„Т2 Трейнспотинг“: дисекция на носталгията

Тук сме заради носталгията. Както ще прочетете и другаде, това е основната идея на „Т2 Трейнспотинг“. Завръщането към миналото е едновременно основен двигател в сюжета и основна причина зрителят да иска да гледа продължение на емблематичен филм от преди 20 години. Оттам и въобще възможността продължението да се реализира.

Филмът го има, защото ти искаш да отидеш на кино, да дадеш пари и да се върнеш в хероиновите приключения на Рентън, Сик Бой (или Улавия, българските преводачи така и не се съгласиха на единна версия) и Компира, към психопатията на Бегби и най-вече към романтиката на времената, в които си гледал първата част. Предвид това колко „Трейнспотинг“ е популярен и „задължителен“, много е вероятно да си бил безгрижен гимназист или студент, тепърва опознаващ нюансите на света.

Кой не иска да се върне към това?

Време, в което експериментите с любовта или тези с легални и нелегални опиати все още са преходни и незатормозяващи, а издръжката не е въпрос на ежедневие. Колко човека имат късмета да запазят това безгрижие?

Ето ви една психологическа причина защо много от касовите „продължения“, особено такива на филми от преди 20 години, всъщност са „завръщания“. Каквото беше и „Star Wars Episode VII“.

Джон Ходж (сцениристът) и Дани Бойл  (режисьорът) обаче не са хората, които да скалъпят просто решение на задачата „направете втора част на „Трейнспотинг“, за час и половина-два да ви върнат в атмосферата на пропадналия Единбург и тази на изгубеното ви юношество; да комбинират пет лафа от оригинала с няколко сцени на побоища и взимане на наркотици; да приберат дебели хонорари и да си легнат спокойно в провинциалните си имения.

„Т2“ съдържа в себе си всички причини да го има – основните герои от оригинала са там, както и постоянните препратки към него. Искате носталгия – воала. Но филмът отива далеч отвъд това. Ако търсите атмосферата на оригинала, няма да я намерите.

Продължението представлява изследване на носталгията – слиза в максималната й дълбочина, изследва съставните й елементи, подиграва й се, а в крайна сметка ни насочва към толкова нужното освобождаване от нея.

И първата, и втората част на „Трейнспотинг“ започват с кадър на бягащия Марк Рентън (Юън Макгрегър). В оригинала той беше млад шотландски наркоман, бягащ от местопрестъпление, а в крайна сметка целият филм представляваше опитите му да избяга от пропадналото си битие.

Във втория той е бягащ на фитнес пътека член на европейската средна класа. „Избрал е живота“, сбъднал е въжделнията си от финалния (а и първоначален) монолог от оригинала, но вместо щастие, получава… сърдечен удар.

И така Рентън отново се опитва да се измъкне от провала на настоящето. Сега обаче е на 46, кризата на късната средна възраст го е подпукала здраво и бъдещото му се струва невъзможно. Затова се опитва да избяга в миналото си.

Двадесет години след като е прецакал т.нар. си приятели и е отишъл в Холандия, за да се измъкне от битието на хероинозависим в тачърова Великобритания, той се връща в Единбург заради смъртта на майка си. Рентън видимо се е променил, но зарязаните от него дружки не са помръднали.

Компира (Юън Бремър) е останал в капана на хероина, отхвърлен от работодатели, социални служби, любовта на живота му Гейл (същата, с която не успя да прави секс, но опръска с лайна в оригинала) и техния син. На най-смешния персонаж вече дотолкова не му е смешно, че направо не му се живее.

Сик Бой (Джони Лий Милър) вече е само на кокаин, но продължава да се изживява като сводник и да се опитва да върти нелегални схеми, в странна комбина с българската проститутка Вероника (да, Анжела Недялкова – ексклузивно интервю с нея – след малко).

Изправителната система на Острова е похабила времето си с Франк Бегби (Робърт Карлайл), който съвсем нереформиран тъкмо бяга от пандиза. Франко се връща към обичайния си занаят на криминален психопат, който се опитва да предаде на порядъчния си син, студент по хотелиерство.

Рентън се присъединява към приятелите си в капана на миналото. Той се опитва да покаже на Компира пътя отвъд кафявото, докато в същия момент влиза на равни начала в схемите на някогашния му най-добър приятел Сик Бой и чаровната Вероника.

„Доброто старо време“ е отново тук:

тръпката от нелегалните приключения, смеха, но егоизмът, предателствата, хероинът също… Във въздуха е и неизбежността на вечно отлаганите последствия – отмъщението на Бегби, който не е спрял да мечтае да размаже Рентън заради предателството му. Ключова роля за развръзката ще има и новият почти главен персонаж – този на Анжела Недялкова.

Надявам се, че този по-общ поглед върху сюжета, достоен за гърба на видеокасета (благодаря), все пак ви е върнал към очакванията за „още от същото“. В „Т2“ няма да го получите.

……

Кореспондентът на „Под моста“ успя да вземе ексклузивно интервю от българската актриса Анжела Недялкова след страхотно организираната преспрожекция на „Т2 Трейнспотинг“. Превъзбуден едновременно от безплатното кафе и туко-що приключилия филм, той се насочи към Недялкова, която усмихната чакаше няколко свои приятели, имали възможността да гледат лентата за пръв път в компанията й.

Усмивката й помръкна, когато прегръдките с тях бяха прекъснати от ненавременното нахалство на кореспондента.

Извинявай и поздравления. Само едно нещо искам да те питам. Чете ли „Порно“, докато се готвеше за ролята и трябваше ли да я прочетете?

Не.

Защо? Това все пак е продължението на Уелш.

Сценарият има съвсем различна посока, а самата книга е много слаба.

На Недялкова не й беше до никакви разговори с журналисти и без да е нужно да го казва на глас, кореспондентът джентълменски й благодари и се отстрани. Вероятно си е мислила, че следва някой въпрос за голите й сцени, които толкова й задават и са й много неприятни.

Реално, голотата на българката в „Т2“ е доста съдържателна, но не особено продължителна, а предвид смисъла на персонажа й, актрисата не би трябвало да се притеснява, че ще бъде запомнена с тях.

Притесненията на Недялкова можеха да са далеч по-големи, ако авторите на филма плътно следваха „Порно“ – продължението на „Трейнспотинг“, написано от автора на оригинала Ървин Уелш. Нейната Вероника много частично съответства на уелшовата Ники Фулър-Смит – студентка, която заработва в масажен салон (от онези, където предлагат „щастлив край“), и се забърква със Сик Бой, който туко-що е наследил западналия пъб на леля си. Тези елементи на двата персонажа присъстват и в „Т2“.

Ники и Сик Бой обаче имат доста активна сексуална връзка и решават да направят порно филм. Веднъж заради парите, втори път, защото Ники е нимфоманка. Всичко е подплатено с достатъчно описания на полови актове, за да решим, че Уелш е писал голяма част от книгата на екстази или виагра.

Надървени приятели, няма да видите почти нищо от това във филмовото продължение. Нещо повече – голяма част от секс-сцените са подигравка с такива като вас! (к’во се правя – като нас).

По-важно е да помислим върху друго.

В отношенията си с Уелш оригиналната филмова адаптация на „Трейнспотинг“ е далеч по-страстна, отколкото „Т2“ с „Порно“. Доста от първоначалните характеристики на героите във втората книга са там, но „сценарият поема в съвсем различна посока“.

В първия си „Трейнспотинг“ Ходж и Бойл правят един синтезиран, олекотен и (на моменти) доста театрален прочит на една велика книга. Като всички велики книги, и тя с думи прости стига до води дълбоки – за ролите в социалния ред и как в сбъркана среда не могат да виреят приятелство и любов. Историите и героите на Уелш са толкова цветни и разнопосочни, че е възможно да са родени само от преки и неподправени впечатления.

Филмовата адаптация е праволинейна и се съсредоточава предимно в Рентън. Някои случки от страниците изчезват, други са доразвити, по-малки герои са слети с по-големи, за да се получи добър и достатъчно развлекателен киноразказ. Резултатът, както знаем, е великолепен. Атмосферата е запазена, някои от посланията също, но част от дълбочината на книгата е пожертвана.

През 2002 г. Уелш публикува далеч нетолкова дълбокото и добро продължение. В Порно“ героите се завръщат, но не се завръща чувството, че са преживяни. Това вече не е описание на едно реално поколение от хора в Единбург, а добре написан криминален роман, готов за посредствена екранизация. Не е случайно, че сценарият на Джон Ходж за „Т2“ поема в друга посока.

Интересното е, че част от кулминацията на новия филм представлява завръщане към ключов момент в първата книга, който отсъства в оригинала (няма да има спойлери, не се отнася до развитието на сюжета). От този епизод реално идва и странното й име.

Рентън и Бегби се шляят пияни из Единбург и отиват да пикаят в руините на старата гара. Там ги засича залитащ дърт пропадняк, който ги пита дали са дошли да „гледат влаковете“ и се хили. Пропаднякът е бащата на Бегби.

В този момент читателят (а сега вече и зрителят) си дава сметка, че за да стават хората сбъркани психопати или  наркомани, причините се коренят в средата им и не винаги са видими с просто око. Живеем едни с други, подминаваме се и нямаме време и желание да вникваме в същността си. Както на повечето минаващи през гарата, никога няма да им стане ясно защо на онзи странния ей там просто му е интересно да гледа влаковете.

…..

„С удоволствие си спомняте за миналото, а там, откъдето идвам, се чудим как да го забравим“,

казва в една сцена на чист български, майно льо, Вероника на пияните от носталгия Сик Бой и Рентън. Те се надпреварват да й разказват за 70-те, детството и подвизите на Джордж Бест в „Хибърниън“, времена, в които Тачър още не е отнела социалните придобивки на работниците.

В реалността щеше да е много хубаво, ако настоящето в България не караше огромен брой хора да изпитват същата нездрава носталгия по миналото. Носталгия, в която пренебрегват лошите му страни, защото в крайна сметка тогава са били млади, по-свободни от отговорности и са се формирали като хора. Там остава заключена и идентичността им.

В същия капан са застарелите герои в „Т2“. Вкопчването им в миналото не е романтично завръщане към него (и в тоя смисъл и към атмосферата на оригиналния филм), а смешно-жалък и неразбран опит да избягат от собствената си безпомощност, която на моменти унило се осъзнава.

Най-отчетливо искат да се върнат в нарковремената си с всичките им схеми и силни емоции, независимо дали позитивни или не. Циклят на същата музика, продължават да търсят някакви отговори в опиатите и измамите, само където сега си правят и селфита.

Заключването в това време (лятно английско, с час назад, ако питаме Компира) прави трудно осъзнаването му, нужната равносметка и продължаването напред, сверяването на часовника.

Ходж и Бойл изграждат един дуализъм. От една страна е необходимото понякога завръщане към себе си, с което започва и свършва филмът. От друга е капанът на миналото.

Извън киното колко много хора продължават да търсят идентичността си в младежките си подвизи; в битките на крал Джеймс II през 1690 или тези на Цар Симеон през Х век; в някогашните победи на любимия си отбор. Докато живеят (и гласуват) с благи спомени наум, времето продължава, а нужната равносметка и сверяването на часовника  така и не идват. Искат само тяхната си музика, техните си филми и си живеят вечно с носталгията.

Ако се върнем в „Т2“, както околните никога не са разбирали проблемното им хероиново поколение, така и главните герои отказват да разберат заобикалящия ги свят и продължават да си гледат влаковете.

Равносметката все пак идва, но няма да издавам нищо.

Финалната сцена на филма съдържа същата песен, с която започна оригиналният „Трейнспотинг“ – „Lust for life“ на Иги Поп, чийто съавтор е покойният Дейвид Боуи. В крайна сметка може би и двата филма са свързани с жаждата за живот, която ни кара да бягаме и да попадаме в капани.

Автор: Константин Мравов

Под Моста
е независима медия, създадена от млади хора, занимаващи се с писане и журналистика. В сайта можете да намерите новини и изцяло авторска публицистика за култура и лайфстайл.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to