Разпознаваме ли лидерите?

Навсякъде в ежедневието ни биваме заобиколени от хора с ръководни функции. Шефове по работните места, водачи на различни обществени и творчески групи или просто хора, които стоят едно ниво над останалите, давайки заповеди и взимащи решения. Всички те се водят лидери, но дали всъщност са такива?

С наближаването на изборите от екраните и постерите продължаваме да бъдем заринати от образите и обръщенията на най-различни хора, представящи себе си като водачи, къде на партийни листи, къде по техни собствени апели – на целия български народ.

Даваме ли си сметка обаче, всеки един от нас, дали те изобщо са подходящи за тези призвания?

И въобще успяваме ли да разпознаем лидерите?

1

Българската реалност винаги е била сурова. Мнението на повечето граждани е, че ръководителите им са хора-нагаждачи или хора с повече възможности и доста често това е точно така. Иска се обаче много повече, за да бъде човек лидер и да печели благоволението на хората, които са под негова опека. Преди обаче да бъдат изложени чертите, по които може да бъде разпознат истинският лидер, е редно да бъде обяснено защо това е нужно.

Когато едно сформирование от хора бива управлявано, е нужно този, който е начело, да притежава строго определени качества. Затова и много специалисти споделят, че лидерът се ражда такъв. Тези обаче, които не са надарени със съответните характеристики, а са поставени в положение, в което да ръководят, е нужно също да знаят какво точно поведение трябва да имат, за да могат да спечелят благоволението на ръководените. Както споменах, в България водещи са шуробаджанащината и нагаждачеството. Често лидери стават хората с връзки или пък хората, които могат да дадат или направят нещо в замяна. А това обрича всяка една организация от хора, тъй като нейните членове (работници, студенти и пр.) започват да изпитват недоверие към „поставения“ човек. Така организацията започва да гние отвътре и не може да бъде продуктивна. И оттам нататък всичко рухва. Ето защо е нужно ние, хората, да разпознаваме лидерите.

Съществуват множество теоретици, които се опитват да дефинират лидерството.  Къде успешно, къде неуспешно, от повечето теории за лидерството най-общо могат да бъдат изведени следните заключения:

  • 1-во – лидерството е обвързване с власт, която е средство, чрез което да се промени ходът на събитията.
  • 2-ро – лидерството трябва да е продължителен и целенасочен, а не случаен и произволен процес
  • 3-то – лидерството е най-добрата възможност за промяна и въздействие на конкретната среда.

Харвардският професор Ейбрахъм Залезник разграничава добрия от лошия лидер по следния начин – лошият лидер е този, който действа за запазване на статуквото, тъй като се чувства лоялен към организацията; добрият лидер обаче работи в обратна посока, като постоянно е в търсене на решение на стратегически проблеми и на нови хоризонти. Добрият лидер най-общо казано е иноватор и стратег, който смее да експериментира със средата дори ако това значи да я застраши. Залезник е стигнал до извода, че по-смелите ръководители, които умеят да рискуват, будят повече уважение и респект у подчинените им, за разлика от тези, които „играят на сигурно“. По-късно след теорията на Залезник негови колеги (също от Харвард) я доразширяват, стигайки до друг извод –  некадърният лидер се опитва сам да реши даден проблем или задача, докато умелият прави така, че другите да я изпълнят. Според Бърт Нанъс и Уорън Бенис доброто лидерството означава правене на правилните неща, докато лошото е ориентирано към това да правиш нещата правилно.

2 По-късно се появяват още и още теории, които обясняват лидерството и по по-прост начин. Б.Бас разглежда лидерството като положително влияние. Според него лошият ръководител действа принудително и насилствено, докато добрият въздейства чрез авторитета си. Авторитетното въздействие води до по-голяма ефективност, тъй като сформира повече доверие, доброволност, безкористност и убеденост за приемане на конкретните отправяни въздействия. Лидерът няма нужда да бъде формално утвърден, той изпъква. Освен това, лидерът често се определя спонтанно при съвместната работа.

Най-главните аспекти на ефективното лидерство са интелектът и самоорганизацията. Лидерът трябва да бъде ерудиран, да притежава способности за рационална равносметка въз основа на личен житейски и социален опит. Съществува връзка – „интелект-ефективност“, която е ключова. Според изследвания най-висока ефективност се наблюдава при лидери с висок коефициент на интелигентност. А мотивацията на ръководителя зависи от ценностната му система, затова тя трябва да бъде колкото се може по-безупречна.

Даниъл Гоулмън смята, че лидерите трябва да притежават „емоционална интелигентност“. Според него преуспелите хора олицетворяват 4 главни качества: самоувереност; ненадминат самоконтрол; стабилна ориентация за бъдещи постижения; ясно изразено чувство на емпатия и екипност. От това следва да определим, че лидерът не трябва да бъде кой знае колко открояващ се откъм знания, колкото откъм гореизброените качества.

Допустимо е да кажем, че лидерството има дори свой мистичен аспект, който не се поддава на измерване или преценка от рационален тип.

Зигмунд Фройд смята, че емоциите са ключови за осъществяване на дейността на лидер. Емоционалните процеси и нагласи характеризират динамиката на постигането или неосъществяването на цели. Според него колкото по-емоционален е водачът, толкова повече му откликват останалите. Получава се взаимодействие, при което членовете на дадената организация започват да се идентифицират и обуславят с лидера, да действат по негово подобие. Според психолога дадена среда е най-стабилна, когато лидерът и последователите му са обвързани паралелно – и лично, и професионално.

4
Руският психолог Олшански посочва три универсални личностни качества, характеризиращи успешното лидерство: страст, отговорност и реална преценка на случващото се. Като тук страстта е не просто „самоотдаване“, но и добра ориентация в същността на различните явления и ситуации.

3

Какъвто и обаче да е истинският лидер на теория, на практика той трябва да бъде и одобрен от останалите. А одобрението зависи от резултатите, които трябва да са напаснати с очакванията. Ето защо главният извод е, че лидерството не опира до упражняване на власт. Така могат да бъдат разпознати и истинските лидери – това са тези, които легитимират властта си не по документи, а чрез връзката, която осъществяват с всеки индивидуално. Затова, ако се чудите дали вашият ръководител е истински лидер, е най-добре да попитате именно себе си? Да разберете как се чувствате спрямо него и дали той си проправя успешно път към вашето одобрение извън облагите, които получавате във взаимната работа. Защото, за да работи една организация правилно, тя трябва да има добри лидери. Истински лидери, възприети и одобрени от останалите членове.

Още ли не можем да разпознаем лидерите около нас?

Делиян Маринов
е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to