Ще те чакам на… (най-култовите места за събирания във Варна)

 „Ало?“ „Здрасти, брат! Как си?“ „Бивам, ти?“ „И аз така. Хайде да се засечем някъде.“ „ОК, ще те чакам на…“

l_1263680410_DSCF4014 Можете да отнесете тези думи към към повече от половината разговори, провеждани всеки ден по телефона. Независимо дали става въпрос за стар приятел, роднина, бизнес партньор или половинката, която така или иначе ще закъснее – ние винаги се събираме някъде с тях. Паркове, градинки, паметници, площади, улички, молове… Градът е пълен с такива места. Места, на които хората се срещат. Понякога дори без уговорка. Просто знаят, че ще се намерят. Защото винаги са там. Там са ходили от абе-кажи-колко-бяха години, там са ходили родителите им, там са ходели и бабите им, там ходи целият град.

Но как се раждат тези места? Какво е способно да превърне кръстовището на две улици в отправна точка за разходка? Как подножието на един паметнки постепенно деградира в общоизвестен пушком? Как един нищо и никакъв си площад се трансформира в своеобразен скейт парк? Защо софиянци се чакат на Попа, а не примерно две пресечки по-надолу? Как се случва, че всеки варненец знае къде е Севастопол, но не и как се казват улиците в собствения му квартал? Откъде са решили габровци да пият по бира точно на Костница?

Да, за тези места става въпрос. Местата, на които се събирате с класа, за да се забиете по-късно в някой бар. Местата, на които чакате колегата, от когото да преснемете записките. Местата, на които да седнете и да изпиете по една студена бира през идващото лято.

Места, които сякаш цял живот са били такива. Кръстопътища на поколенията.

Макар че, да си признаем честно, най-честите им обитатели са учениците и студентите. Младите винаги имат нужда от места, на които да се събират. Където да обменят идеи, истории, вкусове, виждания за живота, вселената и всичко останало. И то дълго, преди да се появи Facebook. Пък и все още има някои неща, които не можеш да направиш в интернет – като например да изпише по бира с приятели, да покарате скейт/байк/блейдове или да запалите по… така де, разбрахте идеята.

Затова днес навсякъде си имаме „паркче на скейтърите“, „спотове за скачане“ и „а бе онова там, дето се събират метълите“. Някои места оцеляват, други се забравят, а трети просто се променят. Еволюират. Нагаждат се към хората, които се нуждаят от тях. И събират идеи. Виждания. Спомени.

Затова сме решили да вземем тези места и да представил най-култовите и най-разпознаваемите сред тях. И тъй като многословният автор на тази статия е родом от Врана, тук ще се спрем само върху локациите, лежащи на територията на Морската столица. Пък нека други се занимават с останалите градове.

Както и ще стане съвсем скоро.

От Гезме, през магазин „Подаръци“, та чак „Севастопол“

15_bigПрез живота си съм срещал точно един варненец, който не знаеше къде се намира „Севастопол“. Но пък той си нямаше представа къде е и хотел „Черно море“, така че неговият случай си е направо трагичен.

За всички останали варненци обаче е пределно ясно – ще се чакаме на „Севастопол“. Изключително удобно разположено местенце – хем близко до Морската, хем близко до центъра, хем и „МакДоналдс“ е до теб… Или пък „Хепи“, ако днес ти е по-изискан вкуса.

Но достатъчно ли е това, за да го направи толкова удобно място за срещи? Винаги съм се чудел. Но накрая се оказа, че нещата са зопчнали мнооого по-отдавна…

Виж още: „Най-култовите места в Пловдив“

Много, много отдавна, когато още сме били на младежките усмивки на бащите си, отсечката между сегашния „Севастопол“ и бившата „Terra Nova“ на бул. „Княз Борис I“ се е подвизавала под името Гезме. А това, което младежта е правила на Гезмето, е доста… интригуващо. И донякъде странно. Случва се следното – местните ученици и студенти се спускат от „Севастопол“ в нестройна редичка и настъпват с бавна крачка покрай църквата „Свети Никола“, срещу която се е намирал магазин „Подаръци“. Пред него попадат на група ергени, които с набито око оглеждат хубавите – а в лоши дни и не толкова хубавите – девойки, минаващи покрай тях, и тайничко си набелязват. Малко смях, малко разменени погледи, и шествието продължава надолу. Пред тогава несъществуващата „Terra Nova“ се прави завой и се поема обратно нагоре… по почти същия път. Няколко души от групичката ще се отделят, за да поседнат в кафене „Делфин“, но останалите ще се върнат на „Севастопол“… и всичко ще започне отначало.

Какъв велик смисъл са откривали бабите и дядовците ни в това велико ообикаляне, само те си знаят. Но с времето маршрутът се забравил, докато накрая от Гезмето не останал само площада с паметника, пред който днес всички се чакат. Я за да отидат на кафе, я за да се спуснат към Морската, я защото е по-лесно да се видим на място, което всички знаем, вместо да се търсим като гламави из уличките.

Но това, което всички мразим в „Севастопол“? Когято няма нито една свободна пейка, на която да си отмориш краката. А това, Бог ми е свидетел, се случва прекалено често! Седиш си ти насред площада, потопваш нервно с крак, обикаляш като муха без глава, само и само да минава времето, и поглеждаш честичко да не би да се е освободило някое местенце, защото онзи твоят будала отново закъснява.

Козирката

34_full Уви, ето едно местенце, което вече не е същото. Не и откакто изгониха „Пингвините“ и KFC оттам, за да сложат на тяхно място един не особено оборотен Subway и градски информационен център със съмнителна полза. Но навремето – ах, навремето! – Козирката не отстъпваще по нищо на „Севастопол“. Вярно, разположена по-навътре във Варна, но за сметка на това в близост до нея преминават всички транспортни линии в града. А и да не забравяме китния книжен пазар зад нея, който – уви – също бе коренно орязан и изопачен.

Вижте още: 5-те най-хубави книжарници у нас!

Откъде идва името на мястото? От причудливо извития навес, навяващ близка асоциация с козирка на шапка. Та този навес и часовниковата кула, изпъкваща на заден фон, дълго време бяха вторият основен възел са чукване на срещи между хората. Но през последните години там се виждат все по-малко чакащи хора (изключваме бабите и дядовците на спирките) и все повече промоутъри, придружени тук-там от някой бездомен пияница. Ей така, за цвят.

Е, остава ни и панорамната гледка към Катедралата, разбира се! Закъде без нея?

ФК/ входа на Морската

1307893718---714x400Ако вече си някъде по плажа или крачиш бодро по алеите на Морската градина, но някой ти звънне по телефона с предложение да се видите – няма проблем! Защо да биеш допълнителни сто-стои двадесет метра нагое по булеварда, като може да се чакате и пред Фестивалния комплекс? Макар че причината това място да е толкова популярно, са…

… пуканките.

Ах, пуканките на чичкото пред Фестивалния! За тях се носят легенди. Бардове съчиняват балади в тяхно име, поети откриват вдъхновение в соления им вкус, граждани предават мълвата от уста на уста… и от торбичка на торбичка, пълна с благодат. Да се опитат тези пуканки винаги е сред първите неща, които варненци водят пришълците от други градове да правят. Малцина са тези, дръзнали да повдигнат апатично рамене, след като ги опитат. И никой повече не чува за тях. Шегичка.

В крайна сметка, пуканките на чичкото пред ФК са си заслужили славата. И всяко лято обират бизнеса на всякакви там измислени продавачи на сладолед, фрапе, царевица и друг зарзават.Единствените, които сякаш не отстъпват, са тъй любимите на всички ни продавачи на благотворителни чартички. Но това е друга тема.

Навремето отсреща, точно под хотел „Одесос“, се е намирало прочутото кафене „Варна“, дом за всички новоизлюпени бохеми и псевдоинтелектуалци сред студенстката прослойка. Място на изкопирани изтънчени маниери и псевдо помпозност, до което са могли да се докоснат само богопомазани. Но тогава и епохата е била такава. Във всички български градове се е зародила, с известно закъснение спрямо останалия свят, вълната на самозваните млади интелектуалци. Техните следи все още могат да се забележат, ако имаш нужното око и спомени за целта.

Касетките
u_1264975705_IMG_3118-1-pc
Да си призная, тежко ми става на сърцето, когато осъзная, че днешните деца си нямат и на представа защо входа за южния плаж до бар Makalali се нарича Касетките. И дума не искам да отварям пък за тези, които дори не са чували името. А откъде идва то ли? Навремето – ей, преди поне 5-6 години – на стената на входа към плажа има прекрасни, дори красиви графити на две аудиокасети с усукани покрай тях ленти. То и отходен канал за къпане на циганчетата имаше, но са него не ни е жал. Та тези касетки красяха пейзажа и несъмнено радваха окото… докато някакви вандали от Общината не ги замацаха с бяла вар. Естествено, веднага след това някои от райтърите на града се опитаха на нарисуват нови графити върху все още прозиращите ленти на касетките, но и те бяха покрити набързо. Затова днес на това място не може да се види нищо повече от една дълга, бяла, пуста и не особено гладка стена.

Едно нещо обаче си остана непроменено в касетките – там все още е основно място за събиране и скачане на трейсърите. За непосветените, така се наричат практикуващите фрийрън или „паркур“, както погрешно го наричат някои. Но да не се отплесвам. Мястото предлага идеални условия за скачане – има височинка, от пясъка не боли, освен ако не се приземиш директно на глава, а само десет мета по-надолу е прибоя, където можеш да спътиш и на по-твърда почва. Или да си изнамериш някой камък, в добрите дни и плоча, да си го закопаеш прилежно и да го използваш за отскок. Самият аз и до днес ходя да скачам там. И си спомням с носталгия за златните летни дни, когато от височинката мятахме салта най-малко по осмина души, пясъкът беше на поне метър и половина под нас, а циганчитата ни се възхищаваха и се опитваха да ни подражават. Когато някой дойдеше за пръв път на Касетките, първото нещо, което съзираше, бе мятащ се над главата му трейсър. И след като първоначалната уплаха преминеше, този човек оставаше запленен. Заразяваше се от свободния, неангажиран и авантюристичен дух на хората около него. И в един момент нямаше как самият той да не пробва. Вярно, първия път ще си удари четирибуквието в пясъка… но пък тръпката! Несравнимо. Току виж се зариби, пък започне да скача. Научи предно, после и задно салто. Ще ги пренесе от пясъка на тревата, в залата, а накрая и на асфалта. И преди да се е усетил, ще е влязъл сред редиците на трейсърите. И то само защото преди половин или една година е решил да придружи приятелите си на плажа.

Ето това е магията на градските места, в най-чистия й вид. Но тази магия е крехко и плашливо създание. Готова е да си отиде в мига, в който мястото се промени. Ако отидете днес на Касетките, надали бихте ми повярвали за отминалото величие на това място, за което току-що ви споделих. Плажът почти е погълнал височинката, стената е бяла и пуста, скачащите деца почти не се навъртат, а точно зад ъгъла строят нещо, което подозрително напомня на нудистко заграждение. Лошо няма. Стройте, мажете, копайте. Те децата са хулигани, да се махат по-скоро оттам. Пък къде ще ходят след това, си е тяхна работа. Ние имаме общински проекти да следваме. А младежта общинските проекти не я ловят.

Обса
1318506072
Или с други думи – Обсерватория. Мястото на метълите. Свърталището на хората с черни дрехи, кичури в косите, обици, вериги, злобни погледи и търкалящи се двулитворки бири в краката. Ако денят е оживен, ще се мерне и хек. Или китара. Но двулитровките са задължителни.

Обсерватория е „черната овца“ на градския пейзаж. За нея има два варианта – или си част от местното население, или се стремиш да не припарваш там. Всеобщата заблуда е, че там е страшно. Ако не познаваш поне един човек, нямаш работа сред тях. А имаш ли късмета да си „фешън“, въобще не припарваш там. Не че би ти се искало, но ние да си кажем.

Към окръга на Обса можем да броим и една допълнителна пристройка – Беседката. Тя е любопитен случай. Нейната „собственост“ варира през годините, като ту се числи към метълското си население, ту се превръща в местенце за почивка на обитателите на Шаха (за които ще говорим по-късно). Но напоследък като че ли последните са отказали претенциите си въху нея.

Истината е, че славата на Обса се гради основно върху вкоренените сред хората стереотипи за „метълите“. В действителност мястото не се различава от никое друго – на което се събират млади хора – пие се, пуши се, слуша се музика, разцъква се хек. Прекарва се приятно. През лятото дори се слиза до плажа, за да се запали по някой огън над бутилка евтино вино. Разбира се, музикалните предпочитания се подразбират, а и хората там наистина са леко… мрачни. Но съвсем не толкова, колкото повечето души смятат. Ако обаче търсите истински декаденс, то трябва да отидете на…

Раковина (или Шаха)

8191803_l Едно от най-популярните и емблематични за Варна места за събиране на млади хора. И не без причина.

Рака е мястото, където се събират скейтърите. Казано в прав текст. Това не изключва, разбира се, блейдърите и байкърите, но скейтърите определно доминират. Същото важи и за растафарите. За сметка на това Шаха е толкова западнало, деградирало и разпуснато място, че е чудно как все още се намират хора, които да се събират там. Основните занимания на обитателите му се ограничават до пиене, пушене (на всичко, което става за целта), понякога друсане и – за да има и нещо полезно – каране на скейт/байк/блейдове или цъкане на хек. Последните са наистина приятни и, за мое щастие, все още популярни. Но от собственото си двугодишно пребиваване сред редицине на Ракавина установих на какво може да научи младия човек това притаено в началото на Морската градина място.

Като за начало – муфтене. За пари. Цигарите също вършат работа. Когато навлезеш в Раковина, вместо „здрасти“ те посреща репликата „дай стотинки за бира“. Това е тяхното „как си“. Също толкова популярно е и „дай една цигара, че ги свърших“. Заклевам се, най-близкото до здравей, с което са ме посрещали там, е едно дълго и протяжно „оооо“. Което сякаш казва всичко. И докато не съм забравил – ако имате пари в себе си, когато сте на Шаха – НЕ КАЗВАЙТЕ НА НИКОГО! На никого! Ще ви налазят като лешояди пред Министерски съвет, отишли там не заради протеста, а заради сеира.

Личностното оформяне продължава. Местното население не изповядна политика на редовно посещение на съответното учебно заведение. Какво са два-три пропуснати часа? Не ме разбирайте погрешно –всеки е бягал от часове, включително и аз. Но не и по-често, отколкото съм присъствал. Тук това не е проблем. Тук получаваш странен поглед, когато предпочетеш да се прибереш и да се подготвиш за контролно, вместо да останеш до след 10 вечерта, за да се наливаш с бира. Бирата е благодат, грешка няма. Но е хубаво да си наложиш някаква мярка.

Виж, за сметка на това да говорим за политика, философия и религия го можем до такава степен, че и насън да ни бутнеш, ще запеем. Което показва, че на Рака определено не е пълно със слабоумни глупаци. И съм се убедил сам в това. Срещат се, при това изключително често, наистина начетени индивиди, с които човек спокойно може да завърше приказка. Дори и ако не са трезвени.

Друго, което прави впечатление, е околната среда. Навсякъде се търкалят фасове, бутилки, опаковки от тютюн, а ако се спуснеш в храстите, току виж попаднеш и на някоя прикрита спринцовка. Но такива къде ли няма. Най-голямата популация на тези представители на местната фауна може да се открие точно около самата Раковина – скромна каменна сцена, на която лятно време се изнасят спектакли от народно и не-дотам-народно естество. Става въпрос за танци, концерти, панаири на книгата, изложения… Все хубави неща. Но през останалото време там се мъдрят две пейки, забити в потъналото в сенки дъно на сцената, където припарват само гражданите с по-особени нужди.

Но въпреки всичките си трески за дялкане, Раковина притежава неповторима атмосфера. А може би точно те я създават. Веднъж станеш ли част от нея, се чувства по-комфортно сред тези пейки и полянки, отколкото в собствения си дом. А самите обитатели се делят на два типа – вечни и временни. Тези, които успеят да се откъснат от тази упояваща среда, с времето или съжаляват, че въобще са били част от нея, или си спомнят само с лека усмивка за отминалите дни. Но и двата типа не се завръщат повече там. И не гледат с добро око на следващите поколения. „Деградета“, „друсалки“, западняци“, ще чувате да ги наричат. А другите… другите стават легенди. Имена като Лимката и Иво Растата сигурно още дълго ке се споменават сред редиците на Раковина. Било то с възхита или неприязън. Но и това е друга история.

Общината
1343110252
Освен очевидната й функция, Общината има още едно приложение – идеален спот за скачане. Да, говорим си точно за паркур. Знаменитите жълти лостове са повече от перфектни за практикуването на този уличен спорт, което прави района популярна дестинация за местните трейсъри. Под „района“ визирам не само лостовете, но и паметника в посока Археологическия музей, както и полянките от другата страна на Общината.

На това място могат да се срещнат или група хлапета, решили да се превърнат в бъдещето на родния фрийрън, или вече отиграни трейсъри, придружени от някоя и друга девойка за цвят. Последните понякога дори биват приватизирани като част от трасето. Все пак зрителите в Youtube винаги се впечатляват повече, ако прескочиш жив човек, вместо безжизнен камемен блок.

Общината е може би мястото, където всеки млад трейсър започва своя път. Удобна е, общодоспътна, безплатна и няма начин да не я откриеш. Лостовете варират като размер, височина и разположение, допълнени от поне десетина височинки. Именно това са факторите, които са го превърнали в основен идеен възел на новото поколение. Сякаш мястото е създадено да бъде експлоатирано за паркур. Да не забравяме и удобно разположените чешмички и магазинчета, от които да се презаредиш.

С това приключваме прегледа на най-популярните градски места в Морската столица. Очаквайте подобно представяне и на другите големи градове в страната – надяваме се, възможно най-скоро.

И никога не забравяйт откъде сте тръгнали. Не оставяйте прахта на времето да скрие от спомените ви тези дни на безгрижие и мечти, когато сте били път през половината град, само за да изпиете по бира с приятели.

Тези дни са безценни.

 

Александър Кълбов
е на 25, изучава журналистика във ФЖМК към СУ „Св. Климент Охридски“. Съумява да понатрупа известен опит в редакциите на „Труд“, „24 часа“ и „Bulgariautre”, макар тайничко да мечтае някой ден да види името си на страниците на National Geographic и Playboy. В момента работи като редактор и маркетингов експерт.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to