За поета, който се оказа просто… човек

13240674_1716923178525547_1922786855096235555_n

Преди повече от година, а може и две получих покана във фейсбук за страницата на някакъв нов български поет на име Константин Трендафилов. „Мърлявият блог на един спретнат човек“. Само заглавието си заслужаваше лайка, който днес даваме на какво ли не. От изтъркани цитати на Коелю до еднотипни селфита с храна. Говорехме за спретнати хора, а аз бях намерила един, който пише прекрасно. Стихове. За любов. А аз съм жена. Познайте какво се случи. Тъпото клише преля в реалността. През ден цъквах на неговата страница, все едно пишеше на мен стихове за сплетени длани, заключени сърца, липси и толкова още интересни неща, с които преливаше блогът му. Трендафилов беше моята малка фейсбук тайна. Мистичният мърляв блог ми спретваше няколко блажени минути романтика в делника. Как да не ти се разтопи сърцето?!

После непоправимото се случи. 20 000 хиляди читатели на страницата му, още 10 000 хиляди интервюта и изведнъж целият свят заговори за Константин Трендафилов. Особено жените. Почувствах се предадена. Първо, той си беше моят незнаен от никого поет. Второ, в едно интервю той сподели, че интимните му стихове са плод не на някоя незнайна муза, а на богатата му фантазия. Загорча ми. Да пишеш как някой ти липсва, а този човек да не съществува, а да може да е всеки – от секси съседката до продавачката с голямо деколте, си е удар под кръста за романтици като мен, които си мислят, че истинските неща се адресират до истински хора.

10906281_1590730431144823_181724471700374007_n

Намразих го. Помислих си как използва таланта си, за да пробутва захар във вода на романтични момиченца с малко житейски опит и големи надежди, както и на масовия фейсбукър, който смята за изкуство всичко, което не може да разбере…  В България, приятели, всеки вече може да пише бял стих. Всеки, който може да пише въобще и притежава някоя по-сложна думичка в речника, стана поет. Особено ако е мъж и особено, ако е чаровен. В България псевдо-изкуство и псевдо-хора над път и под път. Питах се само дали и този спретнат човек, чиято душа изглеждаше голяма, нямаше да се окаже един лицемерен немарливец.

Какво стана нататък, ще кажете вие. Ето какво. Дадох филма на Дисни на пауза и се вгледах в реалността, а тя беше следната. Доядя ме, че всички взеха да го харесват. Явно съм имала собственическо чувство към него. Второ, то си ни е манталитет да намразим успелите си сънародници, които са имали нахалството да правят нещо смислено, че и да успеят с него. Ядосваха ме и всичките интимни стихове. Оглеждах се насам-натам, но истинските мъже си оставаха все така непоетични. Казваха ти някоя дума накриво, псуваха по мачове и проследяваха с поглед красивите момичета на улицата. Никой не ти се извиняваше, че те кара да плачеш, нито ти казваше в поетичен тон, че му липсваш. А най-много ме доядя, че Константин Трендафилов се оказа просто… човек. Нито окъпан в лъчи рицар, живеещ в кула от слонова кост. Нито страдалец, изплакващ нещастната си, изгубена любов в стихове. Нито низвергнат от света гений, нежна душа и още куп глупости, с които ние, *особено жените* трябва да украсим аурата на някой изгряващ талант, за да е всичко обвито в мъгла, драматизъм и романтика.

12249635_1658743684343497_544160099708226204_n

Но Трендафилов се оказа просто човек. Като нас. Но човек с талант, който може да те накара да му прочетеш интервюто докрай. И стана ясно, че в шлаката, с която ни залива обилно интернет и съвременната българска поезия, има и перли. Трябва обаче да имаш сърце, пък и малко набито око, за да ги откриеш. Трябва да виждаш под доспехите, които са в петдесет нюанса сиво, за да различиш псевдо-рицаря, копнеещ за вниманието и парите ти (нали трябва да му купиш книгата), от момчето, което просто е имало един блог и е изсипвало там онова, което се е раждало под пръстите му. То е било вълшебство, от истинските. Дано само да не го главозамае, понеже България е пълна със звезди и звездички, политици и политичета, поети и поетчета. Така до безкрай. Дано да не се главозамаем и ние, читателите. Все се появяват авторитети и ние си мислим, че като ги следваме, вече сме заслужили титлата на „интелигенти“. Всяка безсмислена свалка в стихотворна форма приехме за талант (особено женската публика). Истината е обаче, че няма никакво значение. Животът минава. Всяка духовна нищета и щета от псевдо-култура остава за нас.

И когато есента бавно пристъпва, вечерите захладняват рано, а кавалерите си търсят лесно разголващи се въпреки студа мадами, ще имам време да чета поезията на Трендафилов без очаквания и без драматизъм. А тя е много хубава…

Толкова, че да му простя, че се оказа просто… човек.

 

Карина Николова,

Берлин, 2016

Карина Николова
е на 24 и изучава магистърска степен по „Медии и политическа комуникация“ в Берлин. Чете книги и пише разказии, статии и кратки истории от дете. В германската столица намира най-голямото си вдъхновение – различните хора и култури от цял свят

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to