The Wall – изживяване веднъж в живота

Да блъскаш сърцето си срещу стената на някакъв луд
roger-waters-the-wall-live07

So ya. Thought ya. Might like to go to the show...” – прокънтя малко след 20 часа из стадион „Васил Левски” в петъчната вечер – „…to feel that warm thrill of confusion” – придружено с умопомрачителни пироефекти и появата на диктатора Пинк. Публиката изпада в екстаз, а объркване няма – това е Роджър Уотърс, това е „Стената”, несъмнено най-великото рок шоу на всички времена. Бум! Малък самолет прелита над главите ни в кратък полет, за да се разбие демонстративно в Стената.

Концептуалният албум на Pink Floyd The Wall от 1979 г. и едноименния филм на Алън Паркър от 1982 г. се превръщат в символи на самоизолацията, на отдалечаването от безсмислената реалност и обезличаващата жестока система. Автор на албума е Роджър Уотърс, който по това време изпитва силно отчуждение от публиката. През 2010 г. той започва турнето The Wall и след години очакване българската публика стана свидетел на грандиозния спектакъл.

Още с In The Flesh, първата песен от албума, публиката е пленена. Роджър Уотърс излиза на сцената с юмрук във въздуха, черно наметало и тъмни очила, за да ни подчини на своята музикална диктатура. А ние не оказваме никаква съпротива дори когато около нас се чуват хеликоптери, разбиващи се снаряди, картечници. Превръщаме се в едно цяло, вече сме просто още една тухла в Стената.
roger-waters-the-wall-live05

Внушителната Стена, широка 120 м и висока 15 м, събира върху себе си символи на войната, на капитализма, на личното отчуждение и изолация, за да се издигне още повече, да запълни пукнатините и да стане заплашителна и непоклатима. Поне до края на шоуто. На фона на това грандиозно платно преминават войски, издигат се и падат паметници, укорително гледат безброй очи.

Зловещата сянка на Злия учител се спуска на сцената в началото на вечната Another Brick In The Wall и петнадесетте българчета застават редом до Уотърс, за да се противопоставят на огромната кукла. Всички са на крака и с юмруци във въздуха, без съмнение няма човек в публиката, който да не знае целия текст. Учителят се накланя, замахва с пръчката, изправя се рязко и отново посяга към детската армия в краката си, а току що започналият лек дъжд изобщо не го смущава.

Публиката се наелектризира, когато чува насечения, рязък и очарователен български на Роджър Уотърс: „Здравей, София! Добре дошли! Много съм щастлив да бъда тук. Първо искам да благодаря на децата от хора със силни аплодисменти. Искам да посветя този концерт на Жан Чарлз де Менезес (бразилски емигрант, застрелян от полицията в Лондон заради отхвърлени по-късно обвиненя за подготвян терористичен акт) и неговото семейство, които не спират да се борят за истината и справедливостта, и на жертвите на държавния тероризъм по целия свят. Как говорите този език всеки ден?!”
roger-waters-the-wall-live30

Дори не съм усетила, че съм наметнала дъждобрана, когато чувам въпроса „Mother, do you think they’ll drop the bomb?” Въпросите се леят един след друг, за да прерастнат в укор и да се слеят в една единствена експлозия: „Mother, should I trust the government?” Отговорът е кратък и ясен: „No fucking way!” ОСТАВКА! Червените букви изникват една след друга, крещят от Стената, провокират, влудяват. Изведнъж целият стадион се издига на един скок височина, пада и отново се извисява, тупти, пулсира. Енергията е неописуема, виковете се сливат с песента и описват всичко, сполетяло страната от февруари насам.

Ужасът на войната оживява пред очите ни, материализира се, става почти осезаем под звуците на Goodbye Blue Sky и Empty Spaces. Бунтът буквално се издига във въздушното пространство над стадиона под формата на голямо черно прасе. Покрито с религиозни знаци, лога, надписи – все символи на злото и ограниченията, то прелита над част от публиката, за да падне по-късно разкъсано в жертвоприношение.
roger-waters-the-wall-live02

През почивката върху Стената изникват лицата на жертви на различни военни конфликти, а снимките са изпратени от техни близки. Бащата на Роджър Уотърс загива по време на Втората световна война и всички знаем, че всичко е лично, интимно. Отново се чувстваме съпричастни, съпреживяваме болката, съхранена във всеки един образ.

Когато сцената отново изниква пред нас в светлина, Стената вече е завършена, всяка тухла е на мястото си. Докато Уотърс в ролята на Пинк броди сам в основата й, аз съм сигурна, че Comfortably Numb се е чула из цяла София. Стената сякаш се е превърнала в отделна галактика, която Уотърс успява да пробие, за да ни заслепи слънчева светлина. Гледката е толкова внушителна, а усещането – толкова завладяващо, че всички гледаме омагьосани под разтърсващите звуци на китарата.
roger-waters-the-wall-live32

И тук започва преобразяването. Is There Anybody Out There и Run Like Hell показват променения Пинк, безмилостния диктатор с автомат в ръка и цяла армия маршируващи чукове зад себе си. Но всяко дело трябва да бъде наказано. Идва ред на The Trial. Майката, съпругата и съдията-червей се застъпват в един реален кошмар, който се материализира съвсем успешно чрез умопомрачителните картини на Джералд Скарф върху Стената. „I have to know have I been guilty all this time?” О, да! „Showing feelings of an almost human nature. This will not do.” Присъдата е произнесена – съдията, превърнал се в задни части, се надвесва над обезличената жертва.

Във вихъра на лудостта Стената най-после рухва. Тухлите падат червени една след друга, за да достигнем Outside The Wall и заключението „after all it’s not easy banging your heart against some mad bugger’s wall.”

Снимки: Katehizis

Габриела Канджева
е на 25, завършила е Журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Интересува се от литература, кино и най-вече от музика. Има своя категория песни – космически: онези, които се слушат в кола със спуснати прозорци, за да може свободата да нахлуе вътре с вятъра. Извън сайта работи като журналист и редактор.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to