Последният текст на Владимира

Огледало

Смях  

Пролет

 В стая с огледало пред мен

ще остана – гледам себе си

Имам някаква неизживяна дългогодишна афера с есента. Чувствам я като тайната си извратена любовница, която крия от света. Главно, защото за околните е крайно неестествено да съм морско дете и все пак любимия ми сезон да е есента. И все пак – факт. Обожавам всичко, свързана с тази дългокоса съблазнителка, която ме ухажва с облекчителната си хладина, топлата си цветна феерия и тихият пукот на сухи листа. Тя е удобна, спокойна и ми навява меланхолия,  в която имам чувството съм запазена най-добре. Тя е дом.

От другата страна на огледалото, където всички е наопаки далеч не е толкова красиво, спокойно и „домашно”. Изобщо що за сезон е „пролетта”? Да, дългоочаквана е, ама всички знаем, че просто я чакаме да свърши, за да дойде лятото.  В огледалния свят на Владимира, или по-скоро Аримидалв нищо не е нито съблазнително, нито облекчително. Само дъжд, вятър, несигурност, променливост и никъде знак за успокояващ, пукот на сухи листа.

Нали сте чували онази поговорка „една птичка пролет не прави“? В тоя ред на мисли две-три правят ли? В моя случай май проработи. Както и да е. Тази година зимата се проточваше вече повече от пет месеца. В моя речник това значи „агония“. И като цяло не излизах много, да кажем, че настроението ми беше баш „пролетно“ – променливо и на кратко едно такова никакво.

И все пак към края на март времето реши да отпусне един-два топли дни. Колкото да побичим малко айляк навън.

– И как е? –  това беше първият ми въпрос, бегъл опит за празни приказки.

Не помня какво ми отговори, но и до сега смятам, че каза просто „екстра“ – главно, защото обича да го повтаря и продължи да пуши.

Не говорихме повече. Слънцето препичаше, ние се бяхме разложили на припек на едни стълби и точихме, точихме тонус и витамин D на аванта.

  • Ко стаа е? Мноо е тъпо вътре, не мога там – и седна до нас.

Така дойдоха още един, двама и докато се усетя притихналата мараня бе поразена от жлъчен смях, очите ми сълзяха и за първи път от есента насам аз се стисках за корема от смях и се чувствах у дома. Сякаш почти есенно.

Птичките правят пролет дори и да не са цяло ято. За мен – гларуси, за тях – гълъби или…

27.06.15
*- Бел.ред. Това е последният текст на Владимира, намерен в раницата ѝ след трагичния инцидент. Публикува се без никаква намеса.

 

Владимира Живкова
Владимира беше от онези рядко срещани в България млади хора. Млади хора, изпълнени с жизнерадост, оптимизъм, мечти, интереси, талант и вечна усмивка на уста. Тя беше човек, който имаше възможността да замине, но избра да остане и да се бори. Интелигентен, търпящ критика, самоусъвършенстващ се, грамотен, разноцветен, забавен, възмущаващ се, интересуващ се, четящ, умеещ да се забавлява и да съчувства. Владимира беше личност. Личност, която щеше да постигне много. Която си тръгна от този свят на крехката възраст от 19 години, в разцвета на силите си и по време на най-хубавото време от живота си.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to