl Jam остава мечта, която съм убеден, че някой ден ще изпълня. Дали си струва, щом бандата вече е на повече от четвърт век? Преценете сами:

Can’t find a better band…

Момчил Русев
е от Сливен, на 21 години и учи Журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Любимите му места са спокойните безлюдни плажове и препълнените клубове по време на концерт. Свободолюбив, обича да чете, да спортува и най-вече да слуша музиката. От години се рови из българският музикален ъндърграунд и опитва да популяризира качествените и интересни изпълнители, които намира там.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to