Следдипломните раз(очарования)съждения на Владимира

2

Разказваше невероятни истории, които понякога въобще не бяха забавни, но Владимира толкова много се смееше, че дори и да бяха най-глупавите истории на света, се смеех заедно с нея. Тя беше интересна с цялата си лъчезарност, емоционалност и себераздаване. Раздаваше се изцяло във всяко действие, с което се захващаше. Аурата й беше типично бургаска. Имаше излъчване на свободно, морско момиче, което за секунди може да те освежи с нежния си бриз. Само с две думи успяваше да те отведе в нейния свят. Свят, изпъстрен с весели емоции, красиви текстове, размазващ смях, яка музика и хиляди, хиляди усмивки. Радвам се, че макар и за кратко се докоснах до света й.

Питаше защо всичките й приятели не живеем в един град, за да сме постоянно заедно. Казваше, че двамата с нея притежаваме дебилни усмивки, а по-точно „някви бъгнати, чуек“. Всичко, което правеше ме караше да покажа точно тази си усмивка, бъгнатата. За малкото време, в което имах късмета да я познавам, Владимира успя да се превърне в моя най-добър приятел. И беше заслужено. Помагаше ми в различни ситуации, даваше ми напълно искрени съвети, критикуваше ме, когато бе нужно, но също и ме поощряваше, когато сметнеше, че съм го заслужил. Делеше всичко с мен, като с брат. Никога не отказваше да ми помогне. Понякога се дразнеше, че й викам „Мирка“, но след известно време свикна, а накрая дори го приемаше с усмивка. „Ми че ко да прая, чуек?“ би казала и след това би се разсмяла.

Благодаря ти, Мирка, че бе част от живота ми, че ме озари с лъчите си, че ме превърна в по-добър човек. Никога не ще те забравя. Няма да забравя и слънчогледите. Те вечно ще бъдат символ на нашето приятелство. Понякога дори ще се превръщам в слънчоглед. Ще гледам лъчите на слънцето, а някъде между тях намирам теб и твоята усмивка. За да не те разочаровам, ще пускам и аз по една. Макар и бъгната, чуек.
Георги Кусеров – 03.06.2016

Следдипломните раз(очарования)съждения на Владимира

Един часът е и точно в този момент ми се ще да си гледам клипчетата в youtube, отколкото да се тормозя с екзистенциалните проблеми на достатъчното сбъркано ни общество. Но като един (мога ли да се нарека творец? Ами, предполагам, драскам тука от време на време и хората се случва да одобряват моите творения, ми що да не мога? Ще сложа и едни кавички, за да не изляза самонадеяна) „творец“, когато нещо ме тормози е по-добре да си го излея, отколкото да го остави да ме руши вътрешно.

1

В ръцете си държа „плода на петгодишния ми труд“. Ще ми да се да кажа книга, ама не. Говоря за дипломата си. Говоря за тази малка синя книжица, изписана със златисто и тази малка хартийка вътре, които символизират цялото ми преживяване „гимназия“. Не мисля, че някога съм била по-объркана в живота си, а аз се случва да схващам нещата бързо и никога не съм особено объркана за дълго. Та, гледам я тази също синичка, толкова ценна, изписана прилежно с черно мастило от принтер хартийка и тя ме зяпа обратно, с моята снимка, на която изглеждам екстраядосана, с големия ми подпис до нея, с името, ЕГН-то ми и всичките други важни данни, които ме определят като човек, с подписите на учителите и естествено всички оценки, заедно с всички предмети. Тази малка книжка, която мога да скъсам на парченца, да смачкам и изгоря, представлява мен пред света. Не, това не е текст-оплакване, в които ще разказвам, че съм можела повече и не съм доволна от резултата. О, не. Доволна съм, че и малко горда. Симпатичните осемнадесет стотни ме делят от чистото съвършенство. И все пак не мисля, че съм била по-тъжна и объркана.

Винаги съм била наясно, че не е важно какви оценки подписват мама и тате в бележника на края на всяка година. По-важно е колко от тези числа остават спомен в главата. Еми, ето ме тук, броени часове след официалното връчване на дипломите и гледайки тези оценки гордо мога да заявя, че не бих могла да възпроизведа като знания и практика повече от 80% от това, което тези числа символизират. В още по-буквален превод: „Здравейте, завърших с Отличен и нищичко не знам!“ Без да искам да генерализирам, ама ако го има този бистър ум, който може да възпроизведе като знания оценките си от дипломата, ще го черпя в най-тузарското заведение и ще му платя таксито до тях.

Ако трябва да станем още по-буквални, защото вече е почти два часа. Средният ми успех по билогия и химия също е отличен, а в общи линии знанията ми по биология и особено по химия се свеждат до това да си разтворя аналгин или ефералган, когато ме боли глава. Това е, горе-долу.

3

За какви знания говорим изобщо? От тук нататък аз съм моите оценки. Пред обществото и пред всеки ВУЗ аз съм някакви си числа. Те ме представляват и определят като знания, като капацитет, като интелект. И нека все пак помислим. След като установихме, че повечето от знанията ми, препечелени за последните пет години вече ги няма, нека все пак установим как ги и получаваме тези оценки. Отново отварям офертата за тузарското заведение и таксито за този, които никога не е преписвал, никога не е правил мили очи, на когото никога не са му подсказвали, учители не са му давали малко отгоре и не са го пускали да мине метър. Адски се надявам наистина да ги има такива хора, защото по-лесно би било аз да се окажа малоумникът, който го е мързяло в повече, отколкото да се уверя колко трагично е положението ни.

Най-тъжното е, че може би аз и ти, който ги четеш тези редове сме наясно, че това в главата е от по-голямо значение, отколкото онова на синия лист, но ги има и тези паднали от Марс пичове, които искрено вярват, че оценките са еквивалент на знанието. И може би, не дай си Боже, същите тези пичуе някой ден се окажат нашите бъдещи преподаватели и работодатели. За тях винаги ще сме хората с входящ номер и число от 2 до 6.

На Вас оставям изводите.

Владимира Живкова
Владимира беше от онези рядко срещани в България млади хора. Млади хора, изпълнени с жизнерадост, оптимизъм, мечти, интереси, талант и вечна усмивка на уста. Тя беше човек, който имаше възможността да замине, но избра да остане и да се бори. Интелигентен, търпящ критика, самоусъвършенстващ се, грамотен, разноцветен, забавен, възмущаващ се, интересуващ се, четящ, умеещ да се забавлява и да съчувства. Владимира беше личност. Личност, която щеше да постигне много. Която си тръгна от този свят на крехката възраст от 19 години, в разцвета на силите си и по време на най-хубавото време от живота си.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to