По Български

Източник: Google

Източник: Google

Ако се разровиш в прашасалия сандък на баба, ще откриеш нещо ценно. Ще откриеш просто дрехи, да. Ще миришат на нафталин и ще са завити с парцалчета, завързани на вързоп, но ще носят нещо в себе си. Обличаш ги нормално. Първо ръкавите, а после промушваш главата си сред пъстрите багри. Вече не ти ухае на нафталин, защото мислите ти са другаде. Ризата вече е облечена. Тя най-вероятно е дълга и бяла, приличаща на рокля. Платът е стегнат. Време е на сукмана. Ако си от Тракия, ще е един, а от Родопа – друг. Завързваш престилката, която боде пръстите ти. Тя може да е изчистена или много шарена, а това е било знак колко си заможен.

В друго време си. В нечии други мисли сякаш си стъпил. Лицето ти е сякаш чуждо, но толкова свидно. Поглеждаш се и всяка бродерия, всеки шев разказва история. Разказва за това колко време е отнела и колко усмивки е дарила. Старание, желание, любов и сръчност. Някои от платовете, които докосваш са били ръчно тъкани. Всичко това е минало през нечии пръсти, минало е през нечии моменти, било е свидетел на сълзи от радост и тъга. Знаеш, че не ти е нужен часовник за няколко заплати, нито ланец, нито високи токчета и чанта на известен дизайнер, за да усещаш колко скъпо си облечен. Ако можеха да говорят тези няколко парчета плат от сандъка… само ако можеха. Щяха да разкажат за една друга младост и за едни други емоции, емоции без грим и филтър от забързаните ни дни, мисли за това как нивата е днешният офис, а седенките са днешните чатове.

Времето изглежда отдавна отминало, а емоциите толкова изменени и маскирани. Ала не са, съвсем не са, живи са си още и вълнуват ли вълнуват както забравили, така и помнещи. Не само дрехите биха разказали за всички тези вълнения, не само сандъкът, а и гайдата, а и полята, а и елите. Щом засвири гайдата и с нея се извиси силният женски български глас, разбираш за всички тези усещания, които носят дори само едни цървули.

Не ще ви кажа нещо нечувано, но може би ще почувствате нещо рядко чувствано. Не съм тук, за да ви срещна с традициите през очите на нашите баби и дядовци. Да, по земите ни живеят все още емблематични личности като бай Стойо Чонгаров от село Бостина, който дори на своите близо 85 години все още обича да показва българското си сърце чрез песента на каба гайдата. Всички разбирате за какъв изумителен човек става дума щом нито старостта, нито каквито и да са обстоятелства са успели да превземат сърцето му повече от традициите ни. Тези редове са за онези, благодарение на които в Родопа традициите са и ще бъдат съвремие. Това са няколко сходни, но пъстри истории, които показват единството на тези български земи. Различни човеци, обединяващи ги общият корен и общата любов към България.

Източник: Google

Източник: Facebook

Най-напред ще ви разкажа за Стоян Янев. Мнозина от вас сигурно са чували за баща му – Петър Янев – Гайдарят. Израснал в скута на Родопите, роден и закърмен с гайдата и песните полетели в Космоса, той разказва как в Смолянските околия тази музика не може да се нарече отживелица, а традициите не се възраждат, защото все още живеят в тях и чрез тях. От 9-годишен свири на инструмента, разплакващ много български сърца. Страстта към точно тази музика бива запалена от възхищението към баща му, а времето го убеждава, че това е пътят, който ще му носи удовлетворение. Мъдростта, която си спомня често от бащините думи, е, че това, което е за теб, при друг няма да иде и онова, което е за друг, при теб няма да дойде. Затова, казва Стоян, е достойно да се радваш, когато хората имат и са щастливи.

Източник: Google

Източник: Google

Разказа ми подробно и за онова, което всъщност ме отведе до него. Роженският събор. Роженският събор съществува от времената, когато границите разделят населени места, роднини и приятели между две държави. Османската империя и България. Роженският събор се е провеждал на всеки 4 години, за да могат приятели, семейства, родственици и съселяни да се видят, да разберат какво се е случило отвъд границата, колко деца са се родили, колко от приятелите им са починали. Роженският събор е бил като нашата Коледа сега. Всички намират повод и възможност да се съберат с най-любимите си.

С течение на времето тази мисия на събора се изменя. Роженските поляни от няколко години насам събират не приятели, разделени от граница, а всички, разделени чрез забързаността на ежедневието си със собствените си корени.

Източник: Facebook

Източник: Facebook

По думите им си представям сякаш Родопи е обградила и сгушила в земите си българщината и докато цялата останала България се присеща за най-милното си от време на време, по тези земи не бабите, а такива като мен и теб всеки ден разрастват обичта и мечтите си, свързани с родината. Тодор Джигошев е още един такъв герой измежду тези редове. Хванал гайдата, докато се учил да срича, след като припознал любовта българска в очите на своя дядо и чичо. И покрай музиката изскочиха историите за прадядо му, който свирел, докато жена му пеела толкова красиво. Изскочи името на Михаил Киряков, който чрез „Сивковскана чоста гора“ така докосва военните съдии през 1917 година, че бил освободен заедно със своите другари. Силата на гайдарската музика. Сила, която разплаква, разтърсва, кара сърцето ти да се преобърне и спасява дори от онези трудномилостивите.

А Иван Дурев е едва завършил 10-и клас. Това, което драсва клечката към гайдарството, са надсвирванията, организирани често в околността. Това показва, че гайдата не е единствено средство за уважение към предците ни. Гайдата пленява със звучността си и с емоцията, която носи, било то, докато я слушаш или докато свириш на нея. Докато Иван бил във втори клас, получил подарък от баща си – своя собствена гайда. До ден-днешен тя му носи мотивация, родолюбие и думите, които чух от всички герои досега – камъкът си тежи на мястото. Не мога и да си помисля да живея другаде. При получаването на своята гайда Иван се записва в школата на Костадин Илчев. Това е човекът, който помага на амбициите им да се осъществят. Той е учителят, който поддържа любовта им към инструмента, който оформя от желанието им красиви изпълнения, който ръководи състава „101 каба гайди“. Към този състав е прикрепен и детско-юношеският състав „Апостол Кисьов“. Иван разказва за това, което получава от репетициите, от всички надсвирвания и концерти – чувството, че България е жива. Всички гайдарски състави, обединени от страстта си към музиката и родното, създават едно огромно семейство.Цялата енергия, която образуват всички тези мисли, било то на Роженския събор, на надигравания или надсвирвания, задълбочава още повече вече запалените емоции дори на едно 17-годишно момче, което осъзнава защо трябва да пазим всичко, което оставят след нас бащите ни.

Източник: Аделина Чолакова

Източник: Аделина Чолакова

Не на последно място ще ви подредя няколко думи и за едно силно и мъжко момиче – Аделина Чолакова. От малка обича песните, които слуша от устата на леля си. Тази музика гъделичка нейните усещания и разбира, че иска да свири на гайда. В 8 клас отива да учи в Смолян и там се записва в детско-юношеския фолклорен ансамбъл „Орфей“, където зазвучават първите ноти от нейните ръце. След завършването на образованието си се присъединява към състава на „101 каба гайди“. Тя казва, че да си момиче с гайда под ръка звучи интересно за много хора, но за нея е естествено, защото гайдата вълнува всички ни, без значение от пола или възрастта. Той също така възпитава и създава приятелства, обвързани с любовта към родината, казва тя. Роженският събор за нея е ценен, заради това, че ще бъде слушана само българска фолклорна музика и всички зрители ще бъдат омагьосани от нея по един или друг начин.

Три денонощия по Роженските поляни, няколко дни на Жеравна, хора в Поморие, Велико Търново, Казанлък, Пловдив, Плачковци, Павел баня и къде ли още не показват, че капсулата на Родопите, в която са заключени българските традиции, се пропуква. Всички тези видеоматериали, разпространени из социалните мрежи, на формации, групи или ансамбли, научили разнообразните български хора, размътват ежедневието и наместват отдавна скътани вълнения. Смолян вече раздава каба гайди на дечицата, нямали възможност да си го позволят, а след няколко дни пак ще отворим прашасалия сандък, за да увият мъжете червените пояси и да затегнат жените сребърните пафти. Героите в тези редове създават един общ образ на българското, което все още живее в нас. С носиите си трябва да извадим и това чувство, което навярно сме скрили в някой стар сандък в душите си. Разровете се, намерете и последната капчица българщина в себе си. Тогава може да ви се дояде катък, домашно сирене или някоя любима манджичка от баба. Щом го намерите, не забравяйте колко е важно един ден да скриете парченце от него в душите на децата си. Завързваш престилката, която боде пръстите ти.

Автор: Илияна Павлова

Стажанти на
За втора поредна година „Под Моста“ организира стажантска програма във Факултета по журналистика към СУ. Принципът на програмата е по-големи колеги да дадат част от опита си на по-малките. През 2016 г. през програмата ще минат 17 студенти по журналистика първи курс от ФЖМК.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to