„Въображението e най-голямата сила, която човек притежава“ – разговор с Пиер Мейлак

1491547_887363671384692_5866768985018808460_o

Пиер Мейлак в България Снимка: издателство ICU

Пиер Мейлак ме посреща усмихнат, лъчезарен и зареден с енергия. Подхващаме разговор веднага и дори нямам време да извадя диктофона си и да започна да записвам. Мейлак е родом от Малта, но живее в Брюксел, а през 2014г. сборникът му с разкази „Когато изпратим деня“ (ИК ICU, 2015) печели наградата за литература на Европейския съюз.

Бихте ли представили „Когато изпратим деня“ на българските читатели?

За мен това е книга за силата на спомените. В разказите присъстват три типа герои. Първият се опитва да преживее наново миналото, вторият иска да се отърве от миналото и спомените, защото са много тежки. Присъства и героят, който си мисли за спомените, които ще има, когато остарее, и затова подбира преживяванията си. Например в един от разказите млад мъж извежда майка си на кино и, гледайки филма, си мисли, че когато майка му си отиде, споменът, който създава в момента, ще се върне, за да го преследва, ще го накара да почувства празнината, която тя ще остави. Така решава да провали момента. Читателите могат да не се съгласят напълно с мен, но това е красотата на литературата. Всеки интерпретира нещата по различен начин.

А вие как се отнасяте с миналото? Със спомените?

Споменах три типа главни герои и аз може би скачам от един модел на друг. Носталгичен човек съм. Ако съм в автобус и попадна в задръстване, е по-вероятно да си мисля за нещо, което вече се е случило, отколкото за нещо, което предстои да се случи. Трябва да призная, че с течение на времето, може би е от възрастта, но се променям. Откакто се роди синът ми, мисля за бъдещето много повече, отколкото когато и да е било. Времето ни променя. Променят се гледните точки и позициите ни и в това е красотата на живота. Учим се от грешките си, срещаме нови хора, които оставят следа върху нас. И, voilà– животът!

В скорошно интервю сте направили следния коментар относно превода на литературни произведения: „Не само превеждаш текст от един език на друг, но също така го поставяш в различен културен контекст. Нещо, което няма нужда да бъде обяснявано в една култура, за друга може да е объркващо“. Бихте ли дали пример?

Да. Например в оригиналната версия, когато пиша за деликатес, който се яде на Великден,използвам думата figollи не е нужно да го обяснявам. Хората знаят, че това е малка торта със сладко и бадеми. Когато се превежда на друг език, в който тази дума я няма, не може да се каже „торта за Великден“, защото няма да е същото. Трябва да бъде обяснено. Има и неща, свързани с културната ситуация в страна. Например, ако напиша, че е време за молитвата в 5 часа, всички в Малта ще знаят за какво става въпрос, кой ходи на тази молитва. За старите хора това означава първата молитва за деня. При превод обаче трябва да се обяснят обстоятелствата, защото не са очевидни. Същото се отнася за повечето неща, свързани с културата, дали ще е музика, или танци, или фолклор, обикновено трябва да се добави нещо или да се промени на еквивалента в съответната държава.

Образите на героите Ви са много дълбоки, истински. Кое е първото нещо, което забелязвате у хората?

Зависи. Харесвам топлите хора, които не са изградили голяма стена около себе си. Естествено, всеки има някаква стена около себе си, но от време на време може да отвори прозорец, така че хората да видят по малко вътре, по малко от него.Това обаче не означава, че пиша само за топли хора. Понякога пиша за интригуващи хора, които крият нещо, при които стената е доста дебела. Като писател искам да прескоча тази стена.Много харесвам герои, които имат въпросителна около себе си и искам да дам отговор на този въпрос. Ако не питам, предполагам, това много ми помага като писател. Освен това винаги много съм се впечатлявал от домове за възрастни хора. Близо до жилището ми има един старчески дом и често виждам зареяния поглед на възрастните хора. Мога само да си представям какво си мислят след изпълнения със спомени живот.

Защо намирате домовете за възрастни хора вдъхновяващи?

Защото са пълни със спомени, с емоции, с незавършени истории, със съжаления. Защото по някакъв начин животът е колекция от неща, за които съжаляваме. Обитателите на старческите домове се доближават до някакъв вид край. За мен домовете за възрастни хора са отражение на живота.

Много от героите ви използват въображението си, за да запълват празнотите. Мислите ли, че хората изпитват трудност да общуват един с друг и че предпочитат да предполагат, отколкото да питат?

Това е нещо много типично за мен. Мисля, че е въпрос на характер – някои хора предпочитат да се сблъскат с предизвикателството– да питат,да изяснят нещата. Други си измислят истории, предполагат. Въображението е най-голямата сила, която човек притежава. Където и да си, каквото и да правиш, никой не може да контролира какво можеш и какво не можеш да си представиш. Дори заглавието на книгата и на английски,и на български означава нещо, което не е край, а начало, в което въображението поема контрол. Когато кажеш довиждане на деня, обикновено си сам с мислите и въображението си и можеш да отидеш, където си пожелаеш.

Почти не сте използвали имена на държави в „Когато изпратим деня“. Защо?

Стигнал съм го извода, че ако използвам имената на страните, в който се развива действието, читателят ще гледа на нещата от определена гледна точка. Ще натовари историята с ненужни детайли и образи. Например има разказ, в който двама полицаи съобщават на жена, че мъжът ѝ е намерен мъртъв. Написах този разказ в Япония, защото видях двама полицаи да говорят с някого и си представих за какво става дума. Ако бях написал, че действието се развива в Токио, читателите щяха да си представят нещата по определен начин. За мен беше важно те да знаят, че става въпрос за голям, натоварен град. Важно е как се е почувствала жената, а не точно в кой град се случва историята. Исках читателите да си представят някой голям град, който познават добре и ако не са били в Токио или не са гледали филм, който се развива в Токио, да не се чувстват все едно не могат да си представят добре обстановката. Разказът не е за мястото, а за това през какво преминава човек.

12238069_870017689785957_2695378135997579329_o

Някои от разказите Ви ми напомнят за бежанската криза в момента. Какво бихте казали на хората, които се страхуват от непознатото, от чуждото?

Разбирам притеснението. Хората винаги се страхуват от промените, а миграционните вълни носят промяна. Миграцията винаги е съществувала и винаги ще съществува, но това, което се случва в момента, е в много голям размер. Най-лесно е да реагираме крайно, екстремно. Може да бъде и в двете посоки – „да приемем всички“ – „да затворим границата си“. Най-реалистичната позиция е тази, която ще намери компромис някъде по средата. Която ще гледа на хората не според паспортите, които носят, а като граждани на света. Днес са сирийците, но може би след 200 години нашите правнуци ще трябва да отидат някъде другаде. До известна степен мога да разбера привързаността ни към идеята за нация и граници, но в същото време ние сме граждани на света.

Патриот ли сте?

Не и дори идеята за „дом“ ми е малко замъглена. Разбира се, има моменти, в които изпитвам нуждата да покажа, че се гордея със страната си. Обикновено това се случва, когато някой я критикува. Тогава трябва да я защитя, особено ако съм в чужбина. Ако мой сънародник критикува Малта, мога дори да се съглася с него, но ако е чужденец, дори да изразява гледна точка, с която съм съгласен, ще трябва да възразя.

Какво е домът за вас?

„Домът е там, където отиваш, когато няма къде другаде да идеш“ – не съм го измислил аз, мисля, че е от песен. Някъде, където се чувстваш „вкъщи“. Четири страни, между които се чувстваш в безопасност. Домът е по-скоро чувство, а не място. Дори да трябваше да се запитам – къде е домът, трудно бих си отговорил. В момента живея в Брюксел, но след една година може домът ми да е другаде. Когато отида у майка ми и спя в детското си легло, също се чувствам у дома.

А какво е за вас пътуването?

Правя разлика между почивка и пътуване. За мен пътуването е да се наслаждаваш на пътя, който изминаваш, за да стигнеш някъде, а не самото място. Ако изпуснеш автобус, това не означава, че си пропилял 45 минути от преживяването си, означава, че изживяваш 45 минути както биха го направили местните. Пътуваш, за да откриеш себе си, за да разбиеш стереотипите. Клише е, но е вярно. Пътуваш, за да се срещаш с хора, за да научиш, че независимо, че сме много различни, си приличаме. Че се страхуваме от едни и същи неща, че се притесняваме, че обичаме, че търсим, че биваме наранявани от едни и същи неща.

Какво открихте за себе си, пътувайки?

Открих, че много от моите идеи за местата по света са грешни. Че съм преценявал грешно цели култури, докато съм бил по-млад. Научаваш, че има добро и лошо навсякъде.

Живеете в Брюксел. Кое беше най-трудното нещо при преместването Ви и кое беше по-лесно, отколкото очаквахте?

Миграцията ми беше по-скоро лесна. Отгледан съм с историите, които родителите ми са ми разказвали за емиграцията, защото те са били емигранти. Запознали са се в Ню Йорк в началото на 70-те. В сравнение с тяхното моето преместване беше лесно. Мога да работя навсякъде в ЕС, така че, като се преместих в Брюксел, си намерих работа веднага и се установих по-скоро бързо. Нека да кажем, че ентусиазмът ми за нещо ново засега е по-силен от притесненията, които съм имал. Първите ми впечатления бяха като на птичка по време на първия ѝ полет – широко отворени очи, с желание да живея живота си до краен предел, да изживея всичко, с което се сблъскам, знаейки, че няма завинаги да си на двадесет.

12238445_870017783119281_7238901130681059105_o

Малта е малка страна. Какви са предизвикателствата да си писател там?

Има много предизвикателства в това да пишеш на език, който много малко хора знаят. На първо място, не можеш да се издържаш с това. Заплащането е много ниско, критичните отзиви, които получаваш, също са много ограничени. Няма професионално ревюиращи хора. Освен това съществува и рискът да даваш на читателите само това, което знаеш, че искат. По този начин ограничаваш възможностите си като писател. Преводът разширява хоризонта и предоставя  привилегията да могат да те четат хора, които не познаваш лично, което в малка страна е невъзможно. Да съм в България и да ме четат хора, които не ме познават е невероятно.

Какво общо имат България и Малта?

Разбира се, не може да се обобщава, но всички хора, които срещнах досега, са гостоприемни. Мисля, че и в моята стана знаем как да сме домакини. Това е нещо, което засега намирам като много сходно – нашата споделена  страст да сме домакини и да накараме гостите да се почувстват у дома си, да им покажем какво можем да предложим с чувство за гордост.

Може би това е характерно за малките страни?

Малки е относително. За нас България е голяма страна. Идвам от малък остров, така че, като погледна картата, дори без да мисля много, винаги си представям колко пъти мога да нанеса Малта върху картата. И по този начин преценявам размера.

Получавали сте много литературни награди. Има ли някоя, която е по-ценна за вас?

Всеки автор обича да бъде награждаван, но по-важното е къде те отвежда наградата. За мен красотата на това да бъдеш награден е във възможностите, които ти разкрива. В момента съм в България, защото ми беше присъдена наградата за литература на ЕС. Така че съм благодарен за наградата,защото съм тук. Наградата освен това те мотивира, дава ти кураж и стимул да пишеш.

Работите ли по нещо в момента?

Да, но трябва да кажа, че всички тези преводи, които се случват по едно и също време, ме държат зает. В постоянна връзка съм с преводачите. Но работя по роман, който искам да довърша.

Може би ще имаме възможност да го прочетем и на български?

Няма да кажа „скоро“, но се надявам, че това все пак ще се случи.

За какво става въпрос?

Нещата, за които пиша, горе-долу остават същите. Обичам да се фокусирам върху човешките емоции и нагласа. Вдъхновявам се от самотници, хора, така че малко или много това ще е темата.

Бихте ли препоръчали любима книга на читателите ни?

Ще препоръчам разказите на Бернхард Шлинк. Обичам ги!

 Още книги от издателство ICU: „Слънчогледи за Мария“ от Керана Ангелова

За белезите и изборите в „Другата ръка“ от Крис Клийв

Пътешествието на куфара

Пламена Крумова
е на 25 и е завършила СУ „Климент Охридски”, специалност Журналистика. Интересува се от фотография, литература, култура, театър, музика.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to