Талант и харизма – Ралф Файнс в най-добрите му роли

В съвременното кино има трима актьори, които изпъкват в очите ми с комбинацията си от чар и интелигентност – Ралф Файнс, Бенедикт Къмбърбач и Том Хидълстън. Може би поради най-дългогодишния опит сред трима им, а може би просто защото много го обичам и съм го решила субективно, Ралф е Актьорът с безкрайна харизма и талант.

Добрият актьор притежава няколко основни качества – талантът, който се поддържа с много работа, отдаденост и решителност, способността да вдъхне човечност и истинност на всеки образ и играта отвъд движенията и мимиките. Ралф Файнс е от прекрасните случаи, в които тези основи живеят заедно.

Беше изключително трудно да избера най-добрите филмови роли на Ралф. Въпреки това ви представям петте, които са мои лични фаворити.

Амон Гет в „Списъкът на Шиндлер“ (1993)

„Списъкът на Шиндлер“ е от онези задължителни филми – не само заради историята му, но и заради актьорския състав и режисьорското майсторство на Стивън Спилбърг. Ралф Файнс влиза в ролята на Амон Гет, за да изиграе садистичния нацист с задоволителна доза глупост и наивност.

Колкото и зверщини да върши Гет, през образа му прозира немощната му психика, податливият му на манипулации ум и слабостта му пред натиска на чуждите силни характери. Нацистът избива с удоволствие и паралелно с това покровителства единични лица в полза на собствената си нарцистична особа. Ралф Файнс играе Амон Гет на принципа на противопоставянето на самовъзприятието и реалността, едновременно с ледено спокойствие и с яростна истерия.

Ако приемем, че Амон е антагонистът, става особено парадоксално, че той е под въздействието на протагониста Шиндлер и му се възхищава. Ако излезем от рамките на филма и погледнем една друга роля на Файнс, в която той е злодеят – тази на Волдемор в поредицата „Хари Потър“ – ще намерих сходства, които ако не забавни, са поне любопитни. Амон Гет общува с евреите по същия начин, по който Волдемор с Хари – със снизхождение и погнуса. Хари побеждава Волдемор, а нацистка Германия губи войната. Харесва ми да си мисля, че Ралф Файнс съвсем целенасочено влага във Волдемор същата енергия, която години преди това е вдъхнал в Амон, за да покаже колко несправедливи и еднакво нелепи са идеологиите и и на двата образа.

Джъстин Куейл във „Вечният градинар“ (2005)

Вечният градинар“ е филм за политика, лекарства, борба за онеправданите и за някаква истина. Ралф Файнс играе главната роля – тази на Джъстин Куейл, който някога е бил енергичен и чаровен, а сега го намираме в сянката на съпругата му Теса, отегчен и привикнал.

Джъстин е дипломат в Кения, който е абсолютно откъснат от действителността и предпочита да се крие сред растенията си. Убийството на Теса задейства пробуждането му. Когато силната енергия и решителност на съпругата му изчезват, Джъстин ги наследява принудително и започва да се запознава със себе си и с нея отново и в детайли.

Ралф Файнс някак успява целенасочено да се смали, да се състари, за да изиграе максимално ясно притъпеността на емоциите в Джъстин. Същевременно с това обаче в края на филма и в завършването на образа, това смаляване и състаряване се превръща мъдрост, достолепие и прераждане чрез наситената тъга на житейския опит.

Хари Уотърс във „В Брюж“ (2008)

Цинизъм, черен хумор, лудост, парченца мозък и малко бял дроб – красота! „В Брюж“ практически е всички тези неща, вплетени в сюжет и с място на действие красивия белгийски град (по неговите улици са и парченцата човешки органи). Отгоре на всичко прилича на „Игра на тронове“ – всичко, де що е живо, умира, а любимият ни герой е джудже!

Ралф Файнс влиза в ролята на деспотичния ирландски криминален бос Хари, който поръчва убийства, а после прегръща децата си и удря словесно съпругата си. Хари има своите принципи в убийствата и стига до крайности, когато случайно ги престъпва. Ако това не го прави крайно неуравновесен, не знам какво би могло. Той с вълнение избира патроните си и с радост натиска спусъка. За капак – приема фанатизма си за поне средно нормален и лудостта си за направо основателна.

През половината филм Ралф ни предава Хари само чрез гласа си по телефона. Въпреки това съвсем ясно разбираме, че става дума за психопат и циник. Когато най-накрая виждаме лицето му, откриваме нотки на нелеп романтизъм, странна принципност, съжаление и рационалност, които абсолютно нямат място там, но пък са крайно забавни и обогатяващи цялостната картина.

Мосю Густав в „Гранд хотел Будапеща“ (2014)

Обичам този филм! Първо, заради сарказма, който направо блика, чаровната лудост, която виждаме и в героя на Ралф, всеобщата противна на логиката обстановка, която е истинско щастие за мен и която сякаш създава абсолютно нов свят – нереален и прекрасен. И второ, заради блестящия актьорски състав – Том Уилкинсън, Джуд Лоу, Сърша Ронан, Уилем Дефо, Ейдриън Броуди, откритието ми от филма Тони Револори, Тилда Суинтън и дори Оуен Уилсън и Бил Мъри.

Мосю Густав е самовлюбен и нарцистичен егоист, лицемер и скъперник, който отгоре на всичко постоянно рецитира лоша поезия. Има съмнителен морал и понякога досажда дори на себе си с обсебващото си поведение. И, разбира се, той е още всичко противоположно на изброените. Той живее на място, което е измислил и приел за себе си, без да възприема особено действителността на измисления свят, който филмът създава. Всички останали в същия този измислен свят, съществуват в периферията на свята на Густав. Или иначе казано – обичам този филм!

Въпреки нарцисизма и лицемерието, мосю Густав не е лош и негативен образ, а дори напротив – в това нелогично и нереално пространство той е онзи, който използва мозъка си умело и мисли за общото благо. Най-хубавото в ролята на Ралф Файнс е, че мосю Густав успява да предаде своето поведение на околните и не след дълго вече всички рецитират лоша поезия. Файнс само засилва онази чаровна умопомраченост и играе героя си чрез собственото си кратко съществувне в онзи измислен свят на Зубровка.

Хари Хоукс в „Голямото плискане“ (2015)

Голямото плискане“ е красиво заснет филм с противоречиви герои и неподходящо за лятното спокойствие на Италия напрежение. Една голяма част от това напрежение идва от героя на Ралф Файнс – Хари, който съвсем целенасочено изпитва удоволствие от това да навлиза в чудното лично пространство и да го обсебва със себе си и с желанията си.

Хари Хоукс е комуникативна бомба с неизчерпаема енергия и татуировка на сърп и чук, която можеше да избухне погромно ако не беше удавена и заглушена. Той обича малките удоволствия като храната, виното и удрянето по чуждите болезнени и слаби места дори когато не му е нужно, за да постигне нещо. Макар че Хари е разкрепостен и неадекватен в някои аспекти на поведението си, той много ясно е очертал целта си и пътя на постигането й. Импулсивността му се проявява по пътя към целта в малките му действия, но не и в цялостното му поведение. Той е хитър и умен. Определено сам режисира съдбата си чрез умело манипулиране и целенасоченост като най-очарователното в образа му е лудостта, която се промъква покрай устремеността.

Това, според мен, е и най-добрата роля на Ралф Файнс в целия му опит като филмов актьор. Той е брилянтно освободен и органичен, заживял с героя си и танцуващ заедно с него и през него под звуците на ‘Emotional Rescue‘.


Ралф Файнс е от онези актьори, за които знаеш, че са безкрайно талантливи и въпреки това усещаш, че безкрайно много работят върху развитието на таланта си и усъвършенстването на способностите си. Той е от актьорите, които не са се влюбили в себе си и във величавите си осанки, а са оставили играта им да говори вместо тях. Затова той има много уважение и обич от мен.

Автор : Илияна Маринкова
Илияна Маринкова
изучава журналистика в Софийския университет. Интересува се от всички добри проявления на киното, театъра и музиката. Обича кучетата и морето.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to