„Сараевско Марлборо“ от Миленко Йергович като спасение

28.10.2015

Сараевско марлборо

„Тази история си струва да се запише само заради среднощни пробуждания в непознатата хотелска стая, които те подтикват да се прибереш по-скоро у дома, в твоя единствен свят.“

Защото дом е относително, разтегливо понятие, което много тежи, когато няма известна конкретика. Миленко Йергович обаче се е постарал да ни въвлече в живота на войната, така че най-накрая да разберем що е то емпатия. Не е сълзи, скръб и съжаление, а съзнанието, че всичко това би могло да се случи и на нас. Както вървим. Както сме се свили на фотьойла. Както палим някоя от цигарите в кутията Боро. Не задължително Сараевско. И все пак толкова наше.

Откъснала съм първите два часа на новия ден, както се къса филтъра на цигара, за да е по-силна. Моето безвремие, моето пространство контрабанда – отърсила съм се от задълженията на предишния ден и още не е дошло време за действията, които принадлежат на утре-то ми.

Не съм в Сараево, а в София. Личният ми апокалипсис идва тихо – не в 6 вечерта, а в полунощ. И има вкус на съкровище.

Първа среща с Миленко Йергович, но не първа с босненския военен конфликт от 92-ра. Потокът смърт, жертви, безумия, ритуално самоубил се в годината, в която съм родена. Събирам парчетата от пъзела – онзи, който са разпиляли толкова близо до града, който наричам свой дом, до града-местоимение на сърцето ми. И се опитвам да разбера. Опитвам се да повярвам на ужаса.

Чета сборника по-бавно, отколкото си мислех, че ще го направя – за цели три дни. Време за едно чудо. Ала това не е книга за чудесата, това е книга за времето, в което животът става „твърде сериозен, по-различен от всичко, което знаех за него“. Ирационален, почти абсурден – според някои, може би – поглед към войната. Миленко Йергович не търси камбанарията на трагизма, не иска да скочи от нея. Разказите му са картина на битовото, на онова, което остава, на трайното (по Далчев: вещите). Защото: „Животът, противно на душата, се приспособяваше към новия свят (…)“.

Това не са истории по време на война. Това са истории въпреки войната.

Първите страници ме посрещат с директния въпрос: „Никой не ги познава. Защо тъгуваме за тях?“. Миленко не ни намеква, че сме лицемери. Пита съвсем простичко, от любопитство сякаш. Защо така усилено се стараем да вникнем в чуждата история, да съпреживеем – ако не и изживеем – чуждата болка?

И дава отговор: „Не знаеш защо, но ти се струва страхотно да си в центъра на подобно внимание. (…) чувстваш се така прекрасно, сякаш си загинал“.

Тук е мястото и на този цитат: „Всъщност историята на семейство Юришич е щастлива. Всички оцеляха, нищо необикновено не им се случи, нищо подходящо дори за поанта“.

Да оцелееш не е героизъм, а непредвиденост. Своеобразно разочарование в новия свят, в който да си жив, е по-страшно от това да не си.

Героите на този сборник ще плачат и викат, но често ще намират спасение от мъката в тривиалното. Да продължиш да живееш, колкото и вулгарно да изглежда на моменти, е единственото спасение.

„На някакви хора им се случваше нещо, с което аз нямах нищо общо, и точно затова ми харесваше. Щастие е да наблюдаваш безучастно нещо, което е в състояние да заличи всички други впечатления, и (както в миговете на оргазъм) да направи маловажен собствения ти живот.“

Щастието е да се откъснеш.

Но не оставайте с впечатлението, че Миленко Йергович няма да ви трогне, че ще е сложил трансцендентното и битовото на кантар като Андрич и Библията в разказа „Слепецът“. Или че ще описва седящите на масата босненци, сърби, хървати, ще разказва как пият ракия и се псуват с шарената си балканска лексика… макар че „никъде по света няма такива страшни клетви както в Босна“.

„Сълзите могат да текат отвътре“ – това научавам с този сборник – аз, дето все не мога да се разплача на книга. „Човешката душа е мека, стига да я стиснеш където трябва.“

Знаем, че в определени моменти недоизреченото тежи повече от изказаното на глас. „В живота наистина съществуват ситуации, в които най-умно е да замълчиш.“

Миленко знае как и какво да премълчи. Финалът е отворен. Обичам(е) така.

„Бях блажено свободен, на никого не трябваше да оставям бележки, не беше нужно да страдам, нито да обяснявам нещо на някого. Светът изчезва с неизречените думи.“

„Сараевско Марлборо“ се чете под звуците на Били Холидей. Вярвате ли, че балканците са слушали джаз? Джаз в Белград?

Джазът, който залязва с Балканското слънце. И със смъртта на Били.

„Човек не бива да минава отвъд предела, (…) трябва да се насочи отново към реалността, да излезе от вълшебния свят на опиянението (…)“

Тъгата опиянява, да, ала илюзията не може да определя живота.

Словото на Миленко Йергович е меко. Дочитам го на един изгрев в един монотонен вторник. Бит и дух се смесват. Думите са точно толкова, колкото е било нужно. А останалото – ще изгори. Като пламъчето на Сараевското сърце.

„Чужденецо, погали своите книги и си спомни, че са прах.“

Автор: Габриела Манова

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon
Никол Панкова“Морска книга” - приключение на ръба на реалността и въображението15.08.2018

Още от Под Моста

Под МостаДигиталното образование – създаване на цифрова екосистемаОбразование