Taking Heed: към успеха без компромиси

Зад името Taking Heed в момента стоят Даниел Петров (вокали и китара), Радо Казасов (барабани) и Свилен Ивов (бас). От създаването си през 2011 в Плевен групата често сменя състава си, но днес вече е достигнала златната среда – момчетата са добре сработена машина, която открива своята сцена и в София и бяга от комерсиалното, за да създава само песни, в които са вложили най-доброто от себе си. Ето какво разказа Даниел за Под моста малко след един от най-успешните им участия.

Как започнахте да свирите заедно?

Започнахме още в гимназията. Бяха два различни проекта – две банди. После едната от приключи съществуването си и остана Taking Heed. Тогава пък от групата се махнаха някои хора и дойде Свилен. Така всички, които са в бандата в момента, под някаква форма сме на равно – Радо е единственият, който до момента е „Ей, Радо, искаш ли да участваш в групата”. И преди това сме работили заедно, обаче Радко си е малко шуробаджанащина, понеже приятелката му е от Плевен и сме свирили с нея преди – случайни неща няма в този живот. Така малко по малко подменихме целия състав и останах само аз от началото.

Откъде дойде името на групата?

С басиста ни, с когото свирехме по онова време, направихме първата си банда изобщо – тогава дори не се познавахме, запознаха през скайп като хора с общи интереси и от време навреме си пишехме за музика. Така един ден както си ходех по улицата реших, че искам вече да имам група и просто му се обадих и той супер много се надъха. Група Ватикана от Плевен ни помогна да си намерим барабанист и стана една банда, която после вече доразвихме и стана Taking Heed. Басистът тогава предложи да се казва по този начин – той има нещо като фетиш към имена, които са сбъркани – примерно Def Leppard, и когато кръщаваше бандата, единствената цел беше да бъде име, което не съществува реално. Изразът по принцип е ‘take heed’, а аз съм супер критичен към всичко, що се отнася до групата и за да стане най-доброто, трябва яко хейт, както се казва. Така че когато предложи името, първоначално изобщо не ми хареса, обаче минаха някакви часове и си казах „аа, това е много яко име!”, а и като никой не го е използвал – това е, запазваме го!

Как протича процесът на писане на песен?

Много сложен процес. Ако знаех, щях да ти отговоря! Първоначално музиката пишеше един от китаристите, който беше в бандата – Влади Веселинов, обаче той замина за Шотландия. С него успяхме да направим три парчета по негови идеи, но после той замина и започнах да пиша аз. Полека лека започнаха да се изглаждат нещата. Изпращах на момчетата, а те казваха „това става, това не става, много е гадно” и намираха някакъв по-деликатен начин да не ме обидят. Постепенно се научихме да правим нещата така, както изглеждат в момента. Всъщност миналата година беше много важна, защото макар на пръв поглед да изглежда сякаш нищо не сме направили, беше година на уроци – направихме 12 концерта за 12 месеца, от които научихме много. Все още повечето неща стоят в тайна и само който идва на концерти евентуално може да забележи, че има нещо, което се случва. Иначе е така… ние правим някакви неща, но хората не знаят.

Кой е най-якият и запомнящ се концерт, който сте правили?

Sofia Live Club! Винаги съм казвал други концерти, обаче след този… Смятам, че не свирихме на 100% от възможностите си, обаче просто имаше някаква много приятна атмосфера между публика и музиканти и на емоционално ниво беше най-силният ни лайв, който сме правили някога.

С кои български и чуждестранни изпълнители бихте искали да работите?

Ние сме много отворени към всякакви предложения и се стараем да поддържаме контакти с българските изпълнители, с всички сме в много добри отношения. Дори в момента се обсъждат съвместни проекти с няколко. Няма да издавам имена, за да не урочасам нещата! Гледаме да стане нещо готино, с което да ни запомнят, за което да се сещаме и ние, и другите банди с хубаво – не го правим с комерсиална цел.

Какво е да правиш музика в България?

Аз съм доволен, че от Плевен постепенно си намерихме мястото в София, завоюваме си нашата сцена и смея да кажа, че позициите ни започват да се разпростират. В България всичко може да приключи за една секунда, обаче ако се стараеш и поддържаш и вниманието на публиката, и вниманието на другите артисти, няма как това да не остане. Винаги сме се стремяли да направим една песен, но тя да е песента, която хората ще помнят винаги. Всъщност всички известни банди са станали известни с един хит – дори Графа го помним най-вече с „Ако има рай”, Sunrise Avenue с ‘Fairytale Gone Bad’ и т.н. Не е трудно да се прави просто музика – трудно е да правиш какъвто и да е бизнес в България, защото така е устроено всичко, че ако не направиш някаква измама или супер много да ти се усмихне късметът, нямаш никакъв шанс да ти се случат нещата без много труд.

Кои групи и изпълнители най-много са повлияли на стила ви?

Много не го обичам този въпрос. Никой не ни е повлиял, защото слушаме най-разнообразни неща – аз слушам много поп музика, Свилен предпочита повече алтернативни и по-тежки неща, Радо повече джаз. И всъщност от сбора на толкова различни стилове успяваме да правим нещо съвсем различно, което се отразява и на стила на бандата – преди имахме един израз „нищо общо с нищо общо”. На мен не ми влияе това, което слушам, а начинът, по който се чувствам, така че мога да направя две напълно различни песни като стилистика днес и утре. Не се влияем от групи като например Muse, Kings of Leon, Coldplay, тъй като това е често срещано определение. Просто си правим нашата музика и не се мъчим да приличаме на никой. Даже имам една практика, когато реша да правя кавър на нещо, задължително не гледам нищо друго, което е правено до момента. Вече когато съм почти на финалната права, започвам да гледам какво са направили другите и, да, има много по-яки неща, но на този етап това е нашето, така звучи бандата в момента.

Разкажи ни повече за постановката „Предградие” на Веселин Плачков – как се случиха нещата и какво е усещането да изпълнявате на театрална сцена?

Това ми е един най-хубавите спомени изобщо с групата. Тогава бях 12 клас и прекарвах сигурно 90% от живота си в театъра – не че сме се скъсвали от работа, просто беше приятно да съм там. Два-три месеца преди премиерата буквално се спукахме от репетиции. Докато актьорите си репетираха, ние, като музиканти, се опитвахме по сценария да преценим кое къде ще звучи по-добре. След премиерата сме го играли над 15 пъти в Плевен, което за Плевен беше нещо доста впечатляващо за един сезон да се изиграе толкова пъти и винаги да е пълно. Това са едни от най-хубавите спомени въобще в живота ми, най-много се чувствахме като банда, ходехме навсякъде заедно, правехме глупости заедно… По време на самото представление беше доста готино, че имаше разни дупки в сценария от около 20-30 минути без музика и хората не знаеха къде сме, като дори Веселин не знаеше. Един път ни хвана и много ни се накара. Качвахме се отстрани по стълбата, за да гледаме представлението от ложата – това го правехме постоянно, а по принцип трябваше да чакаме отзад и когато чуем репликата, да влезем да свирим. Но един път се спънахме на стъпалата и той ни чу – както беше на сцената и трябваше да играе мъртво пиян, само ни погледна на кръв, легнал на пода, за да не го видят хората.

Какво ви предстои през 2017? Да очакваме ли албум?

Като цяло не се стремим към правене на албуми и сме се фокусирали върху това да правим сингли. Когато правиш сингъл, нямаш парчета, които да бъдат пълнеж, а ние не искаме такива песни. Влагаме всички усилия в това всички песни, които правим, да имат видеоклипове, да звучат radio friendly. В момента имаме материал от нереализирани все още идеи, за да се направи албум, но дали ще има албум тази или другата година, не е от такова значение. Важното е да има музика, която да се харесва на хората. Дори да направим един албум за десет години, искаме да бъде с парчета, които са най-доброто от нас.

Какво би пожелал на читателите на Под моста?

Все толкова интересни статии! Винаги когато има някакво събитие, си отварям фейсбук и виждам, че Под моста са отразили събитието. Така че пожелавам първо на екипа на Под моста много успех, да намерят това, което търсят, и да стават все по-успешни. А на читателите – да следят редовно, защото Под моста отразява най-готините събития в София и не само!

Габриела Канджева
е на 25, завършила е Журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Интересува се от литература, кино и най-вече от музика. Има своя категория песни – космически: онези, които се слушат в кола със спуснати прозорци, за да може свободата да нахлуе вътре с вятъра. Извън сайта работи като журналист и редактор.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to