Маги Сан за ежедневните и необичайните страни от света ни

Източник: Facebook

Източник: Facebook

Маги Александрова, позната още като Маги Сан, влиза в света на своите последователи чрез влогърството. Показва миговете от своето ежедневие, изразявайки личните си впечатления. Открива обаче и нещата, за които не говорим често. Открива ги в работата си в “Списание 8”, във Филипините и дълбоко в съзнанието си.

Как започна всичко? Как започна да снимаш?

Когато бях в 9 клас се бях запалила по една немска банда – Tokio Hotel, и тогава се събирахме група дечица. Правехме си така наречените фен-срещи. Оттам дойде идеята да правим клипове, които после да бъдат изпратени на групата. Чисто тинейджърска мечта. Разбрах, че снимането ме привлича. И първоначално качвахме тези видеа във Vbox7, след това започнах да работя по мои проекти, участвах в конкурси. Всичко беше на аматьорско ниво, с лоша техника. А когато станах студентка, с група мои приятелки започнах да документирам студентския ни живот. Зароди се от любовта към снимането, мина през мечтата да стана режисьор. Впоследствие разбрах, че режисурата не е моето нещо, защото нямам това търпение. И влогърството за мен остана начин на спонтанно изразяване.

Източник: Google

Източник: Google

Какво беше твоето първо индивидуално видео?

Първото индивидуално видео в сегашния ми канал съдържаше реализирането на тинейджърската ми мечта – отидох на концерт на Tokio Hotel. Реших да го споделя с аудиторията, защото изведнъж установих как с най-голямо удоволствие ще отида сама на концерт. И си спомних за всички мигове, в които толкова много хора ми повтаряха колко ужасна е тази музика. Вече бях израснала този период. Не мога да кажа, че музиката е ужасна, но разбирам какво не харесват в нея. Исках да покажа, че никой не трябва да се срамува от това, което харесва. А мечтите се сбъдват рано или късно.

Изпитваше ли притеснение пред камерата в първите си видеа?

Никога не съм изпитвала притеснение от камера. Може би защото като малка баща ми ме преследваше с една домашна. И моментите бяха от типа „изпей песничка, кажи стихче“. Нямам никакъв страх от камери. А и когато застанеш сам пред нея, разбираш, че си сам със себе си.

Много твои зрители са запознати с престоя ти в Германия. Какво те отведе там?

Още от 7 клас, след като влязох в немска гимназия, знаех, че ще уча в чужбина. Родителите ми ме бяха подготвили психически отдавна за това. Но същевременно отидох с мисълта, че ще се върна в България. Възпитана съм в този дух, че трябва да работим за родината. Идеята беше да отида да натрупам по-богат и иновативен опит и знания, а след това да приложа наученото тук.

Разкажи ми за твой забавен момент от престоя ти там.       

През първия ден, в който влязох в университета, имахме събитие, в което трябваше да се опознаем – целият випуск от 400 души. Събраха ни в една аула. А след това щяха да ни разпределят в десет заведения, за да си поговорим, да се отпуснем помежду си. Стоя в огромната аула, оглеждам се и очите ми попадат на познато лице. Осъзнавам , че това е вокалистът на една от немските групи, които навремето слушах. Естествено, няма да успея да ти опиша какво се случи в сърцето и мислите ми. Впоследствие имах възможността да се запозная с него във връзка с един от проектите, които трябваше да правим по време на семестъра. Но тогава за пръв път почувствах вълнението от това да видиш някой, чийто плакат е стоял на стената ти с години. Беше забавно като преживяване да осъзная, че светът е изключително малък, а невъзможностите не съществуват. А той се оказа напълно нормално и земно момче.

Какво най-силно те впечатли в техния начин на живот, в немската култура и мислене?

Не знам дали това е позитивно или негативно, но немците са много праволинейни хора. Отиваш на работа и ти връчват един списък със задължения. И ти трябва да направиш точно това. Нито повече, нито по-малко. Това е в огромен плюс от гледна точка на това, че няма как да пропуснеш някоя своя отговорност. Може би затова им работи системата. Да, обаче ако случайно нещо се обърка, реакциите им изглеждат смешни. Изпадат в тотална дупка. За пет минути може да се срине целият им свят, защото в България всеки върши работата и на съседа. А там са толкова непрактични в това отношение, че не могат да повярват, че някой ще им помогне да подредят създалия се хаос. Те не могат да осъзнаят самообладанието, на което ние сме научени що се отнася до непредвидени моменти.

Виждали сме те пред камера с други влогъри. Разкажи ми за един комичен момент по време на снимки.

Едно от най-забавните видеа, което се случи в компания на друг влогър, беше със Стан от “inStant”. С него за пръв път качих предизвикателство в канала си. Дотогава не бях правила такива влогове. Въпросното предизвикателство се нарича „Смути предизвикателство“. Забъркваш си напитка от несъвместими продукти като вафли, кисело мляко и люта чушка. Подобни видеа отнемат около половин час заснемане, защото в някои моменти се смеете повече отколкото снимате, а всъщност накрая зрителите виждат отсятите най-интересни моменти. Забавното и странното в случая бяха погледите на рецепционистите в хотела, в който снимахме. Влязохме там две момичета и едно момче със стативи, камери и техника, а всъщност снимахме видео, в което пихме отвратителни каши.

Източник: Google

Източник: Google

Върна се от Германия. Започна интересна работа. Пътува два пъти до Филипините. Как се зароди интересът ти към това екзотично място?

Ето това е темата, по която принципно чакам аудиторията все още да израсне, за да я представя напълно. Там се запознах с един филипински лечител, за който „Списание 8“ писа преди няколко години. От там се зароди интересът ми. Родителите ми бяха пътували до там два пъти и аз знаех, че връщайки се от Германия, ще отида и аз. Всъщност този лечител лекува с голи ръце, като прави операции. Може да прониква с ръцете си в човешкото тяло, изцелявайки хората от всякакви тежки заболявания. И ето, разбираш, че това не е информация за всеки, защото много хора ще сметнат това за лудост, а който се нуждае от нея – има начин да я намери. Аз заминах от чисто любопитство. Знаех, че имам нужда да разбера за това, за непознатите методи на лечение,  различни от антибиотиците. Грабна ме мистичността.

С какво са по-различни хората на Филипините от нас? Как минава един техен ден?

Хората там са много първични и истински. Ако имат да казват нещо го казват директно. Там е много топло. Стават в около 4-5 часа сутринта. Работят до 10:00 часа, а после почиват, докато се разхлади. С течение на времето разбрах, че трудно можеш да разчиташ на филипинец, не знам дали се дължи на това, че им е много топло или защото нямат толкова структурирано мислене като нас. Същевременно са много топли. Много те обичат. Изисква време, докато ги разгадаеш. Изисква време да свикнеш с тяхната комуникация. Техните шеги например за нас са плоски. Техните вицове са на принципа „Две птички си летели и се карали коя да е по средата“.

Източник: Facebook

Източник: Facebook

Кое е най-ценното нещо, което остана след пътуването?

Връщаш се с много по-отворено съзнание първо заради всички мистични неща, които са ти се случили. Около мен имаше няколко души, които мигновено се излекуваха от много тежки заболявания. В действителност те бяха изцелени и се чувстваха по различен начин. Всичко това го виждаш с очите си. Те претърпяха физическа промяна. От тази гледна точка човек преосмисля живота си. Преоценяваш факта, че си здрав, че живееш нормално, колкото и да не ни се вярва в нормална среда и държава. Ставаш много по-благодарен за начина, по който живееш.

А на каква основа се извършва това лечение? Чисто психическа?

За мен това лечение се извършва в друго измерение. Има хора, които имат достъп до други измерения. Някои ги наричат ясновидци, медиуми и т.н. Има хора, които имат познания и дарби, основани на друго ниво, където се случва „нещото“. Всъщност квантовата физика може да обясни този тип лечения, в които директно с ръка се прониква в тялото, а после нямаш белег – раната се затваря автоматично. Самият лечител Алекс Орбито казва, че това е като да бръкнеш с ръка в чаша вода. В момента, в който бръкнеш, виждаш, че е вътре, но след това повърхността и цялостта на водата не се променя. Нашето тяло е вода, нашите клетки са вода. Просто благодарение на това друго измерение нашият материален свят остава непокътнат, въпреки че сме в измерението на материалното. Много е комплексно. Сложно е. Трудно е да се повярва. Самият той казва, че ако човек не вярва, ако не е в позитивните си мисли, нищо няма да се промени нито в състоянието му, нито с каквото и да се захване. Реално разбираш, че мисълта ти е материя.

В момента работиш в “Списание 8“. Коя е най-впечатляващата тема, в която си се потапяла?

Приятелите ми се шегуват, че откакто работя там съм заобиколена само от луди хора и теми. Следващата тема, която развихме, беше за бръмбара Знахар, който идва от Амазонка и се разпространява към Европа. Той е лечебен. В момента хора, болни от какви ли не болести, се лекуват с него. Той се пие жив, умира в стомаха ти и изпуска вещество при своята смърт. Именно това вещество рестартира имунната система. Разказахме историята на един човек, излекувал се от псориазис чрез този “метод”.  Много фрапантна история, защото бръмбарите се пият до 70 бройки на ден. Хвърляме се винаги в доста интересни истории, срещам се с невероятни хора, затова съм супер щастлива, че работя там.

Какво те отведе в тази сфера, в точно това списание?

Всяко лято стажувах някъде. Две лета стажувах в България и две лета в Германия.  По време на всички стажове установих за себе си, че най-важното нещо за мен е не къде работя, а какво работя. Установих, че не мога да стана промоутър на ненужна информация. Стажът в “Списание 8“ беше единственият, в който се чувствах полезна, знаейки, че работя с адекватни хора, представяйки адекватна информация, която наистина ще обогати хората отсреща на 100%. Исках да се занимавам със стойностна информация.

Източник: Facebook

Източник: Facebook

Всички тези колоритни събития в живота ти удовлетворяват ли те или те правят жадна за още и още?

Напоследък съм толкова удовлетворена, толкова щастлива. Нямам против да започна работа час по-рано или да си тръгна час по-късно. За мен работата е наистина удоволствие и приключение. При всички случаи много ме задоволява. Понякога се чудя дали не съм прекалено много в комфортната си зона, но съм сигурна, че има все още какво да науча. Определено това е работа, в която не стоиш на едно място. Наблюдава се постоянно обогатяване, израстване, а горна граница няма.

Автор: Илияна Павлова

 

Стажанти на
За втора поредна година „Под Моста“ организира стажантска програма във Факултета по журналистика към СУ. Принципът на програмата е по-големи колеги да дадат част от опита си на по-малките. През 2016 г. през програмата ще минат 17 студенти по журналистика първи курс от ФЖМК.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to