„Слънчогледи за Мария” от Керана Ангелова отново напролет

Когато преди години прочетох „Вътрешната стая” на Керана Ангелова, знаех, че след това винаги ще очаквам нови книги от нея. Оттогава не съм спирала за повтарям, че Керана е един от най-добрите ни прозаици и да подарявам „Слънчогледи за Мария”. Всяка нейна книга ме въвлича в своя вихър и оставя дълбок отпечатък в съзнанието ми. Поздрави на издателство ICU за добрия избор от книги и автори, който правят!
180760_b

“Какво пък, има и такива, несподелени любови – важното е, че са любов. Досега съм живяла без нея и когато най-сетне я намерих, знам със сигурност, че нищо друго не ме интересува – по-важно е да обичаш, отколкото да те обичат. Каквато и да е, любовта ни прави живи.”

Слънчогледи за Мария” е роман за преодоляването на границите на минало, настояще и бъдеще, на национално и универсално – за разчупването на рамките, в които се вкарваме сами. Роман, в който един велик художник оживява в литературното пространство; който пита „Какво е времето?”, когато през такива разстояния можем да съпреживяваме. Колкото повече четем, толкова повече потъваме в емоциите, чувстваме – щом някъде там някога Ван Гог е изпитал болка или радост, в своето време ще преживеем и ние онова, което му се случва. Единството на времената е осъществено чрез силната творческа емпатия. Не са много фините, деликатни автори, за които мога да се сетя, които умеят така да въвличат в световете на своите герои.

“Човек може да извръща глава настрана колкото си иска, но ако съдбата реши да го причака на ъгъла, то той ще завие тъкмо по този ъгъл.”

Слънчогледи за Мария” непрекъснато ни пренася в различно пространство и време – ту се разхождаме из някоя улица в Бургас, ту сме в XIX век в града на светлината Арл, ту изпитваме ужаса от атентата в Буново. Една от основните теми е именно превъзмогването на насилието чрез любовта. От насилието в сиропиталищата, през атентатите от времето на „възродителния процес” през 80-те години до атентата в Сарафово през 2012 (снимките, показани на премиерата на книгата преди 2 години още са пред очите ми), то присъства в живота ни и единственото спасение е отношението ни един към друг, светлината, която разменяме и която ни прави Човеци. Постигнато е единство на личното и универсалното преживяване. Емоциите на Мария, Стефан и Винсент са колкото лични, толкова и присъщи на всички нас. И си мисля за ефекта на пеперудата – само едно потрепване на крилете предизвиква буря. А нашите потрепвания? А нашите бури?

“Преди минута си дадох сметка, че не ме е наранявал и убивал или приютявал и спасявал целият живот, ранявали са ме и са ме спасявали спрелите мигове”

Специфичен е начинът на разказване на болката – винаги вътре в човека, а не извън неговия свят. Тъгата се е скрила в тъжните очи на Ван Гог, в които Мария дълго се взира. Езикът на Керана Ангелова е поетичен и вълнуващ. Завърта ни във вихъра на диалози, прелитащи през времето, и философски мисли, изречени човешки. Но светлината също присъства осезаемо в романа, прокрадваща се през страданието и насилието. Тя е в златните очи на Мария и слънчогледите на Ван Гог, в думите и отношенията. В способността да погледнеш в очите на другия, без да се страхуваш от пустотата, която ще видиш в тях, и да се осмелиш да обикнеш. Защото най-важното е да не се отказваме от любовта, да не спираме да обичаме.

“Ей такива мигове правят живота. Броят се на пръстите на ръцете, но правят смисления живот.Останалото е амнезия, забрава. Какво толкова, какво наистина, със какво е важен един такъв миг. Момиче, развява конската си опашка, пльока прозрачния балон на дъвката и се смее. Нищо и никакво. Мигове. А в спомена започваш да ги проектираш бавно и с наслада върху екрана на стената или на тавана, там постепенно се появява лицето на невинността на всеки подобен миг. Зелената ципа на дъвката върху устните като прокъсано липово листо, блесналите очи, развятата руса коса, права и нежна като грива на младо конче. Присъствие и отстъствие, едновременно. Време и безвремие”

Много въпроси си задавах докато четях и много отговори намерих за себе си. Препрочитам „Слънчогледи за Мария” , защото тази книга за мен остава един от най-добрите ни съвременни романи.

Емилия Найденова
е на 25 и е завършила специалност Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. Интересува се от литература, култура, театър. Зад името й стои автор на две стихосбирки, млад мечтател, събирач на истории. Обожава да чете и пише поезия. Извън сайта работи като уеб мастър и учител по английски на малки деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to