За Коледа, атентатите, мира и правото на живот


Довечера е Бъдни вечер. Изминаха четири дни, откакто един берлински коледен пазар стана сцена на пореден терористичен акт; откакто една от най-известните улици в Берлин се превърна в гроб на дванадесет души и откакто отново започнахме да си задаваме въпроси, какво се случва с този свят и защо се случва на нас. Изминаха четири дни, в които си мисля как можех да бъда на онова място в онова време, но плановете ми просто се отмениха. Четири дни са и достатъчно време да започнем с онова, което е най-лесно: да виним мюсюлмани, да псуваме задружно бежанците или компетентно да обсъдим недостатъчните мерки за сигурност от страна на немските власти. Сега, след като сме достигнали до същността на злото, можем да чувстваме, че сме изпълнили гражданския си дълг – да философстваме за всичко… дори за онова, което не сме обмислили добре. Не е проблем. Нима не живеем в свят на фалшива информация и полу-истини? Кому ще навредим с едно негативно мнение или с още един опит да “поправим“ на теория този глупав свят?

Утре е Коледа. Да, светът е луд, но забележете, началото на тази лудост не съвпада с началото на атентатите в Европа. Тази лудост продължава вече с години в страни като Йемен, Саудитска Арабия, Афганистан, Сирия и прочие. Там хаосът отдавна е станал всекидневие, а смъртта – добър познат. Там хората отдавна знаят, че светът полудява, човечността е на командно дишане, а ние го разбираме чак сега, защото чак сега нашият малък, идиличен европейски рай е в опасност. Това е нормално. Как да си представиш какво е страх, като никога не си виждал кръв по паважа? Как да си представиш какво е война, като никога не си се питал отчаяно защо някой убива неочаквано друг – без право на обжалване? Как да знаеш какво е отчаяние, когато никога не си бил в ситуация, която не зависи от теб и в която ти и твоето семейство сте просто незначителни пионка в играта на чужди интереси? Преди време за мен конфликтите на други континенти предизвикваха ледени тръпки по гърба, но ми бяха по-скоро безразлични или пък тихо си отдъхвах, че тук, в Европа, сме „недосегаеми” .

Берлин ме промени. Там срещнах хора, по които войната беше оставила белези от куршуми или нож и невидими яма от страх, отчаяние и ненавист в сърцата. Запознах се с млади студенти, които всяка сутрин се събуждат с молитвата някъде там никой да не е влязъл ненадейно в къщата им и застрелял родителите им до стената. Без причина. А историята, която никога няма да забравя, се случи на едно студентско парти, когато обяснявах на едно момче от Йемен за нашата глупава български политика. Той ми каза, че всичко в България ни е наред, а на моето учудено изражение отговори с тъжна усмивка – „Миналата седмица в Йемен убиха най-добрия ми приятел. Беше само на двадесет и пет”.

С този текст не целя да внеса справедливост на този свят, нито смятам, че „справедливостта” се постига така лесно. Просто ми се иска да бъдем разумни. Да не насаждаме омраза в съзнанията си към определена религия, определени хора или определени страни. Да, между нас може да има различия, но в своята същност, под национална принадлежност, религия, възпитание и култура ние всички сме хора и много си приличаме. Искаме сигурност, закрила, права, равноправие. Имаме своите детски спомени на безгрижност, копнеем за любовта на най-близките си и сами обичаме някого. Не всеки бежанец е добър човек. Не всеки мюсюлманин е добър човек, но и всеки християнин не е светец. Едно неконтролируемо приемане на много бежанци в Европа не е разумно, но от безразличието към чуждото нещастие също ми се гади. Проблемът няма да бъде решен нито с приемане и интеграция, нито само със съчувствие. Проблемът трябва да бъде решен там, където е – на място. Войните и конфликтите трябва да бъдат разрешавани, не подстрекавани, не избягвани, докато не дойдат и не почукат на нашата врата, а след това не оставят кървави следи на прага.

Стига политика. Аз съм просто един берлински студент и ми се иска да имам правото да отида на един коледен пазар с християни, будисти и мюсюлмани и да знам, че единственият ни проблем е как ще се приберем, ако прекалим с греяното вино. Ей това си пожелавам… амин. Една трагедия може много да ти отвори очите за това, колко важен е животът, колко важно е да го живееш достойно и колко неотложно е да си благодарен за онова, което имаш – пък било то и дори правото да пиеш греяно вино с най-добрите си приятели, които още са… живи.

На вас пожелавам една прекрасна Коледа. Дано да си забравите някъде телефоните, лаптопите и всички възможни техники, които отнемат от вниманието ни и нарушават комуникацията ни. Ако имате късмет, присъствието на любимите ви хора ще радва вашата празнична маса. Ако имате още по-голям късмет, времето няма да ви е отнело никого от тази маса, както за жалост понякога се случва в живота. Наслаждавайте се на подобни мигове, не таете злоба или ненавист към онези, които нямат Коледа, но също имат семейства и също са просто човеци. Ако можете, бъдете една идея по-добри, но и през останалите дни, когато разумът ни и човечността ни ще са изправени пред изпитанията на популистки партии, сеирджийски медии и чиста човешка глупост и първичност. Останете тогава, моля, разумни. Критични, но не предубедени. Справедливи, но по-човечни.

А по принцип бъдете благодарни… че дори всичко да не е наред, имаме правото на живот да го поправим.

Карина Николова

2016

Карина Николова
изучава магистърска степен по „Медии и политическа комуникация“ в Берлин. Чете книги и пише разказии, статии и кратки истории от дете. В германската столица намира най- голямото си вдъхновение – различните хора и култури от цял свят

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to