Райън Гослинг – идеалната валентинка или нещо повече?

Всеизвестната телевизионна реклама на козметичната линия ‘Old Spice’, която завършва с репликата ‘I’m on a horse.’/„Аз съм на кон.“, започва с думите „Дами, погледнете мъжа си. Сега погледнете мен. Погледнете пак мъжа си. Сега пак погледнете мен. За съжаление, той не е мен“. Не мога да се сетя за по-подходящи слова, които да приложа към снимката отляво. Независимо дали днес щастливо отбелязвате Деня на влюбените със своята половинка, или пък поливате празника на виното в чест на Трифон Зарезан, ако сте дама, то поне на една мааалка часта от подсъзнанието Ви й се иска Райън Гослинг да беше до Вас в този момент. Защо?

Плочките на корема, ангелските сини очи, момчешкото изражение, съвършено поддържаната брада и вълнистата руса коса могат да бъдат всички оправдания, от които имате нужда. Това е напълно нормално и в подобен поглед няма нищо лошо – не съм от клавиатурните войни за социална справедливост и няма да Ви обвиня в сексизъм срещу „клетия“ Райън Гослинг. Но предметът на този текст не е генетиката на Райън Гослинг, нито фитнес програмата му, а актьорските му способности. Предупредени сте.

Дълго време се чудих как точно да разгледам забележителните творчески дарби на модерния секссимвол. През ума ми мина да направя класация, която веднага щеше да предизвика полемики с подреждането си, или пък да напиша дълъг и предълъг биографичен профил като този на Бен Афлек, който да тества читателското търпение. В крайна сметка реших просто да разкажа как точно Райън Гослинг успя да ме убеди в изключителните си качества като актьор и да се надявам, че читателят ще разпознае себе си в мен – не, че Райън Гослинг дори подозира за нашето съществуване.

Първите ми впечатления от актьора бяха твърде сходни с първоначалната ми представа за Леонардо ДиКаприо, след като го гледах в „Титаник“. Натрапчивата физическа хубост, детското изражение в очите и насапунисаните романтични сюжети ме отблъснаха по подразбиране. „Тетрадката“? Съжалявам, но когато филмът беше актуален, аз бях тийнейджър – нито съм плакал, нито съм се радвал на любовните приключения на Гослинг и Рейчъл МакАдамс. Последвалите превъплъщения в „Наполовина Нелсън“ и „Ларс и истинското момиче“, които са предизвикали гръмкото одобрение на критиците, и популярната главна роля в „Синя валентинка“ са останали извън полезрението на моя милост, тогава далеч от дефиницията за киноман.

Мнението ми за Райън Гослинг започна да се променя постепенно и сигурно с трите му разнополюсни филма от 2011-а година. От тях първо се сблъсках с ‘Crazy, Stupid, Love.’/„Оглупели от любов“. В него Гослинг умело пародира стереотипа за сваляч и женкар, който му се приписва и до днес в някои от екранните му роли, но и същевременно разказва традиционно романтична, сгряваща сърцето история. Дали защото вече бях узрял за гледането на подобен тип филм, или пък защото романтиката беше поднесена с голяма доза хумор вместо мелодрамата в „Тетрадката“, Гослинг ми направи категорично положително впечатление в ролята си и дори ме накара да изгледам „Drive: Живот на скорост“.

И тогава всичко се промени. Остроумният плейбой се стопи пред очите ми, за да направи място на мълчалив, спокоен и добронамерен млад мъж, именуван единствено като „Шофьора“ във финалните надписи в края на лентата. Той на свой ред изчезваше на няколко пъти в хода на сюжетното действие, за да бъде заместен за кратки периоди от безмилостен противник на злодеите в преследвания, схватки и престрелки. Резките трансформации на Гослинг, често в една и съща сцена, ме впечатлиха изключително. Нещо повече, те бяха и в перфектен синхрон с режисурата на Николас Виндинг Рефн, постоянно чертаеща контрасти във визия, тон и случващо се на екрана. В „Drive: Живот на скорост“ Райън Гослинг ми показа, че може да излъчва заплаха и страховита мъжественост, без да жертва всепокоряващия си чар, и освен това – без да изрича и думичка в поне 75% от времето си на екрана, досущ като достоен наследник на Клинт Истууд и неговия „Човек без име“.

След тази роля ми беше пределно ясно, че си струва да обръщам внимание на професионалните начинания на прочутия секссимвол. Не мога да кажа, че бях особено впечатлен от превъплъщенията му в „Гангстерски отдел“ или „Мястото отвъд дърветата“. В първия филм ролята на Гослинг беше на средното, незадоволително ниво, на което беше написан и целият клиширан сценарий. Вторият филм, макар и да ме спечели с амбициозния си трансгенерационен сюжет, не ми показа своята звезда в светлина, различна от тази, в която вече го бях гледал в „Drive: Живот на скорост“. Явно решен да избяга от подобна стереотипизация, Гослинг изигра антипода на въпросния герой, и то отново под режисурата на Николас Виндинг Рефн. Новият им съвместен проект „Само Бог прощава“ представи актьора като малодушен, неуверен, несръчен и дълбоко разстроен млад мъж с Едипов комплекс. След него последваха почти три тихи години в кариерата на Гослинг. Режисьорският му дебют от 2014 година ‘Lost River’/„Изгубената река“ се провали тихо – както сред критиката, така и сред масовата публика. В края на 2015 година актьорът се завърна на екрана в поддържаща роля в ‘The Big Short’/„Големият залог“, където остана засенчен от звездното присъствие на хора като Крисчън Бейл, Стив Карел и Брад Пит.

И тогава дойде 2016-а с двете роли, които завършиха в моето съзнание представата, която бях започнал да си изграждам с „Drive: Живот на скорост“ и която беше поразклатена от не дотам убедителните последвали представяния. През месец май по киносалоните пристигнаха „Любезните пичове“ и до края на календарната година си останаха на върха на годишната ми класация за комерсиални филми у нас. Въоръжен с първокласния сценарий на легендата Шейн Блек, Гослинг пресъздаде на екрана един ужасен баща, кошмарен професионалист, отчаян алкохолик и завършен мошеник – и въпреки това го представи на зрителя просто като безкрайно симпатичен глупак. Той пръскаше остроумия в компанията на Ръсел Кроу и младата Ангури Райс, плуваше в затворен басейн подир красавици в костюми на русалки, падаше от балкони и просто гледаше неразбиращо в празното пространство. Във всеки един от тези случаи Гослинг показа безпогрешен контрол върху всички разновидности на комедийната игра – от мимики, през вербален ритъм, до физическа комедия – и то в рамките на динамичото действие на един криминален сюжет.

Но всички знаем, че награди „Оскар“ не се дават за развлекателни филми, независимо колко дълбоки са персонажите в тях и колко високо са оценени от критиците. Статуетки се дават на актьори, които научават нови неща за своите роли пред камерата или минават през резки физически трансформации. В „Ла Ла Ленд“ на Гослинг му беше спестено качването или свалянето на килограми, но пък му бяха възложени научаването на различни класически танци и свиренето на пиано. И той се справи блестящо с тези задачи. Няма смисъл да се присъединявам към пеещия хор от критици, които хвалят до небесата „Ла Ла Ленд“ – оправдани са. Имах удоволствието да гледам този малък модерен шедьовър с авторката, която написа ревюто на филма за нашия сайт – и да изляза от Националния дворец на културата по-влюбен в нея, отколкото вече бях. Това е достатъчно красноречиво за оценката ми на филма, но важното в контекста на текущия материал е, че Райън Гослинг беше една от основните причини за това.

В ролята на пианиста Себастиан актьорът не просто ми показа танцувални или клавирни умения. След като ми беше създал представата за безпогрешния сваляч в „Оглупели от любов“ и мита за „Шофьора“ в „Drive: Живот на скорост“, след като откровено ме беше отблъснал в „Само Бог прощава“ и неколкократно ме беше разсмял до сълзи в „Любезните пичове“, в „Ла Ла Ленд“ Райън Гослинг извърши най-големия си актьорски подвиг – накара ме да се почувствам като Райън Гослинг. Забравих, че нямам плочки на коремните си мускули, съвършено прав нос или вълниста руса коса. Забравих, че не мога да танцувам или да свиря на пиано, защото нямаше значение. Аз бях и все още съм Себастиан, само че не искам да си отворя джаз бар, а да се занимавам с кинокритика и да се изхранвам от това в един свят, който гледа с пренебрежение на мечтите ми. Музика, кино, все е изкуство, нали така?

В „Ла Ла Ленд“ Райън Гослинг ми доказа веднъж завинаги, че наред с това да бъде секссимвол, той е и един превъзходен актьор. Ако превъплъщенията му в „Любезните пичове“ и „Ла Ла Ленд“ можеха да се вземат заедно, наградата „Оскар“ за главна мъжка роля щеше да му е практически гарантирана, но по коефициенти на букмейкърите към този момент изостава от Кейси Афлек и съкрушителната му роля в „Манчестър край морето“. По всичко личи, че Гослинг ще продължи да следва стъпките на Леонардо ДиКаприо не само в моето съзнание, но и в колективната глобална попкултура, която вероятно ще го превърне в следващия мъченик без „Оскар“, за когото всяка година ще вика целокупното насление на Интернет. Но какво тук значи някаква си златна статуетка? 14 февруари 2017 година е и тук идва момента, в който най-после мога да се обърна към господата наред с дамите. Ако празнувате Трифон Зарезан, пуснете си „Любезните пичове“ и се посмейте на напоените с алкохол комични приключения на детектива Холанд Марч. Ако ли пък сте влюбен, заведете половинката си на „Ла Ла Ленд“ и помечтайте сред звездите със Себастиан и Миа. Но при всички положения си подарете някой хубав филм с Райън Гослинг и няма да останете разочарован, още по-малко пък разочарована.

Георги Петров
е на 24 и е завършил бакалавърска степен по специалност „журналистика“ в СУ „Свети Климент Охридски”. Работил е като международен и културен редактор за новините на БНТ „По света и у нас“, водил е рубрика на филмова тематика по Box TV и в момента работи като водещ на рубриката „Кино Аларма” в БНР „Христо Ботев”.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to