„Това е само краят на света“ в ада на другите

3

Посрещнат с противоречиви критически отзиви въпреки спечелената Голяма награда на журито в Кан през 2016 г., „Това е само краят на света“ е шестият пълнометражен режисьорски проект на Ксавие Долан. След високо оценения „Мама“ 27-годишният канадец, обявен за вундеркинд заради кинопостиженията си от ранна възраст, отново засяга семейни отношения, този път в по-минорен тон.

„Това е само краят на света“ е базиран върху пиеса на успешния френски драматург Жан-Люк Лагарс, отишъл си заради СПИН в края на миналия век преди да навърши 40. Подобно на него, главният герой тук – Луи, е неизлечимо болен млад писател, който се завръща в родния край, напуснат от него преди 12 години, за да съобщи на своето семейство за състоянието си. Още преди да прекрачи прага, всички у дома са нервни заради дългоочакваната среща, а по време на нея емоциите ескалират до крайности.

2

Филмът показва невъзможността за осъществяване на качествено общуване, чието отсъствие е по-мъчително, когато касае членовете на едно семейство. В опити за преодоляване на бездната помежду си роднините строят мостове от постоянно бликащи думи, но постигането на ефект от комуникацията липсва. Изградена е достоверна семейна атмосфера с нюанси на припряност, шум, неловкост, неприязън, но и умиление, която се допълва и от заложената автентичност в дългите диалози и монолози. Стрелкащите се реплики, с които обаче героите не си разменят съществена информация, не приковават вниманието през една част от времето и има опасност да се изплъзнат без да резонират у зрителя.

4

На фона на многословието изпъква именно мълчанието, което е основен акцент. Най-важното остава неизказано и то не се съдържа в размяната на думи – тази идея е илюстрирана най-вече с поведението на Луи, изигран от Гаспар Улиел. Пестелив в изказа си, за състоянието му четем по погледа и изражението на лицето, от които се процежда меланхолия, разочарование и горчивина. Лиричните отклонения под формата на ретроспективни кадри потапят в носталгичната атмосфера от миналото, в която героят търси спасение и чиито цветове са по-ярки от настоящите, решени в гамата на синьо и кафяво. За визуалните внушения помага и камерата, която с максимална близост проследява лицата на актьорите и запечатва моментите, които са достатъчно красноречиви без използване на реч. Ефектът е усещане за тясна атмосфера, но независимо от малкото физическо разстояние между героите, те остават отдалечени един от друг, като резултатът е задушеност вместо задушевност.

5

Актьорският екип, събран от Ксавие Долан, е буквално петзвезден с толкова на брой френски лица с правдоподобни и силни изпълнения. В орбитата около Гаспар Улиел е Марийон Котияр, чиято героиня единствено се доближава най-много до главния герой – неговата стеснителна и дипломатична снаха. С обраност в жестове и движения актрисата си служи предимно с глас и очи, а много по-експлозивен е Венсан Касел като неин съпруг и брат на Луи, чиито таени болка и гняв си проличават във вербална агресия, стигаща до физическа. Негов противовес е любящата и духовита майка с екстравагантен стил, в чиято роля е Натали Бай, и Леа Седу като небрежна бунтарка, която се възхищава на по-големия си брат въпреки чувството, че е пренебрегната. Макар и алиенизиран, Луи е центърът на тежестта на семейството и с неизбежното си потегляне разклаща относителната стабилност. Напрежението и последвалата кулминация не оставят след себе си осезаема емоционална отплата, защото и в самите герои не се наблюдава съществено развитие. Експанзивната, по свой начин трагична финална сцена и визуалната метафора накрая оставят натрапчивото чувство на обреченост от ограниченията, с които се налага да съществуваме.

Още от Киномания 2016: Флорънс и Café Society

6

Мъчителният парадокс всъщност се крие във факта, че в миналото Луи напуска семейството по свое желание, за да живее, а този път – за да умре. Важното се случва извън къщата, за която е невъзможно да се превърне в среда на уют и подкрепа. Музиката към филма се отличава с адекватен подбор, като посланието в песните отговаря на това от екрана. ‘Home is where it hurts’ например открива филма, разказвайки за дома в противоположната на крепост представа, а ‘Natural Blues’ на Моби посочва Бог като единствен свидетел на терзанията. Клаустрофобичен, но светъл, суров, но нежен, филмът е семеен портрет, пропукан от невъзможността за осъществяване на близост, за която е виновно не времето и мястото, а хората и собствените им пукнатини.

„Това е само краят на света“ (‘Juste la fin de monde’) е част от програмата на Фестивал на френския филм в рамките на Киномания и може да бъде видян на 1 декември.

Деница Димитрова
е на 23 г., завършила е „Социален мениджмънт“ в родната си Варна, а по настоящем изучава електронни медии в Софийския университет. Отразява онова, което я впечатлява, вдъхновява и кара да се наслаждава на бъркотията живот в блога си Wondermess. Не може да живее без повсевместно търсене на красота, изкуство, пътувания… и кафе, даващо енергия за всичко останало.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to