„Потъването на Созопол” – спира ли дъждът след десетата бутилка водка?

28.11.2014

Какво общо имат изоставена на произвола на времето къща в Стария град на Созопол, мъж на средна възраст, който не трябва да бъде там, и десет бутилки водка? Отговорът е еднозначен – миналото. Миналото, което оставя дома да се разпада сам и необитаван, мъжа – да се връща към спомените и да се опитва да проумее хаосa в тях с помощта на десет бутилки водка. А след тях, очаква той, „нещо трябва да се случи”.

„Потъването на Созопол” е филм на Костадин Бонев, създаден по едноименния роман на Ина Вълчанова, работила и върху самия сценарий на лентата. Бонев и Вълчанова ни сблъскват (тук намирам този епитет за много по-уместен от безличното „срещат”) с Чаво, въплътен от Деян Донков. Той е мрачен тип на средна възраст, който решава, че е стигнал до такъв преломен момент в живота си, в който е най-добре да се върне в изоставената къща на родителите си в Созопол с десет бутилки водка. С какво намерение човек се затваря на такова място с промишлено количество алкохол, можете да се досетите и сами. Така или иначе никъде не се казва ясно.
3Докато Чаво плува в море от водка, носещо го фрагментарно из спомените му – кой от кой по-драматични, раздиращи, изпълнени със смърт, предателства и бягства – приятелите, с които има дълга, дълга история – постепенно усещат намеренията на Донковия персонаж. Разбирайки, че приятелят им се носи върху потъващ кораб, един по един те започват да пристигат в Созопол – Джинджи (Васил Гюров), Нел (Биляна Казакова), Док (Стефан Вълдобрев) и Джина (Светлана Янчева) – странна жена, появила се от нищото, знаеща всичко за Чаво и намираща се винаги около него с най-енигматични въпроси. Постепенно приятелите му стават съпричастни към пътуването сред спомени, на което Чаво е тръгнал. Те порят с него бурните води на изминали събития и му помагат да подреди пъзела и да се пребори с вината, която се движи като буреносен облак над него – и, повярвайте, метафората съвсем не е случайна.
4„Потъването на Созопол” е филм без глазура. Той показва един човешки живот с всичките непредвидими пропасти, които отваря, както и закъснелите ни опити да ги разберем и претворим. Показва истинското човешко безсилие и силата, която ни е нужна, за да се примирим с нещата, които вече са издълбани в камък и не могат да бъдат заличени. Затова и филмът е така истински и вярвам – така близък на зрителя.

Героите на Бонев (респективно на Вълчанова) са факли – те са дръзки, спонтанни, грешни, глупави, мъдри и добри. Освен вече споменатите, страхотни са образите, изградени от Снежина Петрова (Нел) и Леонид Йовчев (Пламката), за които ще ви спестя детайли, за да не разкрия прекалено много от сюжета, тъй като фигурите им са основни. Като цяло целият актьорски състав е – бих си позволил да го кажа безрезервно – на високо ниво и се въплъщава достоверно в ролите си. Естествено, не мога да пренебрегна усещането, че някои диалози ми се струваха твърде неестествени, но това е недостатък, който ми прави постоянно впечатление в новото българско кино. Или аз съм сбъркан или това е тенденция, която се нуждае от повече време и опит, за да се заличи – не мога да кажа. За радост, в „Потъването на Созопол” те не преобладават. Има ги, но не преобладават.

Продължава на следващата страница

1|2Next page sign

Facebook share icon Twitter share icon Linkedin share icon

Даниела ЛаловаБългарските филмови класики на 20 век, които не остаряват23.10.2018

Още от Под Моста

Карина НиколоваНина Николина или когато българският фолклор срещне джазаМузика