За развалените компаси, които ни отвеждат… до последната ни среща

Снимка: Berlin ArtParasites

Снимка: Berlin ArtParasites

Днес в Берлин в един случаен парк видях двама незнайни мъже в един фонтан. Около тях се бяха събрали хора, които правеха снимки и клипове. Приближих се и гледката стана още по-странна. Не само, че във фонтана имаше двама мъже, но и те бяха оплетени в прозрачно бяло було, което сякаш нямаше край. Гърдите и раменете им бяха пристегнати с еластични тънки въжета, които ги свързваха. Двамата обаче бяха обърнати с гръб един към друг. Тананикаха. Тъжна, монотонна мелодия, която се врязваше в съзнанието. Създаваше усещане за мистичност, но и за край. Под тези звуци двамата започнаха да се движат в различни посоки. Бавно. Трудно. Въжетата, макар и еластични, все се опитваха да ги върнат един към друг. Булото им пречеше да отидат далеч. Изведнъж по воала се появиха светлинки като малки запалени фасове от цигара. Двамата го запалваха на различни места и то се сгърчваше като разядено.

Отначало не разбирах какво значи всичко това. Пак ли ставах сведетел на „съвременното изкуство“, което всички възвеличаваха, но никой не разбираше. Огледах се около мен. Не разбирах хората, затаили дъх от възхищение. Смешни ми бяха и онези, които едвам се сдържаха да не ахнат. Та това са просто двама мъже в един плитък фонтан, заплели се в глупав воал. Единственият фурор, който биха могли да направят, е да се удавят по погрешка. В Берлин изкуство на всяка крачка, но това… Дали беше изкуство?! Исках да си тръгна, но не тръгвах. Защо?! Може би ме бяха хипнотизирали с това странно буботене. Или беше от пълната тишина, в която тъгата се настаняваше като чакан и любим гост. Изведнъж спрях да мисля за съвременното изкуство, както и за абсурда на цялата ситуация. Вгледах се в детайлите, които надхвърляха смешното бяло було. После видях.

13445616_1021195371263722_7756888477054663335_n

Снимка: Berlin ArtParasites

Двама човека, които са свързани. Някои наричат това „ химия“. Други му казват „любов“. За трети това са време, мисли, думи, докосвания, спомени, погледи и още толкова неща, които не могат да бъдат описани с думи. Една друга реалност, която е създадена от двама. Която има смисъл само за двама. Която не може да се обясни, защото се чувства. Когато си в нея, ти си в утробата на нов смисъл. В утробата на една майка, всеки е сам .*С изключение на близнаците, но това е друга история*. Ние се раждаме сами и умираме сами. Когато намерим любов, споделена любов, в нейната утроба за един кратък миг съществуването ни престава да бъде самотно. Тогава ставаме създатели. На връзката, която вплита време, мисли, думи, докосвания, спомени, погледи и още толкова неща, които не могат да бъдат описани с думи.

Ако животът беше приказка, всички щяхме да останем прегърнати в тази утроба. Времето щеше да спре за двама, а любовта щеше да е завинаги. Планетата обаче се върти. Часовникът тиктака. Сърцата ни изтласкват кръв. Дробовете ни вдишват и издишват въздух. Телата ни остаряват. Душите ни също. Дори неживото се променя. Жялязото ръждясва. Цветовета на стените на новата спретната къща избеляват. Пантите на вратата скърцат. Покривът пада. Хората тръгват в различни посоки. Може би заради грешен компас не един към друг. И все по-надалеч, и все по-надалеч… И ги дърпат един към друг тънките сърдечни нишки. Общата утроба иска отново да ги събере. Късно е явно. По нея цигарите си изгасят всички недоразумения, гордост, обида, навик и делник.

Пред очите ми булото се сгърчи. Двамата са далеч. Все още свързани с еластичносто въже, но далеч. Те се измъкват от него. Мелодията свършва. Всички мълчим. Представлението свърши. Булото стои сгърчено във водата. По него личат белезите от изгоряло. Животът не е приказка. Съжалявам.

Накрая сред море от ръкопляскания двамата мъже се прегръщат плачещи. За последно. И после всеки поема

сам

по своя

Път.

Карина Николова

Берлин, 2016

Карина Николова
е на 24 и изучава магистърска степен по „Медии и политическа комуникация“ в Берлин. Чете книги и пише разказии, статии и кратки истории от дете. В германската столица намира най-голямото си вдъхновение – различните хора и култури от цял свят

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to