Спомени за отминали сезони (по Рей Бредбъри)

Всяко задълбаване във фантастичната литература неизменно минава през Рей Бредбъри . Това е иронично на няколко нива – този писател отделя внимание единствено на човешкия елемент от историите си, сам отрича да е фантаст, а концепциите му за технологията са съвсем наивни и минават преди всичко за магически реализъм. За да засилим иронията допълнително, в задължителната си спирка на автора ще разгледаме точно двете му по-житейски произведения. Донякъде защото сме различни, но най-вече за да прокараме тезата, че „Марсиански хроники“ и „451 по Фаренхайт“ не са най-очевидно фантастичните творби на Бредбъри. Тази чест се пада на „Вино от глухарчета“ и „Сбогом, лято“.

„Има и такива дни, които сякаш си поемат дъх, задържат го и цялата земя замира в очакване.”

Бредбъри разказва за едно детство, каквото почти никой не е имал, но кажи-речи всеки започва да си спомня след определен момент от живота си. В крайна сметка нищо не стилизира реалността колкото собствените ни сантиментални спомени – мъглата на времето забулва всичко и само ярките неща прозират през нея, а дупките около тях се запълват подсъзнателно, създавайки една изцяло нова реалност. Тя, разбира се, не би могла да съществува извън собствените ни глави и в този смисъл е напълно фантастична.

1795.1000Ако бяха филми, „Вино от глухарчета“ и „Сбогом, лято“ щяха да са гордо разположени на лента – мек аналогов образ, с лека хроматична аберация по краищата. Четейки ги е лесно да се визуализира нещо като сън; пълно с ярки усещания и образност, но същевременно някак далечно. Въпреки общата си естетика и герои обаче двата романа са безкрайно различни.

„Вино от глухарчета“ има съвсем проста рамка – в началото Дъглас осъзнава наглед очевидния, но неосмислян досега факт, че е жив. След това се досеща и за завършека на тази причинно-следствена връзка – ще умре. Това движение към неизбежния край обаче е само в теоретизирането на момчето и никога не се проявява в сюжета, който е напълно застинал във времето.

Досущ като начина, по който дванайсетгодишните възприемат времето, лятото в романа е безкрайно и не е водено от някакъв концентриран сюжет, усеща се по-скоро като въртене в кръг. Фрагментарната природа на книгата, сглобена от хлабаво свързани разкази, е в идеално съзвучие с търсеното усещане и просто трупа случки, щрихова различни елементи от лятото.

Огромният кръгъл лунен часовник е същинска мелница. Изтръскай всички зрънца на Времето — по-едрите на вековете, по-дребните на годините, съвсем мъничките на часовете и минутите, а часовникът ги смила, безмълвно разпръсква Времето във всички посоки като ситен прашец, разнесен от студения вятър, за да покрие града навсякъде.

В сравнение с това „Сбогом, лято“ е ответният удар на времето. Макар цялото действие да се развива през проточило се лято, романът е преди всичко есенен – носи нещо и взима друго, непрестанно движейки се напред.

Дъглас Споулдинг от преди всичко възприемащия действието субект, който е във „Вино от глухарчета“, се превръща в обект и реагира на смяната на сезоните по най-естествения и човешки възможен начин – с война.

Преувеличеният конфликт между млади и стари е най-елементарната, но и същевременно най-ефектна алегория, която Рей Бредбъри постига тук, а може би и в цялото си творчество. Часовниковата кула е изворът на онова неизбежно чувство за движение, което човек рано или късно придобива. (Това на очевидното ниво – ако внимавате ще хванете и небрежното споменаване на метроном в началото на историята).2209.max

Осъзнаването, ако дойде прекалено рано, ще те унищожи. Дъглас също губи връзка с реалността и в резултат на това всичките му действия се развиват в един фантастичен свят, в който играещите шах пенсионери в центъра на града всъщност движат децата с фигурите си, а часовниковата кула е свърталище на зли чиновници, навиващи я редовно, за да го изкарват от леглото, пращат на училище, а в последствие облекат в костюм.

„Най-лошото е никога да не пораснеш. Виждам го навсякъде около себе си… Не принуждавай хората да пораснат. Глези ги като бебета. Научи ги да разчовъркват недоволството си и да отглеждат личните си отровни градинки. Мънички лехи на омразата и предразсъдъците.”

Подобни своеволия спрямо всемогъщата часовникова кула на градчето не остават незабелязани и привличат вниманието точно на хора с логика като тази на Дъг. Старият Куотърмейн не е мъдър и достолепен по клиширания начин. Той е просто друг Дъг, роден седемдесетина години по-рано. Подобно на момчето, и той е водил война с времето. И е загубил. Сега няма семейство, но пък има кауза – да спести бъдещите разочарования на новото поколение като предварително унищожи детското в тях.

Да се определи победител във войната им е почти невъзможно – в личен план и двамата губят по една безпочвена борба, но после порастват по свой начин и се отърсват от предразсъдъците. Разбира се, не всички са толкова очевидни и крайни носители на концепции – по-нюансиран и реалистичен образ също се намира. Сподвижникът на Куотърмейн през цялото време следи усилията му със смесица от насмешка и горчивина. Защото разбира колко жалко нещо е младостта, когато излезе от предвидените си години. Все пак примерът е точно пред него.

„Гаден съм само насаме със себе си. Не обвинявам другите за собствените си грешки. Лош по различен начин от твоя, разбира се, с чувство за хумор, което развих по принуда.”

Посланието за доброволното отхвърляне на детството, когато му дойде времето, неизменно прави пълен кръг и ни връща към „Вино от глухарчета“, където пък е примерът как то може да бъде преживяно пълноценно и оценено. Доколко бутилките с вино наистина помагат за съхранението на спомените е въпрос на лична интерпретация, но ако не друго, поне ще напомнят за някакво усещане, около което човек може да си изгради света на миналото. Няма да е точно, нито самият той ще е същият човек там, но този мътен фантастичен свят ще е и съвсем истинска част от него.

Всички прости истини в книгите са опаковани в сюжет, който спокойно би минал за юношеско приключение, ако не беше дребната подробност, че е точно обратното. И до една са казани със стил, който без да е претенциозен успява да опише по лиричен начин абсолютно всичко – от пейзаж до сутрешна ерекция.

И ето, настъпва денят, когато от всички страни, отвсякъде край тебе започваш да чуваш как ябълките капят, капят от дърветата една по една. Първо една там, друга оттатък, после са три, сетне четири и подир това девет, и двадесет, докато завалят отвесно, като пороен дъжд, като стъпки от конски копита по меката тъмнееща трева, а последната ябълка на дървото си самият ти; и стоиш там в очакване на вятъра да отхлаби постепенно ръката ти, вкопчила се в небето, и бавно, бавно да те смъкне надолу. Много преди да си тупнал в тревата, ти вече ще си забравил и за дървото, и за другите ябълки, за лятото и за зелената трева отдолу. Ще се сринеш в мрака…

Автор: Лъчезар Стоев

Под Моста
е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to