Разговор със Стоян Радев – за смисъла, културата и боядисването на стени

Редакционно: Седя в старата гримьорна на служебната сграда на „Филиала“ във Варна. Обстановката е малко соц, но е много атмосферична, така че ми харесва – стари мебели, много огледала, изтърбушен диван, тук-там табуретка. Само климатикът ми припомня, че се намирам в 21 век. Срещу мен седи мъж на около 40 години – не много висок, брадясал, със сини очи, облечен с шорти и бял потник. Палим по цигара и започваме нашия разговор. Имам честта да познавам Стоян Радев от години покрай актьорската му школа за млади хора, която води. Пристрастен съм. Много пристрастен, защото за мен Стоян Радев е феноменален човек. Личността, която ме накара да се влюбя в театъра, да се опитам дори да участвам в постановки. Стоян е човек, на когото всяка мимика, жест и дума е театрална. Но не е изкуствен или фалшив. Той просто играе живота си. Стоян Радев е от онези хора, които у нас са твърде малко, но от които се нуждаем твърде много. От онези, които няма как да не събудят силни чувства в теб, които никога не ти остават безразлични. Ако си мислите, че думите ми звучат превзето, просто четете надолу.
(Или пък слушайте…)
Запис на избрани моменти , но разказана живо и въздействащо:

Димитър Панайотов: Какво ти носи актьорската професия?

Стоян Радев: Смисъл. Едва ли винаги съм го формулирал така, но напоследък си давам сметка, че тази професия е онова, което ми дава смисъла в съществуването ми изобщо. Да, разбира се, наред със семейството ми, но мисля, че да бъда смислен дори там – това го прави театърът. 644234_655155254495964_1858635840_n (1)

Имал си предложения за постоянна работа в София. В столицата със сигурност щеше да имаш повече пари и повече известност. Защо остана във Варна?
Известността за мен не е цел. Никак не ме вълнува това нещо. Никога не ме е вълнувало. Аз харесвам града, в който живея и работя. Театърът, който ме приюти преди 20 години, ми е дал толкова много, че не мога да си представя да играя другаде. Въпреки това аз съм суетен актьор. Струва ми се, че суетата е необходима за актьорите. Как, ако не съм суетен, да изляза на сцената и да искам толкова много хора да ме гледат? Това нали е суета? Но не съм толкова суетен, че да ме блазни кръстосването на „Раковска“. Театърът има своя мисия като всяко изкуство. И тя може да се проявява на различни места. На всякакви места. Аз съм работил в Народния театър, в момента все още играя в театър „199“, така че ако трябва на всяка цена да се докосвам до централната суета на „Раковска“ – минал съм през нея. Но това за мен не е особено вълнуващо нещо.

Не ти ли става приятно когато някой те спре на улицата и ти се зарадва?
Кефя се, разбира се. Понякога се смущавам малко, но естествено, че е приятно.  Защото това дава обратна връзка. Аз особено много се кефя, когато млади хора ме спират. Не, че не оценявам вниманието на по-възрастните, но се радвам, когато младите хора спират, защото това означава, че те ходят на театър. Че се вълнуват от това нещо. Означава, че щом го правят, нещо ги е впечатлило. Удоволствието, което се преживява, когато някой те спре на улицата и ти каже „Гледах Ви и ми хареса“, идва от факта, че те са били в театъра, в салона, и нещо в тях е останало за по-дълго от времетраенето на спектакъла.

386720_549815278363296_370064718_n Непрекъснато говориш за младите хора. Водиш школа за млади таланти – студио „Театър“. Не го правиш за пари и отделяш все повече време за това. Защо го правиш?
Аз и повече бих отделил, но това зависи от моето работно време в театъра. Ние преди няколко дена изкарахме нашето представление тази година и имахме юбилей – 10 години, откакто студиото съществува. Тогава им казах нещо и сега мога да го повторя. Заниманието ми със студиото е едно от най-смислените ми занимания с театър през последните 10 години. И много се надявам да не се случи нещо, което да ме принуди да го прекъсна. Младостта носи и дава всичко, без да си дава сметка за това. Тонус. Креативност. Свобода. Плахост. Тревожност. Как да ги изброя? Те са сто хиляди неща.

Виж още: ТЕАТРАЛЕН ЛОНДОН

На колко години се чувстваш?
Никога не съм се замислял на колко се чувствам. Не знам. Аз съм на 43. И се чувствам супер. (смее се)

Миналата година спечели „Икар“ за главна мъжка роля. Това промени ли с нещо живота ти?
Не. Нищо не промени. Бях ужасно щастлив. И нищо повече от това, обаче. Беше много хубаво изживяване – номинациите и след това, когато спечелих наградата. Много хора ме поздравиха и това увеличи щастието многократно. Но няма какво да промени. Питали са ме „Станахте ли сега по-отговорен към професията си?“. Ами не, разбира се! Как да стана по-отговорен? Хората на изкуството изобщо трябва да бъдат отговорни към онова, което правят и предлагат. Защото изкуството борави със сетивността на човеците и ние трябва да бъдем внимателни и много отговорни към онова, което им предлагаме. Защото колко малка е крачката от изкуството към безвкусието, към чалгата, към кича? Абсолютно нищожна.

314213_495318597146298_1385132213_n Имаш много постановки с нашумелия режисьор Явор Гърдев. Какво е да работиш с него?
За мен Явор не е това, което е за младите хора – култовият режисьор, когото боготворят. За мен той е човек като всички, защото го познавам. Но Явор е изключителен. Режисьор. Пич! Много умен, вълнуващ се. Човеколюбец. Явор е от режисьорите, които дават на актьорите спокойствие. Защото неговата целеустременост е много ясна. Дори крайната цел, която сме тръгнали да правим, да е много далеч в мъглата – той е уверен в посоката. Страшно удоволствие е да се работи с Явор.

Коя е ролята, която винаги си искал да изиграеш?
Нямам такава. Никога не съм мечтал за някаква роля. Никога през живота си, дори сега. Защото ми се струва, че това не е важно. Че не е важно на всяка цена да изиграеш Хамлет през живота си. Не може всички актьори да изиграят Хамлет, не може всички актриси да изиграят Жулиета. 58415_158446360833525_2557018_n (1)

Да, но казват, че това е мечтата на всеки актьор – да играе в пиеса на Шекспир.
Е, това е друго. Всички актьори искат да се срещнат с големите имена на световната драматургия. Аз бях твърде млад, когато за първи път се срещнах с Шекспир. След това много исках да играя Чехов. Но не конкретна роля, а просто Чехов като автор. Случи ми се и това. Ето сега пък много се вълнувам, че утре ще започна работа по Гогол. Разбира се, че има такива големи имена, с които всеки актьор иска да се срещне, защото това са големи летви за прескачане, големи лъжици за преглъщане. И това е хубаво.

Добре, а какви са бъдещите ти професионални планове? Както казах – утре започваме „Ревизор“ на Гогол, след това трябва да довършим една постановка с Пламен Марков, после да завършим едно заглавие, което започнахме миналия сезон на нашумелия напоследък Жорди Галсеран, каталунски автор. Пиесата се казва “Канкун” и е с режисьор Стилян Петров. След това пак с Пламен Марков трябва да правим „Измяната“ на Пинтър. Аз започвам снимки по втория сезон на „Дървото на живота“…

Хич не ти е леко.
Много ми е хубаво! Средата на септември пък трябва да започнем репетиции с школата. Освен това пък продължавам да играя постановки от миналите сезони.

Как реши да станеш освен актьор и режисьор?
Аз не съм го решавал, честно казано. Никога не съм си представял, че някога ще се занимавам с режисирането. Така се случи. Нямам отговор на това, но някак си… реших, че любопитството да  бъдеш от другата страна на рампата, да изграждаш повече от една роля едновременно, да изграждаш организма и душата на целия спектакъл през всички образи, които конкретната драматургия предлага, ще бъде добър опит за мен. По-скоро беше плод на случайности и на любопитството към театъра по принцип. Да кажем, в „Домът на Бернарда Алба“ има 9 героини, само женски образи, и всичките са страхотни. Бих искал да изиграя всяка една от тях! Ама няма как да стане сега ако не е някакво хипер авангардно представление. И може би заради това пък, „ей на“, аз реших да го поставя и по този начин да изиграя и 9-те роли едновременно. Но не крия, че това ми любопитство се задълбочава с всеки следващ опит – все повече и повече.

Сега да те изкарам малко от театъра. Какво ти е мнението за протестите?
Ами какво да ми е? Логично следствие на онова в което живеем десетилетия вече. Аз  оприличавам протестите като „театър“. В буквалния смисъл на думата. Хората излязоха навън като проявяват креативност, измислят си костюми, лозунги, играха Френската революция. Как ще коментираш това? Това правилният начин на протест ли е? 182168_466050090073149_1208660767_n Има ли написана рецепта кой е правилният начин на протест?
При всички положения аз не съм за вандализма. Аз не съм за грубостта, аз не съм за дивотията. Ето това е нещото, което управляващите проявяват. Те проявяват диващина, проявяват вандализъм. Не в буквалния смисъл. Поведението им е такова. И то е неразбираемо. Ако аз на тебе само веднъж ти кажа „Ти, Митко, си курва“ – най-малко ще ми се обидиш. А може и да ме цапнеш. Съвсем основателно. Аз не разбирам как може на стотина човека един народ цял да им казва „Вие сте курви, махнете се от там“ и те да отиват на почивка в Евсиновград. Това е вандалско поведение. Това е нецивилизовано поведение. В крайна сметка, има хиляди начини за изказване на едно становище и на едно негодувание. Мисля, че този начин не е лош. Дали това е режисиран театър или не е – аз също не зная. Но по́ ми харесва изказване на мнение чрез креативност, отколкото чрез грубост и циничност.

25578_109367145741447_7846277_nА какво трябва да се промени в културата в България? Какво не е наред?
Хората трябва да се променят. И тогава ще се промени всичко останало. Културата не е нещо, което ето така решаваме и променяме. Тя не е стена в стаята. Сега е бананова и ние я пребоядисваме в лимоненожълта или розова. Не. Културата, спортът, политиката, здравеопазването, социалните програми – което и да не е наред в страната… За това сме виновни ти и аз. Твоята майка, моята майка, всички. Тъй че – ако не хората – то какво друго да се промени? Много обичам  да разказвам една история – бяхме на турне с „Калигула” в Париж. Играхме десет дена. През деня играем, но вечер сме свободни. И ходим по музеи, галерии, магазини, кафененца… Това беше през ноември месец. Отидохме до къщата на Роде́н. Подът – много чист и поддържан дървен под. По стените имаше наредени творби на Роде́н. Малки дечица, на видима предучилищна възраст, седнали с малки скичничета и малки моливчета, и гледат и прeрисуват разни неща, които Роде́н е нарисувал. В тази им възраст това за тях нищо не означава. Те едва ли могат да разберат какво означават тези отрязани до китките ръце, които са се припрели по някакъв странен начин. Но следващата година като ги доведат, те ще знаят, че тука вече са били. По-следващата година ще се сетят и ще искат да отидат отново, мислейки си „абе какви бяха ония ръце?“. Малко по-малко те ще порасват с това нещо, което е влязло вътре в тях. И те ще имат потребността да го търсят, и когато станат големи – те вече ще бъдат с тази потребност в себе си. Тогава те само ще се чудят на гъза на Азис, а няма да му се кефят. Няма да имат нужда от гъза на Азис, за да си изкарат хубаво, а ще имат нужда от себе си просто. И ще знаят, че си изкарват хубаво те, а не посредсвом гъза на Азис. Тъй че какво да се промени в културата? Ами човекът! Тя културата е плод на човека.

Талантлив ли е българинът и умее ли да аплодира?
Да, българина е талантлив и мисля, че свободните българи умеят да оценяват талантите и на другите. Но за да изразяваш таланта си ти е нужна свобода. Свободата не е нещо, което се дава даром – свободата е нещо, което трябва да постигнеш. Разбира се, че сме талантливи. Сега, дали сме най-талантливата нация на света и колко сме талантливи – не знам. Най-вероятно сме талантливи, колкото всички останали. Но не сме по-бездарни. В това съм сигурен. Може би сме по-ограничени и имаме в какво да се развиваме.

282698_466085576736267_1925605769_nПожелай нещо на нас и на читателите ни за „довиждане“. Кураж и смисъл. Човек да има кураж да вярва в смисъла и да не го изгубва. Ако изгубим смисъла си, започваме да посивяваме. Знаеш ли… Много съм ѝ се впечатлявал. Преди време тук, в театъра, работеше една жена – чистачка. Това е един от хората в живота ми, които винаги ще помня. Митито се казва тя. Аз не съм виждал такава чистачка през живота си. Тя чистеше буквално след всеки един от нас. Което не е част от нейното задължение. Тя има да дойде да изчисти сцена, салон… но след всеки да ходи… да се ГРИЖИ да е чисто, да се грижи… Аз научих, че тази жена е една от най-добрите готвачки в града. И понастоящем работи в детска кухня. И заради нея броят на родителите, които ходят на тази кухня, се е увеличил. Но тази жена очевидно е била в период, в който не е могла да си намери работа по своята специалност, и е постъпила на работа в театъра като чистачка. Срещу много, много ниска заплата. Но тази жена е знаела, че се е подписала под един договор да работи като чистачка. И като такава тя ТОЛКОВА самоотвержено вършеше тази работа, срещу която се е подписала – с цялото си сърце. Отношението на тази жена към нейната работа като чистачка много ме впечатляваше и до ден днешен продължава да ме впечатлява. Защото ние често си мислим, че сме онеправдани. Нас съдбата все ни наказва. Към нас все Господ е немилостив. Ние все заслужаваме повече от това, което ни се предлага. Ами като заслужаваме повече – да си го постигнем. Аз мисля, че тази жена съдържаше в себе си собствения си смисъл. И заради това тя не се смущаваше да мие клозети, при положение, че е една от най-признатите готвачки в града. А да си готвач е престижна професия. Но тя не се срамуваше от това, което прави в момента.  Прави го с респект и уважение към останалите, заради които го прави. И това е много ценно. Няма да забравя тази жена. Сигурен съм. Много бях впечатлен от нейното отношение към нея самата. Защото то е респектиращо към нея самата. Това, което тя прави. Това поведение изразява нея. А пък аз не обичам мрънкащите хора. Не ми харесват. Непрекъснато оплакване. Не е нужно. Нали като си порежеш пръста казваш „ох“ и правиш нещо, за да мине. Прави същото със себе си. Едва ли е чак толкова сложно. Нали? Така си мисля.
(редакция и монтаж на записа – Пламена Крумова)
Снимки: Facebook профила на Стоян Радев.

Виж още: АЛЕКСАНДЪР КАДИЕВ ЗА „БАЛКАНСКИ СИНДРОМ”

Димитър Панайотов
е на 25 и е завършил „Журналистика“ в СУ „Климент Охридски”. Той е основател и главен редактор на „Под Моста“. Интересува се от литература, култура, кино, фотография, дигитален маркетинг и качествена журналистика.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to