Пилигримите на словото (интервю с книжар)

Оставаш

Владимира. Неведнъж неволно се обръщах към нея с Мирослава, защото ми напомняше за може би най-умната жена, която познавам. Тя не се сърдеше.

Усетих, че е различна, когато направи първото си интервю. Не едно, а цели три интервюта с книжари. Беше питала проницателно. Беше иронична и пълна с надежда. Беше енергична и забавна. Езикът ѝ лепнеше. Безспорно Владимира знаеше какво прави – не аз щях да я уча на това и онова, а щяхме да се учим един от друг.

Когато разбрах, че ще представя пред колегите си „Майките” на Теодора Димова, вече бях нащрек. Тя се справи така добре, че при по-късните упражнения търсех погледа ѝ, за да разбера има ли смисъл от всичко, което правим. Защото можеше да бъде гневна, красива и гневна.

„От толкова изродщина закърняхме откъм най-святото. Човешкият живот”, беше писала в едно домашно, питайки ме ядосано защо я карам да коментирам поредната трагедия, която „ще мухляса някъде много назад в съзнанията ни” без нищо да се промени.

Така се зарадвах, когато отиде да стажува в „Под моста”. Така се зарадвах, когато я видях да слуша внимателно дискусията ни с Джеймс Уд, един от най-знаменитите днес литературни критици. Беше извън учебните ѝ задължения – тоест, вече очаквах да ми покаже свои стихове или разкази, или есета… Бях разбрал, че е от „нашите”.

Тогава я видях за последен път.

Мила Владимира, ти мина по моста преди нас.

Благодаря на моите колеги и приятели, които искат тук да създадат пространство, в което още да сме заедно, там, където ти си най-жива – в думите. В твоите думи, Владимира.

В поля от слънчогледи.

 

Марин Бодаков

Бел. авт. И не забравяй да се явиш на изпита по „Литература и медии” в трети курс, макар още отсега да съм ти писал шестицата.

2


Пилигримите на словото (интервю с книжар)

Не мога да кажа, че беше най-прекрасният мартенски следобед. Птичките не чуруликаха, слънцето не печеше, знаци за скорошна пролет като цяло нямаше. Вместо това кална киша цапаше обувките, гаден вятър брулеше лицето и ту спираха, ту почваха да прехвърчат снежинки. Снежна приказка, друг път! А как бих искала да се завия през глава с някое одеяло и да не излизам до юни! „Не, не, стегни се, имаш работа за вършене!“, казвам си, докато жално напускам топлия уют на Макдоналд (щях да кажа нещо като „кварталното кафене“ или „местния локал“, та да звучи по-класно, но държа всяка дума, всеки факт в тази история да са напълно автентични). Отивам на лов. Предимството ми е, че знам къде се крият моите мишени. Знам малките им тесни, столични, хартиени леговища. Няма къде да ми избягат.

Дестинация № 1: подлез, Софийски университет, книжарница „Сиела“, малка стая в дъното с надпис „Антиквариат“. Тясно помещение. Лавици и колони, отрупани с книги. Стари, нови, преиздавани или отдавна забравени. Още от входа те лъха миризмата на хартия. Знаете за какво говоря. Онази странна миризма на старите книги с пожълтели страници, които откривахме на прашните рафтове на село. Миризмата, която носи със себе си спомени, чужди светове, драми и истории. Действа почти като опиат. Скрит измежду океана от отдавна изсъхнало мастило и пожълтяла хартия стои първият ми участник. Тя пожела да остане анонимна, но надали има човек, които да не я е виждал. Всеки на лов за старо издание или забравено от печатниците заглавие отива при нея. Черна бухнала коса, хаплив език, пъстри очи, скрити зад дебели рамки очила. Няма да я кръстя „Анонимен“, не, работата й е прекалено лична за толкова безлично определение. Да я наречем Антикварката. Молбата ми да я интервюирам за домашната си първоначално я стъписа.
Ето горе са колегите в книжарницата, питайте тях!
След като я убедих, че съвсем целенасочено съм избрала да посетя нея, тя сякаш е шокирана. Кара ме да мисля, че не е свикнала на вниманието, оглежда ме учудено и накрая склонява да й задам няколко въпроса.

От колко време работите тук?

В тази книжарница от близо 5 години. Иначе в бранша на старите книги – вече почти 25. Четвърт век, ама май беше вчера.

Как започнахте със събирането на стари книги?

Ами, изобщо не започнах с идеята, че ще разрасне така. Започна съвсем като за между другото. Като студенти с няколко колеги разнасяхме вестници. Да си припечелим някой лев настрани. Струпваха ни ги на едни пейки рано сутрин и ние ги разнасяхме, каквото останеше в края на деня пак връщахме на същото място. Идеята за книгите взехме от едни възрастни хора по това време. Те обикаляха улиците и продаваха стари книги за стотинки. Идеята ни хареса и започнахме да ги изкупуваме. Книжка тук, книжка там, торбичка, чувалче, кашонче, 10-20-30 кашончета. И така вече 20 години има събрани над 2000 кашона стари книги в складовете. Продавахме ги пред университета. Преди да започнат да строят метрото имаше един шадраван. След като ни предложиха да отворим книжарница в подлеза обаче повечето се оказаха. Останахме двама. „В тоз подлез няма жива душа, кой ще слезе тука само и само да търси стари книги?! Абсурд!“ Това казваха. А през 90-те години книги се търсеха много. Тотална криза, ужас беше. Издателствата бяха шепа, не издаваха нищо. Старите книги много се търсеха, просто защото нямаше нищо друго. До 2000г., тогава пък – пълен бум. Издателства се появяваха и фалираха през ден. Луда работа. 2000г. и ние отворихме първата книжарница. Беше много хубава, но заради метрото я развалиха.

1

Снимка: Обекти

Въздиша. Прокарва пръсти през косата си. Сваля очилата. Оглежда се наоколо. Сякаш целият й свят е събран измежду ей тея страници. Цялата ѝ вселена. Гледа ги, радва им се. 

Телефонът й звъни. „Ало, да, кажи?… Какво се търси?… Абсурд, ти нормален ли си, как да я продам без първа страница?! Никой няма да я купи?!“
Казват, че проблемът на писателите е, че са пълни с адски много думи. Смятам, че с читателите е същото. Мислех си, че ще трябва да вадя отговорите насила от нея, а тя говореше ли говореше. Не спираше. Бълваше история след история, скачаше от тема в тема, едвам успявах да запиша.

 Някога планували ли сте да работите с книги или всичко това е просто стечение на обстоятелствата?

Не, не съм планувала да работя с книги. Просто така се случи. Завърших ХТИ, специалност целулоза и хартия. Пък то така се случи, че практикувам доста буквално, хахаха.

Кога отвориха книжарницата на „Сиела“ и Вашия кът тук?

На 01.03.2010г. отвори врати за първи път. Преди това мястото беше гей клуб. Тука се събираха само най-известните столични гейове. По-нагоре беше барът, тука бяха ВИП сепаретата, а на мястото на касата имаше един шадраван, където онзи, ох, забравих му името, дето сега вече е мъж, ама тогава се правеше на жена… та, той танцуваше там като жена. А, да, Урсула му викат. Той беше звезда, от тук изгря.

Какви са плюсовете и минусите на работата Ви тук?

Толкова време съм прекарала с тези книги, че трудно мога да намеря минуси. Може би единствено това, че колкото повече книгите остаряват, толкова повече излъчват една вредна миризма. И те самите дишат и отнемат от кислорода в стаята. Не е много полезно. Имах тука едно момче, той много ги разбираше тези работи. Казваше, че книгите трябва да бъдат излагани на въздух, за да дишат спокойно поне през 15-20 минути.
Иначе плюсовете са много. Щом вече 25 години правя това, сигурно ми харесва. Старите книги са интересни. Кориците им, старите преводи. Попадала съм на същински антики – много редки или пък първи издания. Най-старото, което е минавало през ръцете ми е от XVIII век.

Има ли тенденция на най-търсени заглавия в антикварните книжарници?

Чак тенденция няма. Търси се повече специализирана литература. Художествената литература и романите – не толкова. Въпреки че много хора идват да търсят стари издания на книги, които ги има в нов вариант. Често се среща новият превод да не се харесва и хората се връщат към старите. Например „Майсторът и Маргарита“ я има от 2 различни издателски къщи, нови издания, но преводите, казват, са много зле и все търсят старите. Последно ми се случи да потърсят „Портокал с часовников механизъм“, която в старото си издание се казва „Портокал с механизъм“. Господинът много държеше да намери първото. Не са същите преводачите. Сегашните не си доизпипват работата. Преводите звучат глупаво и не се харесват на читатели с дълъг стаж. Балабанов, Валери Петров това бяха преводачи. Трудно може да ги мине човек.

А като човек, обграден от множество заглавия през целия си живот, кои са Вашите любими?

Ох, преди четях много. Постоянно. Ала сега от бюрокрация време не остава. Мит е, че книжарите четат постоянно. Никакво време не остава, гарантирам! Водят се протоколи за абсолютно всичко, което постъпва тук. От кого е купено, на каква цена. След като книгите станаха толкова много, трябваше да направим и сайт. И него поддържам. И то времето се изчерпа. Преди не водехме хронология на закупените стоки, ама имахме един инцидент с полицията. На кратко, едно момиче я обрали и от къщата й задигнали няколко стари речника, които ние откупихме. Изложихме речниците на витрината, тя дойде, поиска да ги види, каза, че ще се върне да ги купи и на другия ден се цъфна с полиция. Един цирк стана тогава, ужас! Та, от тогава всичко записвам.

А защо точно антики? С какво те са по-интересни? И последен въпрос – бихте ли заменили работата си тук, ако нещо по-добро се появи сега?

Старите книги са интересни. Имат си история. Минали са през доста ръце. Били са обичани, били са мразени. Носят историята на собствениците си. Една нова книга не може да се похвали с това. И не, не бих. Не бих заменила работата си за друга. Обичам да съм тук, голямо богатство е. Съкровищница почти.

 

Владимира Живкова
Владимира беше от онези рядко срещани в България млади хора. Млади хора, изпълнени с жизнерадост, оптимизъм, мечти, интереси, талант и вечна усмивка на уста. Тя беше човек, който имаше възможността да замине, но избра да остане и да се бори. Интелигентен, търпящ критика, самоусъвършенстващ се, грамотен, разноцветен, забавен, възмущаващ се, интересуващ се, четящ, умеещ да се забавлява и да съчувства. Владимира беше личност. Личност, която щеше да постигне много. Която си тръгна от този свят на крехката възраст от 19 години, в разцвета на силите си и по време на най-хубавото време от живота си.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to