„Юлски разкази“ посред август със Здравка Евтимова

Август е. Слънцето носи позлата в житата, в косите на усмихнати деца, в златните стъпки по пясъка и най-вече в бляскавите очи, отразяващи летния заник. И някак противно на все още плахите стъпки на очакващата ни есен, в ръцете си държа „Юлски разкази“ (изд. „Жанет 45“, 2017).

Красиво е! Здравка Евтимова не нарежда думи, а рисува картини и опитомява стихии. Образи, плам, самота, обич, студ, реалност и фантазия заживяват пред очите ни, поглъщащи жадно едри глътки бързо нижещи се редове. Заживяваме и в душата на всеки герой. Крачките ни се сливат с неговите, думите ни са ехо, в гърдите ни пулсират еднакви копнежи. В един момент сме изплашено дете, понякога самотен баща, или безнадеждно влюбено момиче. Откриваме и приютяваме в себе си дори облика на баба Марица, която Когато се връщаше от нивата, си казвах, че е на 170. Носеше целия хълм на гръб, сипея, разбития път, земята с къртиците и змиите, слънцето, което лежеше по камъните и изсъхналата жълта трева.“

Случва се и магичното да проговори, за да заличи човешката ни природа: „От тоя ден нататък аз все се качвах на черешката и бях облак по цял ден. Моето небе беше от листа и клони, завивах се с жълтото одеяло на слънцето и виждах всичко по света.“

Но все пак човешкото в нас надделява. Именно то ни кара страница след страница да се усмихваме, да вкусваме горчилка, да обичаме, да се страхуваме, да се борим, да мечтаем.

Всеки разказ е притча, която е оцветена в богата тоналност от емоции и съдби, но отразява може би най-ценното послание и най-искреното чувство. То присъства като основна тема във всяка история. Понякога се крие, случва се и да е болезнено, но винаги е там, стига да отвориш достатъчно широко сетивата си и да поемеш аромата му, живеещ между кориците. Чувство, което не е необходимо да бъде назовавано, защото говори само по себе си, а топлината му ни дарява с живот.

„В някои хора Господ слага нещо, дето не изстива. Това нещо те кара да погалиш човека, да се върнеш при него, когато е болен и когато няма две пари да си купи кора хляб.“

Вечно пламтящо в нас, то подтиква изборите ни, изгражда световете ни, понякога грее в погледа ни, друг път притъмнява като сърдито облачно небе, но винаги е пролет. Пролетта, която ни възражда към живот. А Здравка Евтимова успява толкова нежно да го вплете в наниза слово, че в нас остава усещането, че обичта живее във всеки час и сезон, във всяка изказана и премълчана мисъл, на всеки морски бряг и планински хребет. Защото любовта ни учи дори да четем „Не забравяй – не казвай „Така е писано“. То сигурно е писано, важното е как ще го прочетеш…“. Защото любовта, това сме ние.

Емилия Илиева
е студент по журналистика в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Интересува се от европейско кино, пътешествия, музика и кулинария. Мечтае да издаде стихосбирка за деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to