„Тайното писание“ – две трагични изповеди

„Тази история също принадлежи на морето …“

Бутиковото издателство „Лабиринт“ допълни каталога си с още едно прекрасно заглавие, а именно „Тайното писание“ на ирландския писател Себастиан Бари.

100-годишната Роузън Макнълти, по баща Клиър, е обитателка на психиатричната болница в Роскомън, Ирландия повече от половин век. В един тефтер, скрит под разместена дъска на пода, Роузън съхранява в слово историята на живота си – нейното тайно писание.

Чрез редуващите се спомени от настоящето и младостта ѝ виждаме низ от любови, жестокости, предателства, убийства и мерзости. Свят, в който жените са потъпкани, политиката е по фарисейски лицемерна, а религията – изродена и безнравствена. Малката Роузън расте в бедно, но честно и сплотено семейство. Баща ѝ, когото тя обожава умира, когато тя е едва на 15, в последствие на което и без това лабилната ѝ майка губи здравия си разум. По този начин тя остава сама на произвола на съдбата и е принудена рано да влезе в жестокия свят на възрастните.

 „Търся в тези спомени майка си и не мога да я намеря. Направо е изчезнала.“

Смъртта на баща ѝ лишава младото момиче не само от любов, но и от стабилност. А незаинтересоваността на майка ѝ и нищета я принуждават да започне работа в „Кафе Кайро“, където умопомрачителната ѝ красота няма как да остане незабелязана. Запознанството ѝ там с братята Макнълти, за единия от когото по-късно се омъжва, поставя началото на края на Роузън.

„Познавате ли такава мъка? Надявам се, че не. Мъка, която не остарява, не отминава с времето, както повечето скърби и човешки дела. Мъка, която винаги е тук, поклаща се леко в изоставената къща.“

Но „Тайното писание“ не е само за Роузън. Нейните думи са само единият ракурс към историята. Вторият е на психиатъра, на чиито грижи е поверена тя от повече от 30 години. Директорът на психиатрията – д-р Грийн трябва да реши дали Роузън е била несправедливо затворена там и тръгва назад по стъпките на живота ѝ. Разкритията му, обаче, разбулват тайни, които въвличат и него във въртопа на трагичното миналото, обсипано със страсти и неволи.

 „Заплаках, не като дете, а като старица, със ситни сълзи, които няма кой да види, няма кой да избърше.“


Spoiler Alert

Единствената слабост на книгата е, че развръзката е прекалено очевидна. След случката от детството на доктор Грийн и признанието му, че е осиновено дете, веднага се досетих каква ще е връзката между него и Роузън. Но тъй като книгата не е нито трилър, нито криминален роман, това е минус, който не развали удоволствието от прочитането ѝ.

End of spoilers


Себастиан Бари е единственият писател, удостояван два пъти с наградата „Коста“ – книга на годината“, най-престижната за англоезичната литература след „Букър“ – през 2008г. за „Тайното писание“ и през 2016г. за „Дни без край“. Бари получава така желаното признание като писател едва след като навършва 40 години. Честото отсъствие на родителите на Себастиан го принуждава да расте сред баби, дядовци и лели, които обичат да вадят прашни истории от родовата ракла – именно оттам писателят черпи първообразите за героите на творбите си и най-вече на тези от рода Макнълти. „Тайното писание“се сдобива с екранизация през 2016г., но Бари не я одобрява и твърди, че във филма „няма и три думи от романа“.

Романът е низ от въздействащи описания. На десетки места ми се искаше да подчертая изречение или някой израз. Себастиан Бари чудно борави с думите – атмосферата, съчувствието, което предизвиква към Роузън, поетизмът в обрисовката – „Тайното писание“ е пример за висока литература.

Романът е в превод на Владимир Молев, а художник на корицата е Живко Петров.

Елис Eмин
на 21 години, студент по „Журналистика“ в Софийския университет. Най-важното нещо в живота и са книгите и именно затова, след стажа си при нас, се превърна в най-сериозния ни автор за всичко свързано с литература.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to