„Смяна на огледалата“ от Аксиния Михайлова – да си позволиш да живееш

 „…ще тръгнеш ли с мен,
когато ме застигне
тъмната вода?“

11051934_10153205698472990_5133621639927889277_n „Смяна на огледалата“ от Аксиния Михайлова и издателство „Жанет 45“ пристига днес в София съвсем нова от печатницата.

„И няма смисъл да ти казвам,
че отсъствието също е глагол,
който се спряга само в сегашно време,
защото при теб е зима
и вече си затворил слушалката.“

 Новата книга с поезия на Аксиния е едно много очаквано събитие. През 2014г. Аксиния Михайлова спечели престижната френска награда за поезия „Аполинер“ за стихосбирката си Ciel à perdre (в превод „Небе за изгубване“, „Галимар“, 2014). Наградата, която се смята за еквивалента на белетристичния приз „Гонкур“, основана през 1941 г. , много рядко е била присъждана на чужденци. За пръв път в 73-годишната й история с тази награда е удостоен български поет.

 

 

„искам и ние като тях
да обърнем вратите на градовете в нас
към едно и също съзвездие,
така ще ни държи заедно една светлина,
така ще поискаш да тръгнеш с мен,
когато ме застигне тъмната вода.“

 Очаквах „Смяна на огледалата“ с трепет. Защото от „Разкопчаване на тялото“  у мен се създаде едно особено чувство към думите на Аксиния. Понякога, когато гледам птиците, стихотворенията й кънтят в ушите ми сякаш някой много, много пъти ги е чел пред мен. А този някой всъщност е единствено и само вътрешният ми глас.

„…и мълчанието се превръща
в единствената ми свобода.“

 Поезията на Аксиния е лично преживяване. Да приседнеш на някой облак и да помълчиш с думите; болезнено да докосваш тялото си, там където някога са били крилете ти; увита в шал да прелистваш непознат град като книга.

И така сега аз сега разхождам

„… крехката си радост
в градината…“

 Свободата на изказа и мисълта  правят четенето полет. Докато чета почти усещам „дъждовната стена“ и „бавния поход на светулките“, гледам как „прекършеното крило на съня“ е превързано и си спомням за „камъка на сбогуването, заседнал в гърлото ми“. Навлизам дълбоко в преживяването, в подсъзнателното, в дълбоките психологически картини на човешката душа. Това е една дълбока, сетивна, чувствена поезия. Вълнуваща и запечатваща се в съзнанието на четящия. Всичко, което ни заобикаля, живее свой живот и се смее, плаче, разлиства и чупи на парченца, когато „ангелът на забравата“ не успява да го подмине.

 „Лепкав здрач напоява завесите
смокинова лудост узрява в устата
дори не питаш откога е посадена там
изваждаш чук и пирони
и двадесет години поправяш
все същото счупено кресло
метеш усърдно стърготините му
но не можеш да гo изхвърлиш
също като хилядите други пропадания
които окръглят битието ти“
AM_Paris_2013_copy2 Cropped

 Невероятната красота на описанията прави думите много повече от букви, наредени една до друга, много повече от звуци, които преминават през ушите ни. Думите не просто рисуват, те са художници, те са платна, те са четки, които създават пред очите ни невероятни картини с нежните си линии и ни правят участници, ние рисуваме, ние хващаме четката на въображението, защото ни е подадена – и сякаш Аксиния казва –„ ето, вземете, рисувайте, представете си, отключете това въображение“ и ще усетите „водни пръски“, „непостоянството на ветровете“, „дъждовната стена“ и „мастилената лудост“ ще ви залее, ще ви завърти, ще ви направи живи.

„Сега, с тишина в сърцето,
гледам как гладкия корем
на августовската луна потрепва
в порцелановата чаша,
но ти не можеш да влезеш в този пейзаж,
защото от раменете нагоре си зима.“

 Между трите раздела Сбогуване с наречията, Отместване на сезоните и В плитчините на примирението почти се забравям, отнася ме „азбуката на малките радости“ , която също е тук сред тъгата, любовта,  смъртта, премълчаното и забравеното. И знам, че това е поезия, която дълго ще препрочитам. Защото завързах приятелство с гълъба, с дървото, което никога не е тъжно,  със светулките; защото тези думи миришат на дъждове и билки, носят духа на ноември, галят, режат, докосват;  защото записвам и запомням:

„каквото и да се появи в живота ти,
позволи му да се случи.“

 Да, затова е поезията. Силна поезия. Обичам думите на Аксиния, а „Смяна на огледалата“ оставям до леглото си.  Четете!

Емилия Найденова
е на 25 и е завършила специалност Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. Интересува се от литература, култура, театър. Зад името й стои автор на две стихосбирки, млад мечтател, събирач на истории. Обожава да чете и пише поезия. Извън сайта работи като уеб мастър и учител по английски на малки деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to