Цветана Манева: за театъра като убежище и за любовта като пристан

Светлините угасват. На сцената „хората от Оз“ притихват. Атмосферата вибрира. Усещам вкуса на една тихо плъзнала се по бузата ми сълза. Солено като потиснат копнеж и някак сладко като момента на катарзис.

По покана на Катя Костова, директор на „Арт театър“, актьорите Цветана Манева, Атанас Атанасов, Вежен Велчовски, Радена Вълканова и Стефан Вълдобрев посетиха Германия, за да изиграят представлението на Яна Борисова – „Хората от Оз“,  в Берлин, Хамбург и Мюнхен. Много може да се каже за тази постановка, за остроумните и запомнящи се реплики, за историята, изпълнена с копнеж, любов и меланхолия. Няма как в съзнанието ми да не изникне образът на Ана – героинята писателка, която стои в центъра на действието като стожер на цялото представление. Може би не е чудно, че този персонаж е бил поверен в ръцете на Цветана Манева, а тя с талант, с грижа и човечност му е вдъхнала живот…

Срещам Цветана Манева и дъхът ми замира. Виждам в нея и младото момиче от най-ранните й филми, както и  женствеността и аристократизма, които са й дали годините. Тя е онази жена с главно „Ж“, която умее да съчетава нежност и сила, да преценява своите думи и дела, да бъде строга и прощаваща. Тя е от онези хора, които носят толкова благородство в себе си, че оглеждайки се в тях, виждаш своето несъвършенство, но и същевременно се чувстваш лек, защото у тях няма надменност. Само любов.

Карина Николова: С госпожа Цветана Манева сме в центъра на Берлин пред „Руския дом на културата и науката“. Как се чувствате в този момент – още ли сте в страната от Оз или сте вече в Берлин?

Цветана Манева: В Берлин съм си /усмихва се/.

К.: Какво е чувството да сте тук?

Ц.: Точната дума е вълнуващо заради срещата с публиката. Енергията им е точно на хора, които желаят да се срещнат с нас. Има нещо изключително, нередово и тяхното вълнение се предава и на нас, артистите. Това е хубаво и за самото изкуство, за самото представление.

К.: Вие се срещате и с публиката в България. Забелязвате ли някаква разлика между нея и българската публика тук, в Германия?

Ц.: Не, няма разлика, що се отнася до реакциите и до местата, на които зрителите реагират. Само енергията е някак различна. Тук, когато замълчат, става ужасно сетивно… Сърдечно е просто!

К.: Успяхте да трогнете и разплачете публиката тази вечер, включително и мен…

Ц.: /смее се сърдечно/ Извинявайте, това ми е работата!

К.: Благодаря Ви за което! А как на Вас Ви влияе тази постановка? Какво остави тя във Вас?

Ц.: Тя продължава да оставя нещо с всяко представление. Това е един спектакъл, направен с много желание от всички ни. Харесваме авторката си, много ценим режисьора и удоволствието да сме тази група на сцената е много голямо. Имаме си доверие, което е хубаво. Невинаги се случва, затова го ценя високо. Аз играя рядко, но тази пиеса ме оставя… Знаете ли въобще театърът, но и пиесата в частност ми е като убежище в живота. Когато отивам за представление на „Хората от Оз“, като че ли то е прибежище, което ме вика, и аз отивам. Един друг свят е, в който хората се разбират. Мисля, че на всички става ясно колко е важно хората да се обичат, да се взаимоотнасят така, както трябва, да са чувствителни към другия, а не да се опитват да го променят. Трябва да го приемат такъв, какъвто е, да го разбират, да го обичат…

К.: На Вас налага ли Ви се да разбирате героите си, за да ги предадете по определен начин?

Ц.: Разбира се, аз трябва да вникна в проблема им. Ако аз не мога да разбера какъв е проблемът им и да го направя и мой, не се получава.

К.: А ролите успяват ли да Ви разберат, да Ви накарат да си задавате въпроси за Вас самата?

Ц.: Оо, да! В драматургията са синтезирани много неща от чисто човешките вълнения, преживявания, проблеми и именно това е най-прекрасното!

К.: Вие сте на сцена от много години. Какво продължава като вълнение, като чувство да Ви вдъхновява на сцената?

Ц.: Смисълът на съществуванието на театъра! Аз вярвам в това, че театърът съществува и ще продължава да съществува заради това невидимо движение на чувства и мисли между сцената и зрителната зала. Така се чувствам… необходима.

К: А кое чувство все още Ви е предизвикателство? Кое чувство искате да опознаете по-добре, за да можете да го представите още по-добре?

Ц.: Това, което ме интересува, тъй като светът озверява, не са за жалост светлите чувства. Искам да успея да проумея омразата, агресията, безпардонността, цинизма на света. Не искам да кажа „лошите хора“. За мен те не са лоши, те просто са забравили, че са добри. Искам да разбера тяхната мъка. Мисля, че мъката да бъдеш лош е много голяма.

К.: Дали това са хора, които са изгубили любовта? В „Хората от Оз“ се твърди, че когато обичаме, няма страх…

Ц.: Няма страх, да… Страх не бива да има. Страхът е нещо страшно и зловещо, от него всичко може да се очаква! Не бива човек да се страхува.

К.: Въпрос, който си задавах, докато гледах постановката, беше – какво можем да направим, когато любовта свърши, приключи…

Ц.: Извинявайте, че Ви прекъсвам, но не може да свърши любовта – любовта не свършва. Влюбването може да премине, както и всички тези импулсивни стремежи към другия, физически влечения, но духовното доближаване, благодарение на любовта, то си остава винаги. Не може да изчезне – ако любовта изчезне, ще изчезне и светът! Няма как…

К.: Значи има истинска любов и тя е непреходна?

Ц.: Има, да. Всички се влюбват и всички искат да обичат и да бъдат обичани. Това е нормално.

К.: Тогава какво да правим, когато влюбването е преминало и се чувстваме самотни, когато ни обхване страх и самота?

Ц.: Да си спомняме всички светли дни на любовта, които сме имали… Това е, което ни крепи!

Карина Николова
е на 24 и изучава магистърска степен по „Медии и политическа комуникация“ в Берлин. Чете книги и пише разказии, статии и кратки истории от дете. В германската столица намира най-голямото си вдъхновение – различните хора и култури от цял свят

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to