„Убийството на Маргарет Тачър“ на Хилъри Мантел

Сборникът с разкази „Убийството на Маргарет Тачър“ е първият ми досег с Хилъри Мантел. Романите ѝ „Вълци“ и „Доведете труповете“ ѝ донасят впечатляващия приз „Ман Букър“ и то двукратно, съответно през 2009 г. и 2012 г. Така тя става първата жена и първият британски автор, удостоен с наградата два пъти. Определят я като „най-големия майстор на английска проза в наши дни“ и я нареждат „сред най-великите писатели на Англия“.

Разказите в сборника ми навяха спомен за „Престъпления с неочакван край“ на Джефри Дивър, но тези на Мантел са по-психологични, дълбоки и детайлни, докато тези на Дивър са чисто криминални с неочакван обрат.

Трудно е да бъдат резюмирани или поставени под някакъв знаменател – любов, секс, отхвърляне, отчужденост, обществено неприемливо – всеки един разказ е парче от пъзела, който авторката създава на човешката психика. Те са едновременно истински и абсурдни, граничещи между възможно-невъзможно, случващи се сякаш в зоната между сън и събуждане, когато трудно различаваме реалното от фикцията.

Трудно е да се пише ревю за разкази, най-вече когато всички са на почти еднакво ниво и няма как да определите кои да възхвалявате и кои бихте предпочели да не са в сборника. Все пак от десетте разказа имам два фаворита („Зимна почивка“ и „Запетая“) и само един, който на фона на останалите не ме грабна особено („Последна гара“).

Колко хубаво е това, което върши за нас времето. Поръсва ни с милост, подобна на вълшебния прах на феите.

Неслучайно определят Хилари като „първокласен стилист и майстор на психологическия портрет“. Тя пише за тайните от детството или младостта, която бихме искали да си останат там. Скелет, който държим в гардероба и не искаме никой да види. Но самите ние открехваме вратата едвам-едвам през някоя злокобна нощ, в която спомените са изплували от дълбините на ума ни и ни зоват на възпоменателна разходка в тъмните дебри на собствените ни души. И хвърляме един бърз поглед, за да не забравим.

Външният ѝ вид отговаряше на името Николет: беше фина, уравновесена, с къса и умело накъдрена коса; с тъмни, влажни, малко косо разположени очи.

Няма как да не спомена и за употребата на думи като: „еркерен прозорец“, „своего рода“ и „шпалир“. Като дългогодишен заклет читател на класика за мен е истинско удоволствие да попадам на такива думи в съвременната проза. Те са употребени достатъчно, че да създадат една изящност и красота в речта на Мантел, но все пак да не досадят на читателя.

Стоях и дишах – защото на човек му се налага да диша – катрана от десетки хиляди цигари, мазнината от десетки хиляди закуски; просмукващия се металически вкус на кръвта от хиляди порязвания при бръснене, напомнящия на конски кестени лъх от нощни полюции.

Ако трябва да избера един от всички десет разказа, той ще бъде „Зимна почивка“. Не заради неочакваният край, понеже за мен не беше такъв. А може би заради изградените илюзии, че е възможен друг завършек. Седем минутно лъкатушещо четене като пътя на двойката, отправила се на зимна почивка и изведнъж трясването на капака на багажника на таксито им. Разбиване на илюзиите, силно въздействаща картина, описана едва с няколко изречения, която няма да забравя скоро.

Прочетох полюсни мнения за романите „Вълци“ и „Доведете труповете“. Не знам дали е удачно, ако не сте чели нищо на Мартел да започне именно с тях или с разказите. Лично за мен второто беше правилният вариант и книгите, спечелили ѝ „Ман Букър“ влизат в to-read листата ми.

Занимавам се с пунктуация, така щях да кажа. Бях излязла заради пунктуацията, търсех една запетая.

Убийството на Маргарет Тачър“ излиза под логото на издателство „Еднорог“; преводът е дело на Боряна Джанабетска, а красивата корица е на оригиналното издание.

Елис Eмин
на 21 години, студент по „Журналистика“ в Софийския университет. Най-важното нещо в живота и са книгите и именно затова, след стажа си при нас, се превърна в най-сериозния ни автор за всичко свързано с литература.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to