Върху „Младост“ на Паоло Сорентино

youthЧакан от зрителите на тазгодишната Киномания, „Младост“ от самото си начало е угощение за седналия пред екрана, потапяне в топлата вода на пищни образи, синхронизация, умели метафори, философски внушения  и, в крайна сметка, наистина добро кино, което отново така добре успява да „краде“ от Фелини (и дори да се самоиронизира за това).

Всъщност „Младост“ до голяма степен битува именно в пространството между самоиронията и трагедията от загубата на перспектива.  Също както „Великата красота“ (2013), новият филм на Сорентино разказва за живота след живота, в който Фред Балинджър (Майкъл Кейн) – застаряващ композитор, който (до)изживява своята поредна почивка в швейцарски санаториум – достига до неизбежната среща със себе си, която така дълго е пренебрегвал, удобно доизживяващ своето битие на артист, от когото не се изисква нищо повече, освен да напише мемоарите си.

youth-848x425

Филмът обаче отива много по-далеч от неговото собствено скиталчество в меланхолията на старостта – това е филм най-вече за разминаванията, за срещите, които с мъка вадиш от чекмеджетата на спомените, или онези, които никога не си посмял да осъществиш, защото са невъзможни и от които се будиш, защото не смееш да преживееш.

Прочетете още: Актуалността на „Макбет“ – Киномания 2015

Сорентино отново създава типичния образ на разбиращия, апатичен външен наблюдател, но този път не го оставя сам – образите, с които го обгражда, не са единствено част от въртележката на фалша и циничната ирония, добре позната от Фелини и „Великата красота“. Напротив – този път те са съмишленици. Всеки от тях дефилира по подиума на живота и едвам се разминава, допирайки гърди, със срама, до който водят противоречията – застаряващият режисьор Мик Бойл (Харви Кайтел) – с паниката от собствената недооцененост; дъщерята на Балинджър Лина (Рейчъл Уайз) – със страха, до който води ограничението; младият актьор Джими Трий (Пол Дейно) – с допуснатото лекомислие, от което няма изход; мълчаливата двойка – с непреодолимата граница между страстта и омразата; дори прототипът на Диего Марадона, който е станал по-голям от играта (топката е вече миниатюрна на фона на чудовищното му тяло, по думи на скъп приятел) се разминава с миналото си, когато тези пропорции са били разменени. В крайна сметка животът, както Сорентино умело успява да покаже, се намира там, където подиумът е така малък, че всеки трябва да се изправи пред срама и страховете си. Един успява, друг – не. И пада настрани.

medium_964a08c08c7039b60918f6ccd3fa036c

А камерата така умело успява да гали детайлите, да оживява извивките му, да усети неговата монотонна тишина, да плува из самотните острови, които всеки населява панически, че зрителят неизбежно започва да усеща необходимостта от „влизането в тунела“, където решенията се взимат бързо, спонтанно и болезнено, за да може животът да продължи.

2504934_orig

А неговият фон са „Простите песни“ (преведени ужасно като „песенчици“), върху които филмът така упорито се опитва да концентрира своята идея – прости, но красиви, писани, когато си бил млад и си обичал. В крайна сметка обаче се оказва, че няма възраст, на която да е късно да преживееш емоцията, която те предизвикват. Емоцията, която е всичко, което имаш, въпреки упоритото ѝ отхвърялне.

В крайна сметка Сорентино отново успява да спре времето и да нагласи неумолимите му закони по собствени правила, така че страшна да не бъде неизбежната старост, а простата среща с живота.

Наталия Иванова
на 25, е социокултурна любопитка минала журналистическата фурна (ФЖМК) на СУ „Св. Климент Охридски”. Интересува се от литература, музикални преживявания, алтернативни поетични форми, европейско кино, театър и очевидни кулинарни метафори. Интересува я и благоразположението на двуместната й палатка, която напоследък й създава дълготрайни и съдържателни спомени.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to