„Преди дъжда“ – какво е да обичаш в размирно време

Снимка: Wikipedia

Снимка: Wikipedia

Европейското кино рядко ме е разочаровало. Още когато разбера, че даден филм не е правен в САЩ или Русия, той автоматично влиза в to-watch list-а ми. А „Преди дъжда“ (‘Before the rain’) на македонския режисьор Милчо Манчевски (копродукция на Великобритания и Македония) пробуди дотолкова интереса ми, че го изтеглих от интернет, тъй като до него има безплатен достъп. Изгледах го още първия ден, в който разбрах за него.

Всичко започна със саундтрака. Приятелка ми изпрати да изслушам цял албум на македонската даркуейв и прогресив фолк група „Anastacia“. Още първите десетина минути от тавата ме хвърлиха в един друг свят. Дълбоки вокали и гърмящи гайди – в стила на „Исихия“. Веднага се разрових в интернет и така попаднах на филма, за който беше направен целият албум.

„Преди дъжда“ (или „Пред Дождот“ на македонски) е разделен още в началото на три главни части. Първата започва със спокойна, но обещаващо мрачна атмосфера. Действието се развива в манастир, където млад послушник намира в килията си непознато момиче. Постепенно става ясно, че девойката е албанка, укриваща се от хора, които я издирват за предполагаемо убийство. Зрителят постепенно се запознава със суровата действителност по време на югославските войни, по време на които в Македония тече сериозен етнически конфликт между албанците и македонците.

Снимка: IMDb

Снимка: IMDb

Още от самото начало прави впечатление начинът, по който режисьорът се опитва да представи любовта по време на размирно време. Самото време е представено изключително добре. Не е минал и половин час, а зрителят става свидетел на насилие и жестокости, породени от изконната омраза на враждуващите две етнически групи. Уникалното за мен беше, че успях да вляза под кожата на всеки един от героите в тази част. Успях да разбера и гнева на едните, и скръбта на другите, породени от реалността. Главните роли в тази част са отредени на Кирил (Грегоар Колин) и Замира (Лабина Митевска), които показват завидна актьорска игра, каквато не очаквах от македонци.

Втората част на филма започва там, където е избила кулминацията на първата, оставяща зрителя с множество въпроси и почти никакви отговори. Действието се премества в Лондон. Там ролите са поети от две известни в киното имена – Раде Шербеджия (Александър) и Катрин Картлиндж (Анна). Зрителят се запознава с историята на почти невъзможната любов между редактора на снимки Ан и военния репортер Алекс. Този път, за разлика от първата част, сюжетът се забързва, като по този начин объркването става още по-голямо. Лондон, който на пръв поглед изглежда много по-спокоен и модерен, всъщност се оказва също суров и брутален. Режисьорът успява перфектно да представи идеята, че и двете територии, макар и намиращи се на хиляди километри една от друга, са съпътствани от сходни проблеми – безкрайна човешка лудост, облечена в криворазбрани социални и политически представи. Любовта и тук, в това (по презумпция) райско място, е белязана от кръв. Защото времето, в което живеем, не може да си позволи да я пощади.

Третата част всъщност се явява и завръзката. Тук героите от двете части се смесват и така всъщност зрителят разбира най-интересното. Че трите части са един затворен кръг, в който са взаимно свързани. Едва когато изгледах последните минути на „Преди дъжда“, разбрах, че съм видял края на филма още в самото начало. И това прави тази продукция толкова добра. Именно този разчупен, интерактивен поглед върху историята ме накара да харесам и да започна веднага да препоръчвам филма.

Снимка: tasteofcinema.com

Снимка: tasteofcinema.com

Други качества на „Преди дъжда“. Първата и третата част имат толкова силен балкански дух, че първоначално имах чувството, че гледам филм на Костурица, но след като усетих цялата драма, меланхолия и жестокост, излъчващи се от всеки кадър на историята, си дадох сметка, че филмът можеше да бъде и български, и румънски, и пр.

Духът на Балканите. Затънали в собствените си обществени проблеми, даваме ли си въобще сметка какво се случва в съседните ни държави. Свикнали сме да казваме, че у нас е най-зле, а не си даваме сметка, че това е поредният начин, по който ни настройват различни политически организации, медии и т.н. против съседните ни нации. А всички нации, които живеем на Балканите, страдаме. Всяка една от нас изпитва гняв, жажда отмъщение. Да, героите на „Преди дъжда“ бяха жестоки – към хората, дори към животните, но в същото време в очите им се четеше друго. Там се забелязваше огън. Пожарища обхванали клетата човешка душа, оплетена от чужди конфликти.

Могат ли въобще щастието и любовта да изгреят в такива пепеляви и напоени от кръв територии? И какво крепи и без това недостатъчната надежда на героите, всеки един от които е онеправдан?

Много емоционална игра от страна на всички актьори. Много красиви хора от съседната ни Македония, показващи магията на Балканите. Филмът, сниман 1994, е хит навсякъде в Европа и продава милиони копия – особено в САЩ. Чудно ми е защо не е абсолютен хит и в България? Оценката от 8,1 в IMBD и множеството спечелени награди са отлично доказателство за начина, по който светът възприема тази Балканска трагедия.

А ние бихме ли могли да я оценим? Готови ли сме като нация да обърнем поглед към Македония – държава, с която се мразим открито? Готови ли сме да изпитаме състрадание към тяхната реалност?

Аз лично успях. И именно заради това за пореден път повярвах в магията на киното. Защото единствено изкуството може да пусне обратните мостове. Защото само то може истински да открехне душите ни и да ни отвори към света, дори към онази част от него, която сме свикнали да мразим. Която също ни мрази. Взаимна омраза, която от години се поражда от външни фактори.

Снимка: IMDb

Снимка: IMDb

Готов съм да препоръчам „Преди дъжда“, дори след като във филма бе споменато, че македонци, а не Самуиловите българи, са били ослепени от византийския император Никифор. Готов съм да го препоръчам и съм готов да погледна към македонците под съвсем различен ъгъл. Защото продукцията успява да ги покаже като напълно объркани и огорчени същества, всяко впито в собствената си житейска посока, дори осъзнаващо, че тя е грешна. Ненужна. Защото преди да бъдем българи, македонци, европейци… ние сме хора. Ние обичаме еднакво. Отнемаме живот еднакво. И страдаме еднакво.

Вярвам, че всеки трябва да даде шанс на този филм, защото всеки ще открие по нещо за себе си. Нещо, което да посее семенце в главата и душата му.

Не е ли това мисията на изкуството – да ни сближава?

Делиян Маринов
е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to