Стефан Вълдобрев – за вдъхновението да бъдеш творец

Във вълшебната страна от Оз можеш да откриеш онова, което ти липсва – нови приятели, сърце, смелост, пътят към дома.

Какво ни липсва на нас – българите в чужбина? Освен дъхът на море и звънкият смях на приятел , забравихме какво е една постановка да ти вземе дъха, да оплете сърдечните ти нишки на панделка със своите въпроси и накрая да те накара тихо да поплачеш в тъмното след своя край.

Ето защо Катя Костова, директор на „Арт театър“, доведе в Германия „Хората от Оз“– Цветана Манева, Атанас Атанасов, Вежен Велчовски, Радена Вълканова и Стефан Вълдобрев. На 21.02. те изиграха едноименната постановката в Берлин, като на 19.02. бяха на сцената в Хамбург. Тези творци са доказателство, че в черната нощ на българската халтурна действителност, която някои наричат „култура“, все още има мъждукащи звезди, които светят със собствена светлина. А когато е много тъмно, ги виждаш още по-добре.

Стефан Вълдобрев тъкмо е слязъл от сцената, събрал си е нещата и почти го изпускам от поглед, когато го спират фенове за снимки. Шмугвам се уверено в тълпата и моля за интервю. Той небрежно се усмихва, сваля сако от рамо и започваме да говорим за театър, музика, кино. Този човек не се уморява да прави шпагати между професията си на актьор, певец и композитор от дълги години. Как успява ли?! Просто обича работата си и е себе си без преструвка и фалш. Оставям следващите редове сами да говорят за него:

Карина Николова: Какви са първите впечатления от берлинската сцена, от берлинската публика?

Стефан Вълдобрев: Ние сме много въодушевени и вдъхновени същевременно. Текстът на тази пиеса е много особен – съдържа интелектуален британски хумор. Още в началото трябва да се хване ключът на самата игра, както и на самата постановка. Изключително важна е ответната реакция на публиката – хване ли ключа, оттам-нататък всичко става перфектно. И тук, и в Хамбург, където бяхме онзи ден, още от втората реплики всички разпознаха стила и жанра и ние се понесохме върху крилете на това настроение. Казано накратко – имахме много интелигентна и хубава публика.

К.: Споменахте „ключа“ в тази пиеса, но ще си позволя да използвам тази метафора и за изкуството като цяло. Вие се занимавате освен с театър и с кино и музика, кое продължава да Ви вдъхновява през тези години? Кой е вълшебният „ключ“?

Ст.: Точно тези срещи! Това е толкова зареждащо, толкова вдъхновяващо! Ние всички сме доста уморени, понеже онзи ден пропътувахме много километри на отиване и връщане от Хамбург. Но колкото и да си изморен и напрегнат, ето тези срещи те освежават и осмислят всичко – всички тези години на сцената, нощите на писане, на композиране. Всичко това придобива смисъл от момента, в който видиш, че има някакво въздействие и взаимно вдъхновяване.

К.: Вашата среща днес е била с българи, живеещи в чужбина. Различават ли се те от публиката в България?

Ст.: Не, не бих казал. Вече няма разлика. Имаше преди десет години, но сега светът е толкова малък и еднакъв.

К.: Коя история искате да разкажете или по-скоро коя история е останала недоразказана чрез Вашето изкуство през годините? Какво емоция още искате да предадете на хората?

Ст.: Това е много хубав въпрос, но не мисля, че съм подготвен в момента да отговоря на него пълноценно и честно. Вие сте права, един човек, който се занимава с изкуство, започва едно изречение и през годините го дописва, за да се стигне накрая до точката. Аз може би съм по средата на това изречение. Надявам се да е красиво и вълнуващо. Аз го правя с голяма страст и много искам да е въздействащо. Каква точно е историята, ще видим. Може би е такава, енигматична – в следващата част на „изречението“ ще си проличи.

К.: Какво на Вас Ви носи историята на днешната постановка „Хората от Оз“?

Ст.: Това е един от най-красивите текстове, които съм играл! Всъщност това се отнася и за трите пиеси на Яна Борисова. Тя е автор на трилогията, включваща „Малка пиеса за детска стая“, „Приятнострашно“ и „Хората от Оз“. Толкова са красиви думите, толкова удобни, толкова вкусни, че аз нямам търпение да дойде вечерта, за да играем това представление! Носи ми една пълноценност като актьор. Тези три пиеси осмислиха моето присъствие в българския театър!

К.: Какви въпроси Ви накара да си зададете тази постановка лично на Вас като зрител, не като актьор?

Ст.: Там е работата, че когато си актьор, не е добре да си задаваш въпроси като зрител. Винаги е добре дори да разбираш по-малко. Режисьорите знаят това, както и актьорите. Когато последните влязат в роля, те разчитат на интуицията си. Те не си обясняват текста, не го обясняват и на публиката. Те го изиграват искрено и честно и оставят зрителите сами да си задават въпросите. И тук е така. Аз действам по същия начин – следвам интуицията си. Знам, че изреченията и думите са много красиви, но не ги обяснявам. Публиката е по-интелигентна от нас и ще зададе правилните въпроси, както и ще открие правилните отговори.

К.: Публиката гледа Вас и задава въпроси, но и Вие гледате публиката. Какви въпроси си задавате?

Ст.: Преди десет години много ме дразнеше, когато по време на постановка звъннеше телефон в залата. Разконцентрираш се, настроението пада, ядосваш се. В последно време започна да ми харесва именно, че публиката е интерактивна. Много често на такива представления се чуват реплики от салона, които допълват сценария /смее се/. Например, в „Приятнострашно“ Вежен казва: „Аз съм влюбен в Мия“ /пита се: „Мия ли беше?!“/ и долу от публиката се чува: „А такааа“, защото в постановката и аз съм влюбен в нея. Там също има любовен триъгълник /смее се/. Веднъж една жена на същата реплика на Вежен реагира с: „И той, и той!“ и сочи мене.

Харесва ми тази будност на публиката, както и усещането, че все едно ние сме отишли на гости в хола у тях, всички са се настанили удобно, а ние сме телевизорът и играем. Вече въобще не се дразня на телефони и разговори, а усещам, че явно толкова сме спечелили зрителите, че те са вътре в историята. Ние сме близки, но въпреки това има уважение. Например, когато са тихите моменти. И тук, и в Хамбург зрителите пазеха пълно мълчание, пълна тишина на подобни сцени. Публиката е възпитана и много чувствена.

К.: Нека да погледнем и към Вашата музикална кариера – наскоро издадохте албум. Какво Ви накара да се върнете на музикалната сцена след дълго отсъствие? /От 2001 до 2016 Стефан Вълдобрев не беше издавал нов албум и рядко се появяваше в музикалните среди/

Ст.: Върна ме лекотата, с която се правят песните и цялото настроение с групата. Аз правих много музика, но филмова, симфонична. Работих с оркестри от 70-80 души.

К.: Като музиката от „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“…

Ст.: Да! И към „Съдилището“, „Недадените“, към словенския филмШоково състояние”, към два норвежки филма, няколко документални чешки… Писах много музика, но по-друг тип, по-задълбаваща. В ролите и в киното, и в театъра се копаят големи пластове надолу, влиза се много надълбоко. Репетиционният процес те задължава на това, а в рокендрола /не казвам, че всичко това е рокендрол/, но там всичко става с голяма лекота, с много хумор и чувство. Това ми липсваше – да се съберем, да си репетираме…

Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени

К.: С “Обичайните заподозрени”…

Ст.: Точно с “Обичайните заподозрени”… После в края на вечерта вече да сме измислили структурата на парчето, на другия ден да е оформен силуетът, скелетът и след четири дни вече да сме го записали и то да е в ръцете ни. Тази бързина и тази лекота много ми липсваха! В киното чакаш години наред. Това е риене, търсене на средства, партитури. Прекрасно е, обаче е страшно напрежение. Радвам се, че се върнах и че можахме да осъществим замисленото – да имаме срещи с публиката, да правим концерти.

На 25.03. организираме отново концерт в “Терминал 1” в София, заповядайте! Миналия път билетите бяха свършили една седмица преди събитието! Хората виждат, че и на сцената, и извън нея ние страшно много се забавляваме и отношението между нас е много хубаво. Това зарежда зрителите и стават чудесни концерти. Албумът също се продава – ще издаваме трети тираж! Рокендролът си е рокендрол!

К.: Вдъхновена от текста на Вашата песен ”Холивуд”, имам следните въпроси: Намерихте ли телефона на Мадона и какво купихте на Шакира?

/„Холивуд“: „Чакай да ти кажа, брат, списъка на Стефан:

На Мадона да намеря телефона.

На Шакира да й купя сувенир.“/

Ст.: /смее се/ За Шакира не е шега! Стунджи дълго време свиреше с нейния басист Хуан в различни джаз-проекти и три-четири години си обикаляше с него. Аз направо му казах: Стунджи, дай да й купим подарък!. В клипа към ”Холивуд” има едни дървени сувенирчета Българска розаот лев и петдесет! /смее се/ Точно такива дадох на Стунджи, за да ги прати на Шакира по Хуан. Предполагам, че “Българската роза” е стигнала до нея. Нямаме обратна връзка, но съм сигурен, че е така! /подсмихва се/

К.: Най-вероятно отговорът не е дошъл заради ревността на Пике!

Ст.: Дааа! /смее се/ Най-веротно да! /смее се/

К.: А какво стана с телефонния номер на Мадона?

Ст.: Нямам го, но работя по въпроса.

К.: Голяма част от читателите на „Под моста“ са млади хора, които живеят в България и понякога се сблъскват с тамошната действителност. Какво искате да им кажете, с какво искате да ги вдъхновите?

Ст.: Първо искам да кажа, че аз много харесвам това поколение! Тези хора са много честни, те нямат втори план. Техните мисли са абсолютно открити и искрени! Те са целенасочени, самовглъбени и фокусирани в това, което искат да правят. Искам и да им благодаря, защото виждам много млади хора на концертите. Това е вече трето поколение публика, която идва. Това ме зарежда и радва!…

Нищо друго не искам да им кажа – нека бъдат такива, каквито са, защото те са прекрасни! Забелязвам само едно малко нещо, едно леко притеснение, някакъв малък страшец от това, какво и как се случва в света, защото сега им предстои да навлязат в него и да са най-активни. Не бива да се страхуват, не бива! Това са нормални неща, които ги е имало винаги в продължение на много години и ще ги има – това е нещо странично. То няма общо с тях, с техните интереси, с техните мечти или с техния път. Да действат смело в това, което им е на сърцето и което са решили да правят!

К.: Благодаря Ви за това интервю и нека отново се видим в „Оз“!

Ст.: В „Оз“?! Разбира се!

Карина Николова
е на 24 и изучава магистърска степен по „Медии и политическа комуникация“ в Берлин. Чете книги и пише разказии, статии и кратки истории от дете. В германската столица намира най-голямото си вдъхновение – различните хора и култури от цял свят

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to