Предизвикателството да си учител – Станислав Вълев от „Заедно в час“

Станислав Вълев преподава история и география в село Дерманци, Ловеч като учител по програмата „Заедно в час“.

Определя училището като много готино, а атмосферата за работа – страхотна. Изправя се пред много предизвикателства всеки ден като във всяко едно малко село, но харесва работата си.

Под Моста: Как избра да станеш част от „Заедно в час“?

Станислав Вълев: Още след втората година в университета реших, че ми се работи като учител. Бях сигурен, че ще си търся работа в училище. След това открих „Заедно в час“, когато бях последна година студент. Поинтересувах се повече, разгледах сайта им, прочетох отзиви и разбрах за какво става въпрос.

Това, което най-много ми хареса, е, че отиваш в малко населено място, там, където всъщност, освен работата като учител, има и голяма доза предизвикателство, доста приключенско ми изглеждаше. Отиваш на непознато място, някъде, където може би не си очаквал да попаднеш, където не си очаквал, че ще бъде първата ти работа, след като завършиш. Но това, от друга страна, дава възможност да се опиташ да работиш и за някаква социална промяна, което е още една добавка към учителската професия. Освен това ставаш част и от промята, за която всички говорят и искат да се осъществи.

Реших да си подам документите, за да видя какво ще стане. Развитието на нещата ме изпрати тук, където съм сега.

ПМ: Сблъскваш ли се с предразсъдъци, че си толкова млад, а работиш като учител? Често хората реагират неодобрително.

СВ: Случва се и това е едно от нещата, които ме мотивират, защото тези думи идват често от познати, от млади хора, които казват „не очаквах да си учител“, „не очаквах да чуя това“. Когато чуят, че си учител, всички се чудят как изобщо стоиш там, знаейки какво е положението в образованието. Но това ме мотивира много, защото смятам, че образователната система има нужда от млади хора, въпреки че виждам как много от опитните учители си вършат работата страхотно. Именно това ме подтикна да променя и мисленето си. Задължително трябва да добавя, че има и голям брой хора, които ме подкрепят, харесват това, което правя и дори се радват не успехите ми. Те също са голям мотиватор за мен!

В началото влязох в училище с идеята, че е нужно единствено младите да отидем там и всичко ще се оправи. Но виждам, че голяма част от опитните учители си вършат работата с желание. Да работиш в училище невинаги означава да попаднеш в една недружелюбна среда между колеги и ученици. Напротив, много e развиващо, приятно, а когато постигаш някакви успехи, е и много удовлетворяващо. Това те мотивира още повече да работиш и да правиш готини неща.

Когато някой ме попита – как може да си учител – се опитвам да дам някой готин пример от училище. Да опиша какво сме направили с учениците и да покажа, че не само искам да работя като учител сега, а искам да работя като учител и след програмата. Искам да покажа, че образователната система не е толкова лошо място, колкото си представят хората.

Да, тя не отговаря на съвременните искания на младите хора, но тя се развива и съм сигурен, че много скоро ще навакса всичките си пропуски спрямо световните тенденции и учителската професия ще стане една доста привлекателна професия за младите хора, защото има и хубави неща, освен това, което се говори по медиите и постоянно се афишира.

ПМ: Какво искаш да промениш самият ти като учител?

СВ: В началото, когато влязох в програмата, исках да променя много неща и смятах, че аз съм човекът, който може да промени всичко. Но всъщност, още когато се сблъсках с нещата, разбрах, че трябва да се фокусирам върху едно-две, максимум три неща, за които да работя и да се опитам да ги променя.

Вярвам, че, за да промениш нещо не само в образованието, но в която и да е сфера, е нужно много време. Двете години, в които ние сме в тези училища, не са време, в което можем да променим нещо драстично. Две години не са достатъчни да направиш трайна промяна.

Затова започнах да мисля какво мога да направя, за да допринеса с нещо наистина. Прецених, че мога да се опитам да накарам учениците да харесват това, което преподавам, да харесват историята. От нуждите, които имат, реших да работя най-вече за четивната им грамотност, защото още в началото се сблъсках с този голям проблем. Голямата част от учениците ми наистина не разбират какво четат. За да се получават нещата по предметите история и география, е изключително важно учениците да разбират какво четат и виждат, защото, когато преподавам, ние работим и с много карти и диаграми. Реших, че ако мога да помогна през тези две години, то е именно така. Да събудя в учениците любопитство към предмета история и да работя за четивната им грамотност.

От ноември тази година създадох и клуб по „Родолюбие и предприемчивост“. В него продължавам да се опитам да събудя в учениците любов към родната история и родината, а също така и да осъществим няколко проекта на места почва, за да придобият и организационни умения.

ПМ: Защо историята е важна за настоящето и бъдещето?

СВ: Аз исках да уча история и исках да преподавам история. Но в един момент се запитах каква е ползата за съвременния свят, когато познавам толкова добре миналото, когато чета толкова много за него и си вадя изводи. Разбрах, че ако аз сам не осъзная каква е ползата от миналото, едва ли мога да обясня на учениците защо е важно да учим история. Дълго мислих затова и когато влязох в училище, вече имах готов отговор.

Според мен ние трябва да се учим от миналото и личностите, за които говорим, които са променили по някакъв начин хода на историята. Те са го променили, защото са имали знания, те са били способни, мотивирани и целеустремени хора. Затова фокусът ми тази година е, разглеждайки историята, да вадим поуки и да търсим общото между настоящето и миналото, за да можем да не поватаряме грешките от миналото днес.

И най-вече, когато разглеждаме личности от миналото, да търсим кои са били техните силни страни, техните реакции и да можем да извлечем полезното от тях, да можем да го приложим върху нас самите в съвременния свят. Защото много от качествата, които са притежавали велики личности от историята, са изключително нужни днес и на нас. Ако можем да ги приложим върху себе си, ще бъдем също толкова успешни колкото тях.

Ние също живеем в трудни времена, както и тези личности, които изучаваме, и ако вземем пример от тях, бихме могли да променим статуквото. Нека не забравяме, че великите личности променят историята, тъй като са адекватни на времето си. Ние също трябва да бъдем такива, за да променим нашето настояще.

ПМ: Как те приемат децата? Как реагират, когато видят толкова млад учител?

СВ: В началото и те питат – защо избрахте да сте учител? Аз предподавам на ученици от 5-и до 8-и клас и още през първата година се наложи да бъда класен ръководител. Тогава разбрах, че да бъдеш учител не значи просто да преподаваш, но и да придобиваш умения, да ръководиш хора.

Казвам им, че учителската работа е свързана с много предизвикателсва и не трябва да се заблуждават, че учителството не е място за млад човек. Те приемат младите хора, защото намираме общ език, въпреки че често младоста е причина да преминават границата учител-ученик. Техните предизвикателства неотдавна са били и мои предизвикателства и проявявата на емпатия ни сближава. Опитвам се да им предам моя опит като им казвам, че нещата, които им се струват ненужни сега, ще им звучат логично, когато един ден се обърна назад.

Едно от нещата, на което най много се кефят е че обичам да спортувам с тях. Много често играем волейбол заедно и наистина става страхотно шоу.

ПМ: На какво искаш да научиш своите ученици?

СВ: За мен е много важно, освен да изучаваме историята, да им показвам и как се развива съвременният свят, какво постигат хората в световен мащаб и, ако им хареса нещо от това, да им помогна да си изберат път, в който да се развият.

Искам и да събудя в тях чувство за принадлежност, защото единствените хора, които могат да променят своята социална среда, са самите те. Само те могат да променят нещо в населеното си място. Искам дори когато не съм там, те да могат сами да измислят начин как да се справят със ситуацията и да го направят. Това е и промяната, която смятам, че можем да направим – да им покажем, че дори нас да ни няма, те могат да го направят. Да не бягат от родното си място, а всички знания и умения да прилагат там, за да го направят проспериращо и даващо възможности.

ПМ: За какво мечтаят децата в малкото село?

СВ: Имат доста мечти, които може би всеки на тяхната възраст е имал. За добър живот, когато излязат от училище. Много от тях мечтаят да станат богати, да живеят добре, да имат професии. Мечтаят си да имат образование. За всичко, за което мечтаят и децата от големия град. И аз се опитвам да им помагам, да им говоря за тези неща.

Дали живеят в селото, или града, те вече имат достъп до едни и същи ресурси – използват интернет и четат, както децата в големия град. Има и деца, които живеят в голяма бедност, но те имат същите мечти, те познават хубавия живот.

ПМ: С какви предизвикателства се сблъскваш в работата си?

СВ: Всеки ден има предизвикателства. Най-честото е ниската мотивация и неразбирането защо им е нужно училището. Тези нагласи в тях са породени от семейната и социална среда. Те постоянно виждат лоши ролеви модели около себе си, които остават безнаказани. Това е предизвикателно както за мен, така и за тях.

Доста често разговарям с техните родители. Винаги, когато съм ги потърсил за разговор, те са се отнасяли добре. Изслушват ме, винаги са съгласни с мен, но ми прави впечатление, че поняга и те самите не знаят какво да правят. Казват, че има нужда от „дисциплина“. Дисциплината я има, но за мен диктаторската дисциплина само изнервя ученицте, те не се плашат от това, нужен друг подход.

Много говоря с учениците си, защото смятам, че на годините, на които са, трябва да свикват, че нещата могат да се разрешават без наказания, без някакви драстични мерки, по-скоро отношенията трябва да се крепят на взаимно доверие. 

ПМ: Какво те мотивира да влизаш всеки ден в училище?

СВ: Възможноста да работя на страхотно място, където правя това, което наистина харесвам и да виждам смисъла от работата си!

ПМ:Какви методи използваш в работата си?

СВ: Най-често използвам методи, с които провокирам мисленето им. Искам те сами да дават предложение как може да се направи нещо. Наблягам много и на практическата работа, защото, макар че съм историк, не обичам да се говори „сухо“, не залагам на това да знаят години и факти. По-ценно би било, ако се научат да прилагат нещата, които учим.

За мен е важно да могат да се ориентират, да правят мисловни връзки между това, което учим, и съвременния живот или да търсят причини защо дадено нещо се е случило или ще се случи. От това имат най-голяма нужда учениците, с които работя.

ПМ: Какво може да даде един учител на децата, което не могат да открият в интернет?

СВ: Със сигурност някои позабравени добродетели, най-вече уважение – интернет не може, а те смятат уважението за отживелица. Също и на упоритост – да бъдат упорити и целеустремени, защото това ще им помогне много. И не на последно място – можем да ги научим какви примери да следват и кои добри примери да търсят в интернет и да се поучават от тях.

ПМ: Кой е най-важният урок за теб?

СВ: Тепърва предстои да науча най-важния си урок.

Може би е това, че всичко зависи от нас и от това какво ние ще направим, за да променим това, което не ни харесва. И именно това се опитвам да направя с учениците. За мен уроците са много.

ПМ: Разкажи ни някоя интересна история от училище:

СВ: Както споменах, още миналата година станах класен. Аз съм роден през месец ноемрви и рожденният ми ден се падаше учебен. Без изобщо да очаквам, все пак съм нов в училище, класът ми беше подготвил изненада и когато влязох в стаята те ме очакваха. Сещате се – песен, балони. За мен беше наистина неочаквано и голяма изненада. Дори самият аз се стъписах. Спомням си дори, че след изненадата се опитах да кажа някакви мъдри слова, които изобщо не се получиха. После осъзнах колко нелепо съм изглеждал. От притеснение, а аз не съм особено притеснителен, бях направил толкова безчуствена физиономия и стойка, че учениците няколко пъти ме питаха – Господине, хареса са ли ви изненадата? Разбира се, че ми хареса, дори вътрешно ми беше супер готино, но до този момент не ми се беше случвало.

ПМ: Защо да се включим в „Заедно в час“, ако каузата ни допада?

СВ: Защото „Заедно в час“ дава възможност не просто да бъдеш учител, но и да развиеш доста личностни качества, а също така да откриеш страхотни места, за които не си предполагал. 100% е голямо приключение.

ПМ: Пожелай нещо на читателите ни и на хората, които ще се вдъхновят от твоя разказ.

СВ: Пожелавам на всички да обичат България и да се борят за работят за промяната, която смятат, че трябва да се осъществи всеки ден, за да направим страната си едно страхотно място!

Краен срок за кандидатстване за програма „Заедно в час“ – 20 февруари на www.zaednovchas.bg. 

Емилия Найденова
е студентка в СУ „Климент Охридски”, специалност Българска филология. Интересува се от литература, култура, театър. Зад името й стои автор на две стихосбирки, млад мечтател, събирач на истории. Обожава да чете и пише поезия.
VN:F [1.9.22_1171]
Rating: +3 (from 3 votes)

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to