Тъмната страна на театъра в „Докато Ая спеше”

Ревю на филма „Докато Ая спеше”

aya5

Идва момент, в който почти всеки един човек започва да изпитва неистово желание да разбере нещо повече за личния живот на любимите си музиканти, автори или филмови актьори. И докато едни хора се задоволяват с евтината пикантерия, присъща на жълтите вестникарски издания, други търсят самата есенция на артиста – неговите душевност и емоции. Защото там на театралната сцена за почитателите той е Бог, но слезе ли от подиума, се превъплъщава в истинското си аз. С всичките си особености, страсти, вътрешни битки и екзистенциални търсения.

Докосването до човешкото същество, намиращо се отвъд обвивката на звезда може да се окаже нож с две остриета, но със сигурност е едно предизвикателство. Защото е всеизвестно, че луната има и мрачна част, неизвестна за простосмъртните, взиращи се в нея. А каква е тъмната част на хората, стъпили сериозно с двата крака в театралното изкуство?

Ето с този въпрос ни занимава родната кино продукция „Докато Ая спеше”.

Първото ми общо заключение за филма беше, че макар и сюжетът да се развива зад кулисите на един от множеството ни театри, проблемите, които поставя (и за които говори по-късно) са всъщност общовалидни за всички останали сфери на изкуството. Ситуацията, в която се намират главните герои, минаващи през различни изпитания, премеждия и метаморфози, може да бъде прехвърлена с лекота в музикалната индустрия или литературните среди и пак да се получи блестящ сюжет.

Какво имам предвид под качествен сюжет ли?

Такъв, който е изключително реалистичен, но и в същото време умишлено пресилен, за да може да послужи на зрителите като предупреждение. Винаги съм смятал, че едно произведение на изкуството, трябва не да копира, а да изпреварва времето си. Да се вгледаш в малкия или големия екран и да видиш бъдещето. Оттам да изскочат образи, които да вдъхновят човек какво да прави или какво да не прави. Не се сещам за по-подходящ пример от книгата на Оруел, която дори няма смисъл да назовавам. Прецизно предвиждане на бъдещето или, за нас – настоящето.

Ето по такъв начин си обяснявам аз сюжета в „Докато Ая спеше” и се надявам това да е една бъдеща мрачна картинка за родните театри, а не настояще, защото това, с което зрителите ще се сблъскат в продукцията е грубо, разтърсващо и тежко. И макар надеждата да надниква иззад ъгълчетата на тихия сън на едно малко дете, реалността протяга хищно ръце към нея напът да я смачка…

aya3

Артистът, разкъсван между семейството си, театъра и интригите, породени от един традиционен конфликт на интереси. Асен (Стефан Денолюбов) е брилянтен артист, който всяка вечер събира овациите на публиката. Постановката обаче приключва, светлините изгасват и той се връща в гримьорната, където постепенно започват да го заливат традиционните проблеми, свързани с недоволни и мърморещи колеги.

Тук си проличава и първото качество на филма – сюжетът се разгръща плавно и постепено. Аспектите на живота на артиста извън сцената биват показвани един по един, за да може зрителят внимателно да премисли и даде оценка на случващото се. „Докато Ая спеше” е пълен с детайли, които са като мънички стрелички, набиващи се в човешкото съзнание. И всички често срещани митове за задкулисните игри, се разгръщат бавно, но за сметка на това хватката им е силна.

Цената, която плаща артистът е голяма.Подозира ли публиката, отишла на постановката за двучасово удоволствие, саможертвата, която всеки творец прави? Всеки компромис – с другите и най-вече със себе си.

А дали малката осемгодишна Ая (Ая Мутафчиева), която често прекарва време с баща си в театъра, докато той изпълнява поредната роля, подозира в невинния си сън изпитанията, на които мъжът бива подложен, когато слезе от сцената и се сблъска както с алчния си жаден за пари и слава директор, така и с малодушието на собствените си колеги.

aya1

Ая спи кротко, а съзнанието и пътува далеч, ескортирано от достолепни рицари, а в същия момент баща ѝ – сам- самичък се бори, за да опази своите статут, роли и най-вече достойнство. Една неравна битка, в която излизат наяве най-грозните човешки качества. Сред тях са лицемерието, интригантството, раболепието, фалшът и цинизма – не само на театъра, но и на журналистиката, защото на нея също и е отредено специално място на този пиедестал на срама.

Доколко свободен е един артист?

Филмовата продукция ни показва по много сух начин тъжната действителност. Лицата, които зрителите виждат по постерите и, на които се възхищават, се оказват марионетки на тези, намиращи се на по-ръководна длъжност. За директорите, които ти се усмихват в лицето и ти говорят зад гърба, талантът ти не е толкова от значение, колкото това доколко си известен. Умение и популярност – две неща, които според пълнокръвния образ на журналистката във филма, нямат нищо общо едно с друго.

„Телевизията ще ви направи известни” – това казва. Зад думите ѝ застават и безгръбначния режисьор, загрижен само за това постановката му да я има, и ръководителя на театъра, който се оплаква от недостиг на пари, но в същото време пие марково уиски. Това са и мотивите им да заменят Асен с телевизионната звезда Боян (Юлиан Вергов), който ще донесе на театъра допълнителни посетители и финансови постъпления. Превъплъщението му в нагъл, безскрупулен и заслепен от собствената си слава актьор, в чиито крака почти всички лазят, е безупречно.

Тъмната страна на театъра е отблъскваща. Артисти, броящи стотинките си за чаша сок или купуващи поредната водка „на верисия”. Млади талантливи момичета, на които им се намеква какво ще правят с тях директорите, режисьорите и всички останали по пътя им към успеха. Възрастни артисти, живеещи в миналото и назидаващи настоящето и такива, които лъжат сами себе си – в кое са добри и в кое не. Разпадащи се бракове. И всичко това докато едно неопетнено дете спи встрани от цялото житейско блато. Има ли изход?

Казват, че изкуството идва с тъгата. Аз смятам, че с нея идва и зрелостта. Тя обаче трябва да премине през много премеждия, за да покълне. Лъчът светлина може да си проправи пътека през размътеното от литри алкохол съзнание на артиста, да го пробуди и да го накара да се надигне и да счупи оковите.

aya2

 

Това, с което ще запомня филма, е емоционалната игра на Стефан Денолюбов. Побиха ме тръпки от начина, по който персонажът му намери сили да се опълчи срещу порочната система. Да понесе светлината така, че тя да разгони и сенките не само около него, но и на останалите. Да им даде урок. И да ги докосне.

„Тежко е бремето на успеха”, казва барманката, която е справедлив наблюдател на случващото се в барчето на театъра. И е права.

Няма нищо вечно. Светлината и мракът се въртят. И след най-тежките моменти, идва облекчение. На това учи продукцията и е хубаво човек да излезе от илюзията, че винаги ще тъне в благоденствие или, че винаги ще чувства безизходица.

Толкова много действие и обрати. Само за една нощ. Само за един миг. Само един сън. Дали сънят е реалност? Или реалността е сън?

Важното е, че когато Ая се пробужда, всичко е преминало. И без значение дали краят е добър или лош (защото това зависи единствено от оценката на всеки отделен зрител), животът продължава за всички. Само че с няколко придобити урока повече и с няколко илюзии по-малко.

И макар, гледайки филма, да се чувствах отблъснат, разочарован и напрегнат, заради реалността, сега чувствам единствено топлина. Топлина, присъща само на блажения сън, в който пътуваме и срещаме единствената истинска сигурност преди да посрещнем бурите на новия ден.

aya4

„Докато Ая спеше”

България, 2015, 90 мин
Сценарий: Цветодар Марков
Режисьор: Цветодар Марков
Оператор: Кирил Паликарски
Музика: Теодосий Спасов
С участието на: Стефан Денолюбов, Юлиан Вергов, Георги Кадурин, Ирини Жамбонас, Стефан Мавродиев, Емил Емилов, Станка Калчева, Красимира Кузманова, Ая Мутафчиева
Продукция: Христиан Ночев
Копродукция: Аудиовидео Орфей EАД, Меджик шоп, Филмсаунд, Булфилм, КТ Филм и Медия

Делиян Маринов
е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to