Романът „Гръцко кафе“ – за глътките история, които всеки трябва да изпие

http://artleksikon.bg/

В осми клас госпожата ми по български ни даде задача да направим родословно дърво с надеждата, че всеки ще се разрови в семейните архиви на своя род. Е, ние бяхме по-скоро бяхме отегчени, отколкото зарадвани. За какво ти е да ровиш в прашасалите чекмеджета на непознати покойници, които в най-добрия случай познаваш от избелели снимки?! Спомням си, че на видимото нежелание, с което реагирахме на дадената задача, нашата учителка отговаряше само с лека усмивка и с обяснението, че с времето знанието за собствения род става все по-важно за всеки индивид.

Докато четях дебютния романГръцко кафе на българската журналистка Катерина Хапсали, постоянно се сещах за това дърво. Това е книга, която едни определят като твърде сантиментална, други изтъкват критично „лекия, повърхностен стил на авторката“, а трети се възмущават от нейната искреност. За мен Катерина Хапсали е сладкодумна, историята – объркваща, но жива, увлекателна, а самият роман си струва четенето, защото достойнствата му не е сюжетът сам по себе си, а това, че ни напомня да обърнем поглед навътре – към себе си, към миналото си, към своя първоизточник.

Историята е разказана от главната героиня, Катерина, журналистка, която импулсивно се жени за богат грък инженер, работещ по строежа на пътища в България. Животът й се преобръща, след като той умира в автомобилна катастрофа, а тя остава сама с невръстното си дете, купища дългове и горчивата равносметка, че зад сърдечната, весела фасада на съпруга й се крият грозни тайни. Опитвайки се да се справи с безсмислието на загубата и смъртта, Катерина отправя взор към миналото, към предците си, за да намери утеха, опора и смисъл.  Сюжетът излиза от рамките на тривиалната човешка съдба и поставя въпроси за историята на Балканите, за приликите и различията между балканските народи, както и за наследството, което миналото ни е оставило.

Първоначалното име на романа, което в последствие е било сменено, е „Синори“, „граници“. Именно „граница“ е ключова дума в романа на Хапсали. Тя олицетворява географските разделения, които историческите събития чертаят и преначертават, но и стените, които народите изграждат един между друг – дори и там, където различията стоят под въпрос. С много майсторство героинята на Хапсали разказва и за дедите си, като през призмата на техните животи се опитва да погледне своя собствен. Въпреки че повествованието е наситено с драматизъм, книгата се чете много леко. Езикът, на места архаичен, предава атмосферата на времето, което описва. За да представи историята си авторката прибягва и до гръцките митове и легенди, показвайки тяхното отражение в реалния живот.

Романът има и своите слабости. От една страна предците на авторката са представени на моменти с ненужен патос. От друга страна всяка съдба, описана с правилните думи, крие безброй истории и при условие, че именно родът стои във фокуса на Хапсали, може да й се прости, че е преувеличила значението на отделните му герои.

Друг аспект, изтъкнат от много читатели, касае героинята Катерина, която се явява и разказвач в повествованието. Много често тя демонстрира висок социален статус и със завидно самочувствие и изтъквайки се, се разграничава от определени герои. Въпреки че и мен това отношение издразни, е много важно да се прави разлика между писател и герой. Между Катерина Хапсали и нейната героиня Катерина има много паралели и очевидно много истории, които съответстват на действителността, както самата авторка признава в интервюта. Това обаче не е чисто автобиографичен роман, затова всякакви нападки към авторката са напълно излишни. А дори и да беше, по-скоро е смелост, отколкото позор да бъдеш откровен, а и уважение спрямо публиката – да й даваш не онова, което лесно би смелила, а онова, с което ще я провокираш да мисли, да аргументира, да спори.

Романът заслужава внимание. Най-малкото, че в него миналото не е само оцветено в червения цвят на българския Комунизъм – любима тема и на съвременните ни творци – от автори до режисьори, не е и изцяло за робството. Често забравяме, че в българската история между робството и комунизма е имало и друг отрязък от време, а и че във всичките тези шеметни исторически събития живеят просто хора от плът и кръв, които унесени в делника, дори не разбират кой чертае границите на тяхната родина и кой определя хода на живота им. За това всекидневие ми се чете понякога, когато пропагандата и „силните на деня“ се опитват да ни учат на история. Иска ми се да пия от извора, да слушам историите за хора, които са я преживели – не са ли само те способни да ни предадат онова знание, което се научихме вече и в учебниците по история да фалшифицираме?!

Това предлага Катерина Хапсали – една увлекателна история, сглобена от спомените за нейния род и от парченца от нейния живот, и едно „гръцко кафе“. Знаете ли, че всъщност няма нито „гръцко“, нито „турско“, нито „сръбско“ кафе – на Балканите всички знаем какво е „джезве“ и всички си варим в него едно и също кафе. Спорът за кафето може да прехвърлим и към „мусаката“, „сармите“ и какво ли още не, защото на Балканите все нещо делим и все нещо не сме разделили. И докато едни се крият в кулите на преувеличения си патриотизъм, а други дори не знаят историята си, на мен този роман ми заседна като буца на гърлото.

На Балканите ще обясним това с несъвършенството на женската ми същност. Аз си мисля, че причината се крие и във факта, че така и не завърших онова родословно дърво в осми клас, а когато си в чужбина, сякаш отчаяно ровиш, за да се свържеш с онези корени, за да ти даде миналото някои отговори за бъдещето и най-вече, за да знаеш, че не си сам. Стана ми и мъчно, че когато трябваше, не записвах разказите на прабаба ми, която е живяла в Южна Добруджа и която ми разказваше за румънците, които живеели там преди Крайовската спогодба, за Втората Световна война, за живота през комунизма, а аз имах чувството, че дистанцията между тези големи събития в световната и българската история изведнъж се оказваше много малка, като ги видех пречупени през призмата на конкретния човешки живот.

Ние, един малък народ не се уморяваме да чертаем „синори“ между нас и съседите, между миналото и бъдещето и най-лошото – между нас самите. Всяка година много от нас преминават истнски държавни граници и никой не знае дали ще се върнат. Няма нищо лошо, само лоша е забравата. Лошо е и незнанието всъщност кой си, а от това май страдаме всички и с времето въпросът за идентичността става все по-наболял. Като сенки зад нас ходи миналото, а ние бягаме от него, за да не ни настигне – дали защото е кърваво, дали от срам или от леност. Колкото и болка да има там, наше си е – трябва да му изпием утайката като на горчиво кафе и да не забравяме, че в настоящето кафето си правим ние.

Хубаво е да се правят родословни дървета.

 

Карина Николова,

Берлин, 2017

Карина Николова
е на 24 и изучава магистърска степен по „Медии и политическа комуникация“ в Берлин. Чете книги и пише разказии, статии и кратки истории от дете. В германската столица намира най-голямото си вдъхновение – различните хора и култури от цял свят

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to