„Потъването на Созопол” – спира ли дъждът след десетата бутилка водка?

Какво общо имат изоставена на произвола на времето къща в Стария град на Созопол, мъж на средна възраст, който не трябва да бъде там, и десет бутилки водка? Отговорът е еднозначен – миналото. Миналото, което оставя дома да се разпада сам и необитаван, мъжа – да се връща към спомените и да се опитва да проумее хаосa в тях с помощта на десет бутилки водка. А след тях, очаква той, „нещо трябва да се случи”.

„Потъването на Созопол” е филм на Костадин Бонев, създаден по едноименния роман на Ина Вълчанова, работила и върху самия сценарий на лентата. Бонев и Вълчанова ни сблъскват (тук намирам този епитет за много по-уместен от безличното „срещат”) с Чаво, въплътен от Деян Донков. Той е мрачен тип на средна възраст, който решава, че е стигнал до такъв преломен момент в живота си, в който е най-добре да се върне в изоставената къща на родителите си в Созопол с десет бутилки водка. С какво намерение човек се затваря на такова място с промишлено количество алкохол, можете да се досетите и сами. Така или иначе никъде не се казва ясно.
3Докато Чаво плува в море от водка, носещо го фрагментарно из спомените му – кой от кой по-драматични, раздиращи, изпълнени със смърт, предателства и бягства – приятелите, с които има дълга, дълга история – постепенно усещат намеренията на Донковия персонаж. Разбирайки, че приятелят им се носи върху потъващ кораб, един по един те започват да пристигат в Созопол – Джинджи (Васил Гюров), Нел (Биляна Казакова), Док (Стефан Вълдобрев) и Джина (Светлана Янчева) – странна жена, появила се от нищото, знаеща всичко за Чаво и намираща се винаги около него с най-енигматични въпроси. Постепенно приятелите му стават съпричастни към пътуването сред спомени, на което Чаво е тръгнал. Те порят с него бурните води на изминали събития и му помагат да подреди пъзела и да се пребори с вината, която се движи като буреносен облак над него – и, повярвайте, метафората съвсем не е случайна.
4„Потъването на Созопол” е филм без глазура. Той показва един човешки живот с всичките непредвидими пропасти, които отваря, както и закъснелите ни опити да ги разберем и претворим. Показва истинското човешко безсилие и силата, която ни е нужна, за да се примирим с нещата, които вече са издълбани в камък и не могат да бъдат заличени. Затова и филмът е така истински и вярвам – така близък на зрителя.

Героите на Бонев (респективно на Вълчанова) са факли – те са дръзки, спонтанни, грешни, глупави, мъдри и добри. Освен вече споменатите, страхотни са образите, изградени от Снежина Петрова (Нел) и Леонид Йовчев (Пламката), за които ще ви спестя детайли, за да не разкрия прекалено много от сюжета, тъй като фигурите им са основни. Като цяло целият актьорски състав е – бих си позволил да го кажа безрезервно – на високо ниво и се въплъщава достоверно в ролите си. Естествено, не мога да пренебрегна усещането, че някои диалози ми се струваха твърде неестествени, но това е недостатък, който ми прави постоянно впечатление в новото българско кино. Или аз съм сбъркан или това е тенденция, която се нуждае от повече време и опит, за да се заличи – не мога да кажа. За радост, в „Потъването на Созопол” те не преобладават. Има ги, но не преобладават.
5Операторската работа, от друга страна, е… ами, майсторска. Созопол, който виждаме на екрана, няма много общо с пламтящия летен град. Този, показан ни от оператора Констанин Занков, е пуст, празен и мрачен – изграден наново друг свят. Созопол с много дъжд, малко цветове, малко присъствие – град, в който отиваш да умреш („А къде по-добре от Созопол?” – пита Чаво). Кадрите – дали навън (сиви, бледи и симетрични), или вътре в стария дом (с мелахноличните картини, неизмазаните стени и грубата мебелировка) – са изключително минималистични и монохромни. Показват по-скоро липса, а не присъствие. Вярвам, че дори да бяха черно-бели, нямаше да успеят да внушат това тягостно, обречено усещане.
2От друга страна, убеден съм, че за мнозина „Потъването на Созопол” ще се стори клиширан и познат и най-вероятно не биха сбъркали. Освен това, лентата на Бонев е и твърде мрачна, песимистична, тежка. Пътувайки към нас след филма, дълго време се чудех защо съвременното българско кино – главно „независимото”, ако въобще е възможно да се обособи такава ниша – е така нихилистично. Движейки се сред някак враждебните, голи и мръсни ноемврийските столични улици, започнах да се досещам за отговора на тези два въпроса, които – за мен – се оказаха свързани.

„Потъването на Созопол” е огледало на нашата действителност и по-точно – на едно поколение (това на нашите родители) с неговите собствени житейски кризи, които са белязали всеки един живот по един или друг начин, в една или друга степен. Има изкуство, което бяга от реалността, идеализира я, за да улесни съществуването в нея, да я напарви по-лесно поносима, и друго, което я показва такава, каквато е. То поставя приятелска ръка на раменете ни и казва – „виж, не си сам, не си първият, не си и последният – всички минаваме през тези бурии”.
4Решение обаче винаги има. Признавам, че това, дадено в „Потъването на Созопол”, не ми се понрави – когато имаш толкова реалистична основа, идеята за чудото и разрешаването на драмата чрез „deus ex machina” ме остави разочарован. Смятам, че разбирам избора на авторите и виждам тласъка зад него, но очаквах кулминацията да стои по-близо до човешката ситуация, отколкото отвъд. Макар понякога чудото дори в действителност да е единственият изход.

Въпреки това, финалът е красив и вълнуващ. Нещо се случва не след, а с десетата бутилка водка. Пътят е открит в другите, а не в самотата. И докато Созопол бива погълнат от непрестанната буря и бавно потъва в морето, Чаво се издига от своето крушение. Остава над тъмната всепоглъщаща вода.
1Последната бутилка водка е изпита най-бързо. И дъждът не спира. Но точно тогава това няма никакво значение.

Христиан Йовчев
е на 25 и е завършил Културология в СУ „Св. Климент Охридски”. Слиза под моста след четири години прекарани в екипа на единственото независимо списание за рок музика в България – „Про-Рок”. Обожава литературата, театъра, алтернативна музика и планинското катерене. В момента се занимава като организатор на културни мероприятия сред които „Фестивал за свободен театър” и „София филм фест”.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to