Спомени от пънка

Началото на 90-те. В България се вие бурна демокрация, крепяща се на мутри, приватизиране и надежди, още неосъзнати като празни. Тия надежди бръмчат като мухи в младите глави. Това общо взето е определението на ъндърграунд – постоянно бръмчене, поддържане на една неформална сцена, зависима само от почитателите си. Колкото добра, толкова и уязвима, понеже го няма дебелия капиталист с пура, свита по бедрото на девствено кубинско момиче, плащащ безумни пари за безумни концерти. Понеже тогава всичко е съдържало ум. Вероятно затова и не е просъществувало.

Стъпваш в кал. Много кал, предназначена да направи път за метрото. Тогава Бойко още не се е вихрил да пере пари с релси и нещата са се случвали по-бавно, достатъчно да събере софийските копелета /тоест демиурзи на ъндърграунда/. После влизаш през една дървена врата и вървиш в тъмницата. Понякога блясва епилепсията и може да видиш изпоприпадали по пода с помпи в ръце, повръщащи и прочее красоти. Скинове и пънкове на едно място. Кънти ска, пънк, индъстриъл с хилядите им подразделения – всички под съпровода на проминентния Fozzie. В основата е Иво Дългия, понастоящем в Берлин. В Берлин има сцена.

Днес /2017, април месец/ голяма част от тия пънкари имат деца. Едва ли ще оцелеят след едноседмично трещене, но не това е идеята. В тях се съдържа квинтесенцията на пънка, отлежала като забравено в дъбовата бъчва уиски – отнело присъщите характеристики на времето – външният вид /изключае гребена/ и начинът на мислене. А те са винаги алтернативни. Въпросът не е защо младите в свободното си време хвърлят салфетки по силиконови цици, такива винаги е имало и ще има, да са живи и здрави. Въпросът е къде изчезнаха кривите надписи „fuck the system”.

Липсва кауза. Напротив, обществените несъвършенства са константа, просто някой трябва да ги събере в текст, нефункционален за Евровизия, да им сложи не повече от пет акорда и барабани като засичащ калашник. Липсват млади. Има, виждам ги по „некомерсиалните“ барове, събиращи артистичните натури – момичета с тънки глезени и момчета с още по-тънки. В хипстърията им проличава парадоксален еклектизъм, наситен с формалностите на всячески жанрове – докове, ултра тесни дънки и зелена дрипа като на Кобейн. Да речем, че живеем свободно с иманентното право на избор, особено щом става въпрос за външен вид. Дали в стремежа си да провокират /да речем, че подобен съществува/, обирайки от различните субкултури, не се губят в една нова и напълно безсмислена, в която си всичко и същевременно нищо. С посланието просто да бъдеш различен и дотам.

Щото в квинтесенцията на една субкултура се състои това да контрираш обществото не само за спорта, а за да разшириш мирогледа му. Идеалистично, но неизбежно. Ако ги няма тия, дето, разминавайки се с тях по улицата, си казваш „ебати, тоя нормален ли е да ходи така“, щяхме да се обесим на вратовръзките си. Иначе от толкова краен индивидуализъм артистичните вечер си онанират тъжно в леглата, пускат по някоя доста работена снимка как пушат замислени и загледани в звездите, които от София така или иначе не се виждат, и като цяло им е тъпо. Ако в обществото съществуват общности извън тези на анонимните алкохолици, в хетерогенността си градът би добил съвсем различен облик. Щеше да е интересно.

Иначе пънкът днес си живее. Виждам го понякога, рядко, но все пак. Рационализиран, доколкото е възможно, вероятно помъдрял, леко заприличал на старец, който намира проблеми, а не решения. Все още ценностна система, проповядваща изкуството да действаш смело, ако някой ти пречи на съществуването. Обаче се усеща неговата допотопност и нужда от нови попълнения.

Няма смисъл. Има, току-що го обясних.

автор: Георги Александров

Стажанти на
За втора поредна година „Под Моста“ организира стажантска програма във Факултета по журналистика към СУ. Принципът на програмата е по-големи колеги да дадат част от опита си на по-малките. През 2016 г. през програмата ще минат 17 студенти по журналистика първи курс от ФЖМК.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to