„Писъци“ – или новият връх на българския хорър

Малко повече за сборника, разтърсил родното литературно пространство

Изключително силна за родната ъндърграунд литература се оказа 2016 година. Първият сборник с разкази, който изненада българските почитатели на остросюжетната литература, беше „Мечове в космоса“. Представянето на антологията на фентъзи клуб „Цитаделата“, излязла в края на март (от изд. къща „Гаяна“), успя да препълни зала „Декарт“, в дома на културата „Средец“, а самият сборник получи множество положителни отзиви в литературното пространство.

Месец и половина по-късно излезе втори сборник, обединяващ имената на множество талантливи наши творци, който за скромното време от три седмици пожъна повече успех от много други произведения.

Screams 4

Сборникът носи наименованието „Писъци“ и вие, драги читатели, най-вероятно вече сте разбрали по един или друг начин за него. Всъщност книгата е първият проект на клубa на авторите на хорър ‘Lazarus’, организиран в началото на тази година в памет на емблематичния Адриан Лазаровски писател, преводач и журналист.

Много са факторите, по които можем да гледаме на „Писъци“ като на успешно реализиран литературен проект и нека да започнем с това, че само в рамките на 3 седмици бе напълно изчерпан. Вярно, доста са книгите, които се продават успешно в първите седмици след издаването си, но „Писъци“ успя да стигне до читателите, без да бъде изложена в книжарниците и без да има официални представяния или премиери. Мълвата за творбата се носеше главно в социалните мрежи и интернет, като все повече хора, почитатели не само на ужасите, а и по принцип на родната литература, се свързваха с авторите, за да се сдобият с бройки, тъй като това е единственият начин сборникът да бъде получен. Това всъщност e един доста смел и амбициозен модел за разпространение на книги, който всички т. нар. самиздати добре познават. Макар този модел да е рискован, членовете на клуб „Лазарус“ доказаха, че с екипна работа и отдаденост няма невъзможни неща. „Писъци“ е на път да се окаже катализаторът на една бъдеща тенденция, в която българските автори ще се разпространяват и рекламират сами, без да се налага да плащат комисионни на различни PR агенции или да отделят висок процент от печалбата си за книжарниците. Ето защо и сборникът, предлагащ богат списък с качествени произведения, се явява и символ на едно ново течение в родната литература, показващо, че всъщност обединението и взаимопомощта са най-здравата основа, върху която може да се изгради нещо наистина значимо.

И докато читателите очакват вече новия тираж на „Писъци“, сборникът успя да достигне българи извън граница. Дори отвъд океана. Оказа се, че у нас е пълно с хора, зажаднели за родна остросюжетна литература, които (преди да разберат за „Писъци“) дори не са чували за наши автори, творящи в тази насока.

Screams1

А сега и за съдържанието на самия сборник. Това е от книгите, които за пълно удоволствие трябва да се четат под специални атмосферични условия, а именно – късно вечер и на слаба светлина (при възможност от свещ). Както добре знаете, човешките сетива са лесно адаптивни, но също така и лесно се влияят от заобикалящите ни фактори. И както липсата на кислород в църквите по време на ритуали притъмнява човешкото съзнание и го докарва до състояние на опияненост, така и четенето на ужаси в късните часове подсилва неимоверно ефекта от четенето и възприемането. Дори, пишейки ревюто си за „Писъци“, настроих обстановката около мен, така, че да се напасне напълно със сборника – мрак, свещи и музиката на Dead Can Dance. Ще опитам да ви представя разказите в сборника с по няколко изречения, тъй като няма смисъл нито да ги прехвалвам, нито да spoil-вам нещо излишно.

screams2

  1. Димитър Цолов – „Шарлатаниада“

Разказът ме върна към дните, когато се забавлявах с приятели, гледайки клипчетата с маг Илиян, катеричката Беатрикс и компания пишман ясновидци и знахари по нискобюджетните кабеларки. Този разказ обаче не ме накара да се смея и, макар авторът да подходи справедливо в развитието на действието му, вътрешните тревоги в мен въобще не се стопиха… Колко ли още такива изроди са навън, на свобода и злоупотребяват с хората?

  1. Елена Павлова – „Хаджиконстантиновата къща“

Това беше една история, която ме накара да гледам на туристическите обекти по малките градчета и скатани села от съвсем различен ъгъл. Отиваме в стара къща на именит българин – наслаждаваме се на едновремешния интериор, замръзнал във времето, но знаем ли какво се крие зад стените, в подземията или избите. Освен спомените, разбира се, които се таят, защото запечатват всичко, което се е случило. А то невинаги е хубаво.

  1. Дамян Д. Рейнов – „Снайперистът“

Като малък често си играех с пластмасови войници. С удоволствие разигравах сценки на битки и убийства не само вкъщи, но и на пясъка пред блока. Годините бяха невинни, а с тях и интерпретацията на войната. Този разказ обаче разбива всички илюзии, които хората си набиват, за да приемат неизбежната (рано или късно) истина.
„ – И как определяш кое е редно и кое не е в една война, момче…“

  1. Делиян Маринов – „Саможертвата на твореца“

Пътуването с влакове е колкото чаровно, толкова и рисковано. В един момент се наслаждаваш на невероятните гледки по местата, където са прекарани ЖП линиите, а в следващия момент – вечерта пада и виждаш само мрак и размазани светлини. Влакът се движи бързо и шумно, имаш чувството, че пътуваш във времето. И изведнъж спира, а с него и то. Какво обаче следва?

  1. Иван Димитров – „Приказка за смъртта“

Рядко човек попада на толкова добри заключения и интерпретации относно това, което идва отвъд последния удар на сърцето. Преди да прочетете този разказ, за него трябва да знаете единствено две неща – че приказката не е съвсем приказка и че смъртта не е съвсем смърт.

  1. Александър Драганов – „Призраци и богове“

Човешкият ум е нещо уникално – до каквито и върхове в познанието да достигне и каквото и да изобрети, неговата чувствителност към свръхестественото и осъзнаването е плашещо ниска. И докато има хора, които се залъгват с рационални обяснения на нещата, които редовно ги спохождат, има и такива, които изпадат в паника и търсят помощ. От кого обаче ще дойде тя? И каква ще е цената ѝ.“

  1. Симеон Трифонов – „Полуликия“

Не всички психопати, серийни убийци и прочие личности са отвратително изглеждащи и мизерни хорица. Повечето имат вкус, стил и харизма. И именно това е най-големият им жокер в търсенето на нови и нови жертви за сбъдване на мрачните им фантазии. Как да не се влюбиш в полуликия и да не се присъединиш към играта му?

  1. Слави Ганев – „Патологично обещание (и желание)“

Този разказ е добро доказателство на твърдението, че най-страшните неща се случват в главите ни.

  1. Иван Атанасов – „От Санта с Любов“

Сентенцията „Внимавай какво си пожелаваш!“ е перфектно продължена от автора с думичките „…от Санта“. Справедливостта в живота идва по-различни начини. Този определено ми допадна.

  1. Сибин Майналовски – „Направи си сам“

От спомена за разказа и сега ме побиват тръпки, тъй като все още е пресен в главата ми. Като току-що отрязано парче месо. Откъде – вие сами ще си изберете, вдъхновени от главния герой!

  1. Донко Найденов – „Мисията в Навурската планина“

Обичате ли да пътувате? Един от мрачните поети и декаденти, Фернаду Песоа, беше споделил, че светът е толкова ужасяващ, че предпочита да пътува най-вече с мислите си. Те, колкото и извратени да са, често са нищо в сравнение с това, на което можем да се натъкнем по света. Защото има места по-стари дори от самия него. Едно от тях е Навурската планина.

  1. Бранимир Събев – „Машината“

Този разказ ме накара да се замисля колко често съм експлоатирал и блъскал връз различната техника, която съм ползвал. Замисляме ли се дали те, машините, имат чувства и разум? А хрумвало ли ни е какво са способни да ни причинят?

  1. Иван Величков – „Заразата“

Дали историята наистина е това, което познаваме от учебниците? Колко ужасяващо може да бъде миналото? Колко ужасяващо можем да позволим да бъде?

  1. Явор Цанев – „Записване на завещанието“

Продължавам да съм безмълвен пред тази история. За сметка на това цитатът, изваден отвътре, казва достатъчно: „Времето има способност да не мисли за нас, както и ние понякога забравяме за него. Получава се илюзия за мехур от безвремие, в който се носим между стените на забравата. След това той внезапно се спуква и стоим зашеметени, без да знаем колко е минало, болезнено белязани от загубата на този незнаен промеждутък. Дали сме дишали? Дали сме съществували…“.

  1. Коста Сивов – „Господин Джоунс“

Кой е господин Джоунс, ако не скатано парченце от главата на всеки един човек, дръзнало да порастне и да наложи волята си?

  1. Валентин Попов – „Господарят на болката“

Готови ли са тези, които насилват да получат същото в замяна? Максимата, че всичко се връща съвсем не е истинна и този разказ доказва това. Защото има неща, които се връщат в пъти повече. Въпросът – защо правим всичко за себе си, без да се замислим как се чувства другите същества около нас, все още търси своят отговор.

  1. Александър Цонков – Lostov – Speculo Veritatis

Страшният съд не е на небето, а на земята. И носи формата на едно огледало. Силно се надявам, макар историята да е вдъхновена от реални личности и събития, самият предмет да е художествена измислица. В противен случай, горко на всички ни.

Както сами виждате по-горе, разказите в сборника се различават откъм тематика и стил. Хорърът като многопластов жанр е разгърнат напълно от авторите, участващи в книгата.

Новият тираж на „Писъци“ излиза съвсем скоро и едно е повече от сигурно – че за този сборник ще се говори дълго, след като новото количество бъде изчерпано. Защото читателите у нас постепенно започват да се обръщат към родното и още повече – да търсят качественото.

Screams3

Делиян Маринов
е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to