Теодора Димова за литературния свят, любимите книги, писането, успеха и вдъхновението

http://chitatel.net/5-misli-teodora-dimova/

Снимка: chitatel.net

В дъждовния следобед на 18-ти април книжарница „Сиела“ в подлеза на Софийския университет за час и половина стана дом на любители на словото. Шепа хора, представители от всякакви възрасти, се бяха събрали за малко вдъхновение, поднесено им от писателката Теодора Димова. Писател, драматург, журналист и просто литературен любител, Димова е дъщеря на небезизвестния ни класик Димитър Димов и автор на 14 пиеси, 5 романа и един сборник с публицистика. Тя с радост беше готова да отговори на купищата ни въпроси.

Дискусията започна с разбиването на няколко литературни клишета. Димова честно призна, че не е от хората, които се насилват да дочетат книга. Виновна е за „изоставянето“ на няколко. За нея четенето е сакрален акт, който по никакъв начин не бива да бъде насилствен или труден. Друг неин книжен грях е драскането по празните полета в книгите. Така си личи, смята писателката, че една книга е била ценена и обичана. Бележките са като спомени, заключени между страниците. Ако едно нещо ти е направило впечатление при първия прочит, може да се промени при втория, отговори тя на въпроса.

Поговорихме си и за книгите, които просто не можеш да оставиш преди да ги прочетеш. Писателката разказа за последната книга, която не й дала мира преди последната страница – „Щиглецът“ на Дона Тарт. Сподели и какво се изисква от една книга, за да въздейства така. След това изброи и книгите, които често препрочита. Сред имената бяха тези на баща й, Достоевки и Толстой.

След въпросите на завеждащата дискусията, микрофона си поделихме и посетителите. На въпроса как се става добър писател, Теодора Димова отговори с простичката дума „постоянство“. Обясни, че един писател трябва да пише всеки ден. Не зависимо за колко време или колко точно изпише, но категорично всеки ден. „Без значение дори ако стоиш 4 часа пред белия лист и напишеш само 2 реда. Тези 4 часа никога не могат да се сметнат за похабени. Това е време за размисъл и преосмисляне. Ще се отплатят.“ Посетителите бяха любопитни да знаят как авторката решава да кръсти героите си. На това Димова сподели, че без име никога не може да пише за някого. Името в нейните текстове създава характера на героя, изпълва го с живот. Даде пример с героинята си от романа „Емине“ Яна Илинда. Идеята за името дошла от авторката на някаква статия, която била прочела. Харесала го много и го съживила в страниците.

Още няколко въпроса й бяха зададени за литературните й навици: „Дали чете всичко наред, или с годините си е създала свой собствен вкус и предпочитания?“ или „Как точно се изгражда „литературния вкус“?“. На това тя отново отговори с „постоянство“. Само с много и постоянно четене се открива и създава личния вкус. Минава се през много плевели, за да се достигне до добрите и качествени книги. Но без четене, няма да се намерят, сподели с всички ни авторката.

Когато микрофонът стигна до мен, мисълта ми се разхвърча на всички посоки, исках да я попитам безброй много въпроси, но се ограничих до два. Любопитството ми кръжеше главно около най-успешната й творба, преведена на 5 чужди езика, „Майките“. „Защо точно майките? Защо не бащите, децата или семействата?“ Широките й светли очи се фокусираха върху мен, пое си въздух и обясни, че майките, те са „утробата на нацията“. Бащите биха могли да бъдат възпитатели, модели за подражание и идоли, но никога няма да имат сетивната връзка с децата както майките. На втория ми въпрос дали би се занимавала с литература, ако не беше семейният й произход, тя сякаш малко се затрудни. Сподели, че литературата винаги е била неразривната връзка с баща й. „Загубих баща си много малка, бях на 6 годинки, затова смятам, че литературата винаги е била моят начин цял живот да се чувствам по-близко до него.“

Час и половина минаха като на магия. Организаторката закри срещата с благодарности към писателката за отзивчивостта да поговори с нас, а самата Теодора Димова беше изпратена със сърдечни аплодисменти.

Аз излязох от книжарницата в хладна и ръмяща София с пресен автограф върху износеното ми издание на „Майките“ и усмивка, пълна с вдъхновение.

Автор: Владимира Живкова

Владимира Живкова
Владимира беше от онези рядко срещани в България млади хора. Млади хора, изпълнени с жизнерадост, оптимизъм, мечти, интереси, талант и вечна усмивка на уста. Тя беше човек, който имаше възможността да замине, но избра да остане и да се бори. Интелигентен, търпящ критика, самоусъвършенстващ се, грамотен, разноцветен, забавен, възмущаващ се, интересуващ се, четящ, умеещ да се забавлява и да съчувства. Владимира беше личност. Личност, която щеше да постигне много. Която си тръгна от този свят на крехката възраст от 19 години, в разцвета на силите си и по време на най-хубавото време от живота си.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to