Цветните илюзии на черно-белия „Франц“

„Франц“ на Франсоа Озон е вече на голям екран у нас благодарение на тазгодишния „София Филм Фест“. Френско-германската продукция с 11 номинации „Сезар“ е част от селекцията „Киното днес – Големите майстори“, но с поглед, отправен към отминала епоха. Въображаемите събития след Първата световна война са провокирани от самата нея, но изследваните човешки дилеми може да съотнесем към всяко време и пространство.

Годината е 1919, а мястото – малък германски град, където Ана редовно посещава гроба на своя годеник, загинал на фронта. Момичето живее заедно със семейството на починалия Франц – Магда и Ханс Хофмайстер, и няма желание да поглежда друг, докато в провинцията не пристига французинът Адриан Ривоар, който се представя за приятел на 23-годишния покойник. За Квидленбург Адриан е чужденец от вражеския лагер, но близките на Франц намират успокоение в посещенията му у дома. Отношението им обаче рискува коренно да се промени, ако разберат истината, която момчето признава единствено на Ана. Докато тя балансира с лъжи при кореспонденцията между родителите и младежа, сама става жертва на собствените си илюзии.

Образът от заглавието, макар и отсъстващ, е в основата на сюжета. Миналото и мъката по Франц са двигателят, който поражда меланхолията в лентата. Това усещане движи действието и е подчертано визуално в очевидна опозиция между радост и тъга. Монохромът е изборът през по-голямата част от времето, разделено на няколко периода и пространства. Черно-белите кадри обхващат настоящето, което е сиво и скръбно, ако съдим по ежедневието на хората, изгубили свои близки. Цветове са използвани в ретроспективните кадри на прекарано време между Адриан и Франц, както и в настоящето, когато виждаме места, посещавани преди от Ана и любимия й. Минорният тон се подсилва от мрачните и тайнствени инструментали, дело на Филип Ромби.

Филмът засяга няколко проблема – войната, чиито най-болезнени щети сякаш са нанесени не на жертвите, а на тези, които остават след смъртта им. Неприязънта между двете бивши страни на барикадата изниква ту шумно, ту полуявно, но и в двата случая като несправедливо продължение на военния сблъсък. Макар наченките на национализъм да изглеждат оправдани, не можем да ги подкрепим изцяло, сещайки се за прерастването му във фашизъм и нова война след време.

Справянето с мъката от загубата е друга тема, представена чрез образите на родителите и Ана. Смирението на майката и озлобяването на бащата показват две възможни посоки на поведение. Годеницата е някъде по средата, продължавайки да живее в миналото. Това се превръща в общ признак и за тримата, когато започват да проектират върху Адриан чувствата си към покойния близък. Неочакваният посетител е на път да се превърне в заместител, а опитът му да спре това грози да внесе още по-голям смут в дома на немското семейство. Тогава се появява и централният конфликт, който лентата разглежда от морална и психологическа гледна точка – благородните лъжи в опит да предпазим любимите хора и неосъзнатото самозалъгване и внушение, за да спасим себе си.

Изящната естетика на филма наблюдаваме и в изобразяването на главните лица – сдържано, но и достатъчно красноречиво. Пиер Нини като Адриан показва нужната чувствителност и деликатност, която познаваме от превъплъщението му като Ив Сен Лоран от 2014 г. Задачата е по-сложна за Паула Беер, движеща се с лекота между етапите, през които минава Ана, фино, но и убедително. Минало-настояще, истина-лъжа, илюзии-реалност са опозициите, пред които „Франц“ изправя своите герои и зрители. В този смисъл лентата е олицетворение на живота със своите непредвидимости, обагрени в черно-бяло и цветно, а нюансът, в който го виждаме, е въпрос на личен избор.

А вие все още може да изберете „Франц“ по време на „София Филм Фест“ в:

София:

18 март – Културен център “G8” – 19.00 ч.

18 март – Cine Grand Park Center – 19.00 ч.

19 март – Euro Cinema – 20.00 ч.

22 март – Културен център СУ „Св. Климент Охридски“ – 18.30 ч.

29  март – Кино „Одеон“ – 20.30 ч.

30  март – Културен център “G8” – 20.00 ч.

31  март – Дом на киното – 16.00 ч.

Пловдив

26 март – Лъки – Дом на киното – 14:00 ч.

Варна

18 март – Фестивален и конгресен център – 20:30 ч.

Бургас

22 март – Драматичен театър „Адриана Будевска – 20:00 ч.

Деница Димитрова
е на 23 г., завършила е „Социален мениджмънт“ в родната си Варна, а по настоящем изучава електронни медии в Софийския университет. Отразява онова, което я впечатлява, вдъхновява и кара да се наслаждава на бъркотията живот в блога си Wondermess. Не може да живее без повсевместно търсене на красота, изкуство, пътувания… и кафе, даващо енергия за всичко останало.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to