Учител по природа – интервю с Александър Иванов

Александър Иванов е от онези зареждащи хора, които те грабват веднага. Срещам го на младежки проект в Италия и съвсем скоро разбирам, че е учител по програмата „Заедно в час” и преподава в малко училище в Челопеч. Не само за мен, но и за всички участници от различни страни, изненадата е огромна. Защото този 23-годишен човек избира да остане в България. И не само – избира да преподава, да остане в училище, да бъде част от промяната на образователната ни система.

Алекс завършва финанси, но благодарение на младежката организация AIESEC открива страстта си да преподава и някак естествено става част от програмата „Заедно в час”. Преди да се срещнем няколко месеца е живял на село, няколко месеца е живял без телефон, през лятото светът му е дом, а пътищата и летищата – най-добри приятели. Споменът от разказите му и вдъхновението от срещата ни ме провокират да поговорим отново.

Снимка: Александър Иванов

Снимка: Александър Иванов

Това интервю трябваше да се появи в Деня на будителите, но учители като Алекс заслужават вниманието ни не само по празници. Съвсем наскоро излязоха предложенията за промени в образователната система, които изключват часовете по изобразително изкуство и музика в езиковите гимназии и намаляват наполовина философския цикъл.  Смятаме, че преподавателите имат нужда от подкрепата ни повече от всякога.

А какво предстои? И какво е училището през очите на един млад учител, си говорим с Александър.

Колко често те питат защо избра да бъдеш учител?

Александър: Това е първият въпрос, който ми задават всъщност, след като кажа какво работя. И все пак според мен хората все още някак пазят едно уважение и възхищение към учителя и когато видят млад човек, се изненадват много. Явно вече хората са свикнали с това, че един учител трябва да е над средната възраст (средната възраст на учител в България е над 55 г.), това е някаква народопсихология, но е много готино, че всъщност голяма част от моите колеги са точно млади учители.

Защо точно „Заедно в час“? Как избра да бъдеш част от програмата?

Александър: То е някакво влечение, което имаш в себе си. И просто в някакъв момент ти се случва. Всъщност аз открих първо Teach for America, когато бях в Щатите, и супер много ми хареса идеята. Няколко клика по-нататък открих, че има и тук такава инициатива – „Заедно в час“. Това е много голяма мрежа, която се казва Teach for all, и България е част от тази мрежа.

Аз припознах всички неща, които правят като нещо, което и аз бих искал да правя; да бъда част от позитивното влияние, което аз мога да донеса в училище. И точно този стереотип, за който си говорихме, ме предизвика – сладко е да го разбиеш и да покажеш, че нещата могат да се случват малко по-различно, и млад човек може да се справи с това да бъде учител. И че всъщност нещата не спират да се развиват. Тези, които имат една и съща мисия, са много здраво свързани с нея и това прави общността. Затова „Заедно в час” е една голяма общност от хора, които ги е грижа как се обучават децата на България.

Какво е да си учител в малко селце?

Александър: В малкото селце има нещо много важно, което се различава от големия град, и това е, че там можеш да имаш много по-силно влияние в училище и върху децата, защото е затворена общност. Училището всъщност е един събирателен пункт на емоции, събития и всичко, което се случва в този район. И точно заради това аз самият исках да бъда в по-малко градче. Там предизвикателствата са доста по-различни. Но можеш да имаш много по-голямо влияние върху случващото се и да правиш промяна. И това е всъщност нещото, което мен ме запалва и ме кара да ставам от леглото сутрин, за да отида в училище.

Снимка: Александър Иванов

Снимка: Александър Иванов

Как реагират децата, когато видят млад учител?

Александър: Дистанцията между нас е много по-малка. И е видимо за всички, че сме някак си по-близо едни до други. Имаме едни и същи неща, които ни вълнуват, любимите ни футболни отбори са едни и същи, слушаме еднаква музика, играли сме едни и същи компютърни игри. Има едни такива дребни неща, заради които децата те допускат много по-лесно до себе си. Естествено се получава това нещо и аз бях изненадан още от първите дни, когато влязох в училище.

Какви методи използваш или би искал да използваш в преподаването си?

Александър: Аз обучавам по модела на преподаване като лидер – това е всъщност, което правят учителите от „Заедно в час”. Това, което съм открил и виждам, че има резултати, е честата смяна на активности – децата обичат да им е интересно и това ме провокира и мен самия постоянно да уча нови неща, за да мога да представям информацията по различен начин. Защото учениците в един момент искат да бъде представено по дигитален начин, след това – показано на дъската, след това да правим постер например или да го нарисуват те самите.

Наблягам на това всеки един от учениците ми да учи по своя начин; този, който отговаря на неговата личност. Това, което използвам най-често, са платформи, които ми позволяват да работя с ученици и родители, а също и с други учители. Това е приложение, чрез което поддържаме ежедневна връзка и споделяме какъв е прогресът, и по какъв начин се случват нещата в класната стая. Всеки ученик е въвлечен в това, защото има свое чудовище, което трупа точки, и така ученето се превръща в едно приключение.

Какво не ти достига в образователната система, какво ти се иска да се промени? Сега излязоха новите промени, ти какво мислиш за тях?

Александър: Според мен българското образование има нужда от едно основно нещо и това е свобода. Защото всеки един човек, както изглежда различно, така различно и възприема информация, така се учи. Всеки има свой начин, по който възприема знания и се добива умения. Затова аз вярвам, че училището трябва да е индивидуализирано – обърнато към отделния ученик, а не толкова стандартизирано и направено по калъп.

Със сигурност изкуството и спортът вървят ръка за ръка с образованието – вече има хиляди проучвания, които доказват именно, че за да възприемат и учат децата, те трябва да имат определена двигателна активност, да се развива въображението им.  Изкуството трябва да бъде част от образованието колкото се може повече. Това е моето мнение, защото те просто не могат едно без друго.

Снимка: Александър Иванов

Снимка: Александър Иванов

Какво е това, което един учител може да даде на децата, което те не могат да открият в интернет?

Александър: Това е различното в образованието днес. Именно затова аз смятам, че самата функция на учителя леко се изменя, адаптирайки се към промените днес. Учителят трябва да вдъхнови, да изслуша, да даде съвет и по-скоро да бъде заедно с ученика по пътя към откриването на самия него. А той открие ли се себе си, вече може да почерпи информация и всичко, от което има нужда. И точно затова да бъдеш ментор и коуч играе голяма роля в това да бъдеш учител днес.

Училището трябва да е място, в което учениците да се ориентират кои са те и каква следа искат да оставят в света.

Толкова хубави думи, а какви са минусите?

Александър: Минусите са ясни – заплатата е ниска, уважението от обществото не е такова, каквото би трябвало да бъде, мястото, което заемат в обществената стълбица. Но аз по-скоро гледам да се фокусирам върху другата част от скалата.

И това е така, защото това, което има значение, е какво ще направим, с какво ще допринесем за промяна. Всеки може да се оплаква, ок, да, много неща не са наред. Но идва един момент, в който трябва да действаме.

Кой е най-големият урок за теб?

Александър: В момента през главата ми минаха много неща, но може би всеки урок, който научиш сам, който откриваш и става част от теб – той е запомнящ се и наистина значим, когато ти си достигнал до него.

На това ли най-вече искаш да научиш учениците си?

Александър: Да, да! Защото животът се променя невероятно бързо. Ти си спомняш, когато бяхме деца, какви телефони използвахме и днес какво се случва. Колко малко е минало, а колко много е станало. Така че никой не знае какво ще бъде занапред и какви неща ще трябва да знаят новите хора. Така че може би умението да си вадиш сам изводи и да се учиш сам от живота, както и да се адаптираш в това бързо променящо се общество, е едно от най-важните неща.

Какво ти се иска да кажеш, но никога не те питат?

Александър: Може би това е нещо, което малко хора знаят – че финансите за образование в държавата се разпределят на брой ученици, на дете – на добитък все едно, което е много странно. На практика колкото повече ученици има, толкова по-голям бюджет. За мен много по-смилено би било, ако те се разпределяха на база на резултатите на учениците от това училище. Да не се борим за количество, а за качество, защото децата не са картофи и разни такива неща, които се мерят. Това според мен ще ориентира самите училища не да имат повече ученици, а по-добре обучени, което ще повиши качеството да образованието.

Какво си мислиш най-често, когато влизаш в час?

Александър: Не съм се замислял никога върху това! Но може би през главата ми часът минава като късометражно филмче, което ми показва какво би могло да се случи, какви са обстоятелствата, с какво ще ме изненадат днес, когато отворя вратата. И може би, ако имам някакво специално послание, как точно да достигна до тях, за да им го дам. И всеки път е различно от това, което съм си представял, и това е хубавото на работата. То просто е магия, която се случва на момента и всеки път ще бъде различно.

 *Видеото е направено от Александър по време на един от часовете му,  в който заедно със своите ученици разговарят с техни връстници от училище в Истанбул по скайп. Въпреки притеснението от разговора на чужд език, децата откриват нещо общо – музиката. Защото кое ако не това, което всички обичаме, ни прави еднакви?

Емилия Найденова
е на 25 и е завършила специалност Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. Интересува се от литература, култура, театър. Зад името й стои автор на две стихосбирки, млад мечтател, събирач на истории. Обожава да чете и пише поезия. Извън сайта работи като уеб мастър и учител по английски на малки деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to