За хайдушката чест – ревю на „Воевода”

Ревю на „Воевода”, филм на Зорница София Попганчева

Изминалата година определено беше силна за съвременното българско кино. Напук на все по-добиващите популярност филми за мафиоти, копиращи западните екшън и крими модели, излязоха филми като „Слава” и „Летовници”, които освен че ни показаха, че българските режисьори и сценаристи могат да мислят и творят извън световната мейнстрийм вълна, вдигнаха неимоверно много летвата, тъй като изобилстваха от качество и най-вече зрялост.

Датата е 13 януари. На голям екран излиза дългоочакваната от много критици и почитатели на родните филми кинопродукция „Воевода”. Филм, който вижда бял свят сред дълги години усърден труд от страна на създателката си Зорница София Попганчева, както и MQ Pictures, Nu Boyana Films, Dream Team Films и още радетели на съвременното кино.

Трудно е да се пише за такъв филм.

Това, което пробужда у човек адаптираният по разказ на Хайтов и истории от очевидци сюжет, е разтърсващо. Нещо, което не може да остави зрителите безучастни. Нещо, което няма как да не ги промени и да не запали искри, за чието съществуване дори не са подозирали.

От досегашните ми наблюдения върху родното литературно и филмово пространство мога да кажа, че сред феновете има разделение. От едната страна застават тези, които адмирират излизането на исторически обвързани филми, без значение дали с античността, възрожденската епоха и традиционните ни бит и култура. От другата страна обаче има мощна офанзива от кино почитатели, които чувства нетърпимост към сюжетите с ясно отявена българщина. Същите настояват за безусловно вървене към модерните и общопризнати тенденции и модели.

Ето защо появяването на „Воевода” на бял свят ще предизвика бурни полемики. Ето защо филмът хем ще вълнува хората, хем ще разпалва и критиците, по подобие на филма за Левски. Защото хората масово не са намерили компромисния среден вариант и защото продължават да се обявяват „за” или „против” без да допускат, че има и произведения на изкуството, които в своята есенция носят послания, които да спомогнат за търсенето и преоткриването на баланса.

Това е и първото ми сериозно впечатление за „Воевода”.

Суров, директен, конкретен.

Виждаме зверствата на поробителите. Начините, по които тормозят и унижават раята. Цялата несправедливост към обикновения народ, присъща за всяка една тирания.

Опитите на доста историци, политици и медии да отрекат робството, наричайки го владичество, или митологизирането на значителни трагични събития като Баташкото клане лично за мен са чисто престъпление. Срещу човешкото съзнание и нравствените уроци, които бихме могли да научим от истории, изпълнени с жестокост, но и изстрадана мъдрост. Това е все едно някой да отрече особеностите и характеристиките на тираничното управление.

Във времената на гнет и потисничество най-лесно се открояват силните и достойните.

Ето това е първото, с което „Воевода” сблъсква зрителите си. Една несправедлива и чудовищна обстановка, в която се открояват хората, приковани от малодушието си. И тези, които не могат да търпят неправдата и търсят промяната.

Една от тях е Румена Воевода. Жена, понесла немалко несгоди и премеждия. Тя не е типичната покорна жена. Тъкмо напротив – тя е боец, лидер, идол.

Когато става въпрос за народни будители и национални величия винаги се споменават Левски, Ботев, Раковски, Вазов и тук-там още някой хайдутин, просветител или боец за народна свобода. За жени-борци за свобода аз лично не бях чувал в детайли, освен може би за Райна Княгиня, ушила онзи вездесъщ байряк.

През 2017 година излиза официално филмът „Воевода”, който фокусира вниманието на зрителите върху една обикновена жена, която приема в сърцето си дълбока кауза, а именно налагане на справедливост и наказване на тези, които злоупотребяват с правомощията си. Една жена, която счупва оковите на покорството. Отива в планината, събира мъже, за да основе чета и започва борбата.

Първата уникална черта на филма – няма насаждане на етническа омраза. Огромна част от хората у нас са чувствителни относно темата за онези пет века. Дотам, че споменаването им под каквато и да е форма се е превърнало в тънък лед, на който му трябва малка стъпка, за да се пропука и да удави всички въвлечени. Според мен Зорница и екипът ѝ са се справили перфектно със задачата да постигнат баланс.

Тук нямаме добродушните и страдащи българи срещу злобните турци поробители. Всяко човешко същество, участващо в историята, има своите идеали и грехове. И най-добрият пример за това е един от служителите на султана, който спасява живота на Румена още в самото начало. И то от хуманност, а не от интереси. Макар хайдутите и четниците да са представени в блестяща светлина и бойна слава, добре са изложени и техните вътрешни борби и слабости, които имат ключово отношение към сюжета. Да, Румена е образ, достоен за възхищение и дори подражание, но освен това са показани всички нейни черти и особености, които намаляват първоначално заформящият се култ към нейната личност и експозирането й като обикновен човек, който взима грешни решения, рефлектиращи не само върху него, но и върху близките му и всички, които го следват.

Воевода” показва колко сме силни не само физически, но и емоционално.

Освен това филмът не ни спестява и други истини, отнасящи се към наследството ни като народ, а именно как всичките тези страсти, които бушуват в душите и сърцата ни ни разединяват. Как въздигаме в култ идолите си, забравяйки, че и те са живи хора, които грешат. Позволяваме на тези грешки да ни разочароват и да предадем идолите си. Да ги свалим. Филмът не подклажда излишни родолюбие и гордост в зрителите. Тъкмо напротив. Предоставя им студена плесница. През цялото време колкото и да бях впечатлен от реализацията на продукцията усещах една горчивина. Горчивината на себеосъзнаването.

„Воевода” не е филм, който се съотнася толкова към робството или дори женския героизъм, както биха се изказали много интернет хейтъри, дигизирани като „критици”. Макар тези неща да са загатнати и да служат като фон, това е филм, който се фокусира върху общочовешките теми. Като себеотрицанието в името на кауза, морала, честолюбието, саможертвата и т.н. Във „Воевода” могат да се забележат дори наченки на най-актуалните похвати в световните кино тенденции, но не копирайки ги, а интерпретирайки ги по собствен, може би дори уникален начин. Спомняте ли си кога в съвременното, че и класическото ни кино е засяган ефекта на пеперудата? Или предопределението, което свързва животите на хората?

Във „Воевода” зрителите стават свидетели на постоянни ретроспекции, които показват изключително акуратно дребните камъчета от миналото, повлекли лавината на настоящето. Силата на връзката между Румена и байрактара й може да се види още от техните взаимотношения като деца, показвани през цялото време като малки проблясъци от съпреживяните им спомени.

Разгледана подробно е идеята за клетвата пред Бог. Има ли такава свръхестествена сила, пред която изричаме обещания, заради чието неспазване търпим наказание? Или сме ние тези, които отдаваме прекалено значение на това. Дотолкова, че сме готови да действаме самите ние от името на Бог. Нима турчинът, който съди през волята на Аллах, е по-различен от свещенника, който решава кога да даде или оттегли вярата си от някой съгрешил? Дори когато грехът всъщност е изпълняване на най-върховната божия заръка. А именно – любовта.

Персонажите са съвършено пъстри. Постоянно лавиращи от едната крайност в другата и постоянно търсещи себе си. Персонажи, чиито деяния учудват зрителя и го карат да се замисли колко противоречиви са човешките души. Това прави и „Воевода” универсален филм. Филм, който би разчувствал хора от други националности, които не носят това историческо бреме като нас. Ето защо и филмът спечели моето уважение. Поради своята всеобхватност и актуалност, при все това, че се развива в съвсем различно време от настоящото.

Относно атмосферата може да се каже, че е перфектно напасната. Езикът е така архаичен, че на моменти наистина не знаеш за какво си говорят героите, но актьорската игра е толкова добра, че самата изразителност и експресии на персонажите дават нужната информация, за да се осмисли всяка една сцена. Превъплъщението на всеки един актьор, включително на самата Зорница София, играеща Румена, е пълно, а пренасянето в онова време – успешно.

Към атмосферата на филма допринася и саундтракът, цялостно разработен от родната, набираща все повече популярност етно формация „Кайно Йесно Слонце”.

Какво може да накара един родител да изостави детето си? Защо Румена не е нито жена с жените, нито майка с майките, нито воевода с воеводите? Все въпроси, с които филмът ангажира и чиито отговори оставя загатнати, така че зрителят сам да ги открие. Защото накрая най-добре съдят наблюдателите.
И аз се надявам те да отсъдят справедливо за воеводата и най-вече нейните избори. Предполагам, че за едни хора филмът ще е прекалено добър. Предполагам също, че за други ще е лош.

Едно обаче е сигурно. Този филм е важен и повече от нужен. Защото показва смелост. Смелост да се поставят болезнени теми на дневен ред, така че да провокират и пробудят хората. Живеем във времена, в които много от нас са заровили доброволно глави в пясъка, забили фокуса на съзнанията си само в настоящето. Без да осъзнаваме, че за някои от трудностите, които ще срещнем, ще са ни нужни не само персонални качества, но и примери за подражание, които да ни окуражават и вдъхновяват.

Румена е един такъв достоен пример. И се радвам, че младите вече имат алтернатива сред цялото бунище от къртици, мафиоти и престъпници. Официално „Воевода” постави началото на една нова епоха. Епоха, в която новите идолите се борят за обща кауза, а не за персонална изгода. Епоха, в която общността е над личната сполука.

Изкуството е най-мощният двигател за хората и тяхната мотивация да живеят и да се реализират. И да променят статуквото.

Ето защо „Воевода” ще вълнува. Дълго занапред. И се надявам все повече хора да се докоснат до всичко, което олицетворява, за да успеят да осигурят едно по-достойно бъдеще за тези след тях.
По подобие на Румена Воевода. За Христова слава и хайдушка чест.

Воевода”
Режисьор: Зорница София Попганчева
Участват: Зорница София, Валери Петров, Горан Гънчев, Димитър Селенски, Владимир Зомбори, Петър Генков, Йордан Биков
Сценаристи: Зорница София Попганчева
Продуценти: Зорница София Попганчева, Мила Кирова, Петър Минчев

Делиян Маринов
е на 25 години и е дипломиран политолог. Интересува се най-много от литература, музика, кино и пътувания. Има издадени три фентъзи романа.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to