„Пустиняци“ – лицето на забравената България

Дебютният документален филм на режисьора Цветан Драгнев привлича вниманието ни още със заглавието си – „Пустиняци“. Кои са тези пустиняци, защо са пустиняци, какво ще ни разкажат? Произходът на тази дума идва от мястото, от което произхождат и забележителните герои на тази история – малко забравено и бедно селце в Северозападна България. Място, чиито най-добър приятел е влакът, който го навестява отвреме-навреме, разклащайки застиналото му спокойствие. Понякога на най-непристъпните и затънтени места се откриват най-вълнуващите и необикновени хора и филмът „Пустиняци“ е доказателство за това. Но замрялото във времето село на героите от тази история не е непристъпно, ние просто сме избрали да не ходим там.

Филмът е своеобразна мозайка от съдбите на дванайсет герои. Преди да продължим напред е важно да уточним, че според думите на един от тези герои в определението „пустиняк“ не бива да откриваме нищо обидно. Напротив. Да бъдеш „пустиняк“ означава да си усвоил сложното изкуство на това да оцеляваш при всякакви условия, да грабваш възможностите, които дават главата, двете ти ръце и земята под краката ти и да се радваш на живота без да се оплакваш. Хората в това село са принудени да оцеляват. Те са последната шепа рицари, останали да отбраняват рушаща се крепост. Но вместо с мечове и копия, те са въоръжени с песните си, с мечтите си, със спомените си и с онази необяснима сила, която ги кара да останат.

Овчар, който мечтае да похапне сладолед в ресторант. Възрастна двойка, която не помни от колко години са заедно. Поети, копаещи гробове.  Мъж, който иска да има руса сервитьорка за жена. Фелдшер-философ, който ни разказва за екзистенциализма, докато се грижи за болна жена. Човек в униформа, който задълбочено излага възгледите си върху зомбитата, спиритуалното и Иисус.  Дядо, който ни показва изсъхналата Любовна круша. Това са някои от усмихнатите, тъжни или умислени лица, които застават пред камерата, за да разкрият своите преживявания, тревоги и стремежи. Това са хора, които живеят на другата граница, в един паралелен свят, който ние не познаваме, където най-ценното нещо, което притежават, са спомените и това, че се имат един друг.

Съвсем ежедневни и незначителни наглед ситуации вълнуват тези дванайсет герои. За тях предмет на небивал интерес е това в колко точно часа ще мине влакът през пустата гара, защото тежкият метален звук е единственото нещо, което раздвижва света им. Въпреки това от влака нито слизат, нито се качват пътници, той представлява само измамно усещане за живот и движение. Друг жител на това село пък се вълнува какво ще хапне, а трети се радва на шумоленето на мишките, които сякаш „си правят рожден ден“ на тавана. Незатихващите желания на сърцето, падането на дъжда, въртящата се опашка на кучето, металният звук на спиращия влак – това са дребните неща, благодарение на които бедността и самотата не горчат така силно и които изпълват живота на това малко късче земя.

Онези, които живеят на подобни места са и от малкото, които са запазили изначалната си връзка с природата. Един от героите с умиление си припомня отминалите дни на жътва и специалната връзка, която родителите му имали със земята. Някои биха си помислили, че те са обичали земята само защото ги е хранила, но не е само това. Между тях съществувала някаква по-дълбока свързаност – земята била майка. Дори и днес, години след като земята стои неизорана, хората в селцето се опират на нейното рамо, за да оцелеят. Берат орехи и шипки и ги продават на пазара.

Добре, а какво правят още тези хора там?“,  „Защо не са си тръгнали от това забравено място?“ са естествените въпроси, които възникват в съзнанието. Сякаш защото знае, че те ще възникнат, самото начало на филма им дава отговор под формата на историята за човека, чиято къща горяла, но не давал никой да влезе в нея, за да угаси пламъците. Всеки от дванайсетте герои на „Пустиняци“ го задържа нещо на това място.  Дали дома, в който е отраснал, дали спомена за отминалите по-хубави дни, напоени с хорска глъч и аромат на разорана пръст, дали грижата за болната жена или любовта към вярното и мършаво черно куче.

Пустиняци“ гордо може да се нарече документален филм. Именно в документалното кино пред погледа ни се развиват истории, сюжети, действие, само че няма актьори. Хората „играят“ самите себе си и това е прекрасно, защото никога няма да получите по-голяма доза истина от тази, която се чете в очите им, когато ви разказват. Сред дванайсетте герои на „Пустиняци“ особено се открояват двамата приятели гробари, наречени просто Тариката и Селския поет. Те се появяват епизодично в отделни моменти от лентата и винаги успяват да ни изумят със своята вродена, природна философия за живота, със своите дълбокомислени мъдрости, които се случват естествено като дишането. Селския поет – мъдър, сдържан и меланхоличен и Тариката – див, енергичен и засмян. Различни като двете страни на една монета, но все пак свързани от общата си съдба.

Освен важния морален и дълбоко човешки смисъл на историите, които разказва „Пустиняци“, това е и добре технически изпипан филм. Начинът, по който са разположени хората, ритъма на кадъра, композицията – всичко това служи в полза на предаването на посланията и подходящата емоция в точния момент. Често се обръща внимание на детайла – жълто листо, очите на хората, стичащи се дъждовни капки. Друга особеност е това, че понякога лицата са поставени в рамки – има няколко кадъра, в които виждаме героите през прозорци. Някои от тези кадри имат символно значение. Жълтото есенно листо, например, така и на пада на земята, а се оплита в тънка паяжина. Така и героите във филма като есенни листа, готови да паднат на земята всеки момент, биват задържани от нещо – дори и това нещо да е крехко като паяжина.

Пустиняците на този филм не се нуждаят от нашето съжаление. На тях не им трябва някаква друга реалност, за да бъдат щастливи. Нямат нужда да бъдат спасени. Някъде там между обелената мазилка на стените и потъмнелите от прах стъкла, на това място, на което сякаш виреят само спомени и миналото се поддържа в настояще, все пак се прокрадва някоя и друга плаха мечта . Това означава, че животът там не е свършил. Животът там тече, но по своя собствен начин, който ние никога няма напълно да разберем. Можем само да гледаме филми за него.

Алексия Петрова
е родена в през 1996 г. в София. В момента изучава журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Интересите й включват най-вече кино и музика, но освен това палачинки, лисици и безкрайното нощно небе. Точно като Пипи тя вярва, че никога няма да порасне.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to