Събличам второто си аз – от Владимира Живкова

С Влади за ръка

vladimira

Да се пише за Влади е още невъзможно – буцата мъка ме притиска толкова брутално, че не вярвам в  думите.

Да се пише С Влади – е малко, странно пътешествие в две реалности, а това е по-възможно.

Малкото русо момиченце, тънко, крехко и толкова умно, обичаше приказки. Говорихме си за Малкия принц и лисицата, а после толкова бързо отлетя и то за планетата на всевиждащите любов и добро. Обичаше приказките, но страшните, с истинското лице на злото и доброто. Дадох ѝ Е.Т.Хофман. След месец ми я върна мълчаливо – „Прочетох ги“-  само ми каза – уплашена и зарадвана едновременно.

Тя продължи да ми се доверява дори в разгорещения бунтарски период на 15-18-годишните. Търсеше отговори, намираше въпроси. Искаше мнението ми за есетата и стиховете си, аз й дадох „Балада за Георг Хених“, „Зенон или костенурката“ и „Мотиви на човешкото поведение“ на Исак Паси. Говорихме за есетата на Цвайг, за нечовешката сила на Зола, Мопасан, Достоевски…

Опитах да я отрезвя, да я отчуждя от мечтаната журналистика – „Не е за теб!“, но тя контрираше – иска да стане писател, а само тази професия може да я подготви, да я научи да пише… Тя виждаше пътя, аз – високи бетонни стени една зад друга.

Голямото русо момиченце само омагьосваше света, подчиняваше го, преобразяваше се в неповторим и неуморим търсач на тайното, неоткрито лице на живота. Когато идваше да си говорим двете, тя слушаше с широко отворени сини очи… Енергията ѝ да обхване света, да го разтвори в нови представи за голямо и малко, добро и опасно, честно и предателско търсеше свои пролуки за изблик. Предизвиквах я, че неподредените текстове за есета, с хаотично нахвърлени идеи искат много работа върху вътрешната къща на душата и мисълта. Емоция и разум – как да ги прелееш в хармонична линия! Тя попита – „Какво да чета?” Сякаш ми каза: „Ще опитомя лисицата.”

За да пиша това, се връщаме двете с Влади на специално място – край февруарското море, сред неделната глъч на крайбрежната алея с колелетата, сред студения вятър и скъперническото слънце…някъде… направо на влажния пясък, за да усетим живота с всичките си сетива. Това е истинското, това е живецът на търсеното нейно второ „аз”!

Животът – това кръгло събитие, ни влудява и трогва едновременно.

Слънчев завой на колелото – и сме от другата страна на нещата…

Влади завъртя колелото на нашия живот, за да започнем да пътуваме смело.

Любов Джунгурова – 03.08.2016

 Събличам второто си аз

Снимка: flickr/stalkerr

Снимка: flickr/stalkerr

Тъмно е и лампите на къщите не светят дори. Всички спят. Градът спи с тях. Мислите ми са далеч от съня. И ето ме, прибрах се. Спокойствие, уединеност, топлота, уют. Влизам в стаята. В горещата юлска вечер, вятърът е милостив, повява хладина през отворения прозорец. Затварям вратата зад себе си, врътвам ключа и оставам сама. Сега вече мога да бъда себе си. Пускам чантата на земята, събувам неудобните обувки, изтривам грима, породен от чистата ми суета, свалям дрехите и сядам на пода. В тъмнината си седя и си мисля. Нима това съм аз?!

Това крехко, беззащитно, чисто, голо същество, седящо на пода в задушната вечер. Оглеждам белите ръце, гладките крака, дългата коса, свличаща се по рамената ми. Да, това съм аз. Без фалша, без ненужните гримаси, без камуфлажа, без лицемерието, без излишното натруфено оборудване, което ми е нужно да изглеждам „представително“ пред хората. Съблякох, буквално и преносно, своето „аз“.

Всяка ситуация изисква различно мое „аз“. Това съм „аз“ пред хората. Това съм „аз“ пред семейството. Това съм „аз“ пред приятелите и враговете ми. Толкова много „аз“-ове имам, че вече се обърках. И сред всичките тези мои личности, които ме разкъсват, коя всъщност съм аз? Тази с широката усмивка и гръмкия смях пред хората? Тази, която винаги знае какво да каже и как да се държи пред семейството? Тази с острия език и хапливите закачки пред приятелите и враговете ми? Или това крехко, беззащитно, чисто, голо същество, седящо на пода в задушната вечер? Те всички са част от мен, както и аз съм част от тях. Но коя е истинската мен? Какво имат предвид хората, когато казват „Бъди себе си!“?! Кое от всичките „аз“-ове е моето „себе си“? Невъзможно е да имаме само по една самоличност.

Ние, хората, сме прикрити шизофреници. Всички трябва да ни затворят в една бяла сграда и да ни тъпчат с лекарства, за да може да избият всичките мини-личности от нас. Тогава и само тогава ще имаме по една самоличност – едната такава празна, безизразна, с нищо по-интересна черупка. Това ще остане от нас. Тогава има ли смисъл да затваряме хората по болници и други болезнено плашещи, стерилизирани учреждения, само защото те са решили да покажат пред света обезумелия шизофреник, който се крие във всеки един от нас? Лудостта на един е реалност за друг. Нима всички не сме малко луди? Нима не си говорим сами, не се питаме, че дори си и отговаряме, вътрешните дебати, които водим със себе си? Когато се двоумим, не се заблуждавайте, не е от ситуацията, това са просто две или повече от вашите скрити личности, които спорят в съзнанието ни. Множество души, въплътили се в едно тяло. Те си говорят, карат се, смеят се, общуват си. Да не би вие да имате само един вид настроение? Нима сте само тъжни или щастливи?

Няма как да разкриеш второто си аз, понеже то не съществува, а ако съществуваше то по-скоро би било повече от едно. Всеки има по много „аз“-ове. Някои все още не са ги открили. Други пък тепърва ги опознават. Трети пък са в непрестанни конфликти с тях. А четвърти са ги приели като една от многобройните части от себе си, разбират се прекрасно и живеят в хармония. Личността и всеки „аз“ е индивидуален сам по себе си. Събрани на едно място те оформят един донякъде нормален, донякъде умопобъркан човечец, чиято едничка цел по пътя на личното себеопознаване е да ги открие всичките, да ги изучи и опознае и да ги приеме като една неразделна част от себе си.

Владимира Живкова
Владимира беше от онези рядко срещани в България млади хора. Млади хора, изпълнени с жизнерадост, оптимизъм, мечти, интереси, талант и вечна усмивка на уста. Тя беше човек, който имаше възможността да замине, но избра да остане и да се бори. Интелигентен, търпящ критика, самоусъвършенстващ се, грамотен, разноцветен, забавен, възмущаващ се, интересуващ се, четящ, умеещ да се забавлява и да съчувства. Владимира беше личност. Личност, която щеше да постигне много. Която си тръгна от този свят на крехката възраст от 19 години, в разцвета на силите си и по време на най-хубавото време от живота си.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to