„В очакване на Годо“ на театър „Азарян“

Снимка: Явор Веселинов

Това е почит към учителя. Личното признание на артиста към онзи човек, на когото дължи много. Човекът, който го е напътствал и изградил на сцената. С това бива посрещната публиката на новия спектакъл „В очакване на Годо“ от Самюъл Бекет на театър „Азарян“, който е режисьорски дебют на Деян Донков в памет на Крикор Азарян.

Интересен е изборът на Деян Донков за дебют като режисьор. „В очакване на Годо“ е пиеса, която не се вписва в никакви рамки. Тя е царицата на театъра на абсурда, в който онова, което е грешно за традиционния театър, може да бъде правилното. Това произведение е предизвикателство за всеки един режисьор, защото няма гаранция за успех, която да унася в покой захваналия се с него. Колкото и добре да е изпипано, публиката може да не го приеме.

Така и се случва, когато първата сценична реализация на пиесата на Самюъл Бекет се срeща с публиката през 53-та в Париж. Театралната провокация е посрещната с недоумение и възмущение от зрителите, която очакват класическо действие. Това е произведение за чакането. Не само от героите, но и от зрителите. В свое есе Георги Марков посочва как през 1957 г. са реагирали на тази творба затворници от американския затвор в Сан Куентин. Те откриват себе си в нея, защото и те чакат своя Годо. Оказва се, че затворниците разбират и приемат това произведение, което е хвърлило в недоумение критиците и публиката.

Снимка: Явор Веселинов

Това не е пиеса за нетърпеливци, каквито видях и в залата на премиерата на Театър „Азарян“.  Реализацията на екипа на постановката е интересна. Използвани са инструменти, които тънко и незабелязано предразполагат и провокират публиката. Всичко е просто и семпло, без излишъци. Изключение правят някои решения в режисурата.

Музикалната среда е на Калин Николов. Спокойно можем да кажем, че тя се съчетава чудесно с творбата на Бекет. Тя е проекция на най-често срещаните схващания за „В очакване на Годо“. Именно безвремието и чувството, което изпитват героите, че нищо не се случва. На моменти музикалната среда е толкова еднообразна, че зрителят забравя за нея, свиква и я изключва. Все едно не съществува. Въпреки властващото еднообразие, режисьорски са изкарани на преден план моменти, в които сякаш нещо е на път да се случи. Моментите, в които се появява надеждата. Именно тогава музикалната среда напомня за себе си и обостря вниманието на зрителя.

Снимка: Орлин Огнянов

Семпли и прости са също сценографията и костюмите на Чавдар Гюзелев. Облеклото на героите не е нито повече, нито по-малко от това, което им трябва. В сценографията има една заигравка. На пръв поглед тя е обикновена. Така както е зададена по пиеса. Едно дърво край един път в равнината, а отзад просторното небе. Разликата е, че дървото е на малко стъпаловидно възвишение, а сянката му пада в един отвор. Самоубийството чрез обесване се приема на няколко пъти като спасение от вечното еднообразие и чакане. А един цитат от Поцо дава завършек и осмисля напълно тази заигравка – „Нашите майки ни раждат, клекнали над отворения гроб…“.

Към играта на актьорите можем да отправим няколко забележки. Непозволеното в традиционния театър може да се приеме в театъра на абсурда, но не можем да не бъдем критични към прекалено бързото говорене, при което артистът изяжда думите и зрителят не разбира нищо.  Това може да бъде обяснено с ентусиазма, с който се играе това представление. Енергията е голяма и трябва малко време, за да улегне и да бъде напипана правилната такава. Онова, което е понякога дразнещо и нехарактерно за традиционния театър, но можем донякъде да го приемем в „Очакване на Годо“, е влаганият понякога ненужен патос в някои думи от текста.

Снимка: Орлин Огнянов

Това го има най-често в изпълнението на Поцо на Цветан Алексиев. Но се вижда, че така е изграден режисьорски персонажът и се използва като инструмент за обрисуването на характера му на човек, за когото е важно какво той ще каже, който редовно не изслушва събеседниците си и в речта си и който често сменя емоционалния си заряд. Голям плюс е, че с играта си актьорите карат някои тънки моменти в текста на Бекет да изпъкват на преден план и при това с привнесен лек хумор.

Впечатление ми направи, че част от публиката не се завърна по местата си след антракта. Това може да бъде само комплимент за Деян Донков предвид казаното от Бекет. Според автора, дори и при най-добрата адаптация на „В очакване на Годо“, на половината публика нетърпението трябва да не издържи и тя да напусне местата си до края на представлението. Защото този текст е силна провокация и към зрителите. Впечатление прави, че някои отиват с нагласата, че ще ги забавляват. Но една пиеса, която може да има милион прочити и те кара да чакаш, изгубил надежда, е по-скоро изпит. Изпит, който е много актуален и за българското общество днес.

Калоян Гуглев
е на 21 години. Роден във Варна и изучава журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Интересеува се основно от театър, история и футбол. От време на време се задълбава и в други временни интереси.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to