За София никой не пише песни

1

Здравей, Слънце! Съжалявам, че чак сега ти пиша… Просто ми беше трудно да започна.

Няма да забравя първия път, когато те видях. Бяхме на предварителния изпит в СУ, а ти се луташе от зала в зала, докато минути преди изпитът да започне седна в моята зала. Седмици след това те видях на часовника в Бургас, ръкомахаше типично в твой стил и се смееше. Тогава тайничко се надявах да ни приемат журналистика, защото щях да имам поне една съгражданка в курса. А ти знаеш колко е яко да намериш късче Бургас в мрачната София.

И ни приеха, и на първото ни упражнение, когато се представяхме кой откъде е, няма да забравя колко бяхме щастливи, че има и други колеги от Бургас. Заговорихме се за „гадната София”, за гадния й климат, как ни липсва морето, влажния морски въздух…  И двете бяхме болни и обвинявахме София, говорихме си с носталгия за любимия град, за морето, за летните разходки късно вечер… Мисля, че така започна всичко. И така завърши – с разговор за морето, само че няколко месеца по-късно.

Бързахме да стигнем до факултета, за да се срещнем с екипа на “Под моста”, бяхме развълнувани, че почваме стаж. В автобуса си говорихме за много лични неща. Просто имах чувството, че мога да ти кажа всичко… и го направих. По пътя за факултета отново си говорихме за любимия Бургас, за това, че и в София има какво да се види и да се прави и първоначалния ни отказ да приемем, че ще живеем в столицата, далече от приятели, роднини и от морето, вече се беше изпарил. Обеща ми да излезем да пием по бира на плажа или на някой бар. Вече на наша територия.

И наистина последната ни среща беше една от най-хубавите. Може би, защото е била последна, но без да го знаем. Смеехме се през сълзи, та чак ни заболяха коремите, бутахме се и само с поглед се разбирахме и отново избухвахме в смях. Не знам дали беше от поредната чаша Мартини или просто ни беше хубаво. Говорихме си за факултета, за морето, за музика, за пътувания… И се смеехме много. Така ще те запомня – вечно усмихната.

Таня Панайотова

november

За София никой не пише песни

За София никой не пише песни. Защото никой не я обича. И защото е мръсна, и ужасна, и хаотична, и разбита, и неподредена, и захабена, и плашеща, и прашна, и пълна с хора.

Ужасни, хаотични, разбити, неподредени, захабени, плашещи, прашни хора. Не искам там. И не искам да се връщам там. Не принадлежа на столицата, заедно там с всички псевдостоличани, които нямат никаква привързаност към града си. Само бързат и работят, и се прибират после все така ужасни и разбити, захабени и прашни в задушното метро. Като зомбита, забили поглед в земята, търсещи отдавна изтеклия си мозък. Мирише на плесен и мърша. Не е живо. Не диша. Не тупти. Не мърда. Расте, старее и грознее. Застинало там във всичките си 1344кв. км. площ. Вегетира в неестествената, урбанизирана среда, погребано под очуканите пътища и занемарени строежи.

А тук? Тук е красиво. И топло, и уютно, и мирише да сладки с джинджифил, на фъч с много шоколад и прясно кафе, просмукано с лек цигарен дим.

Ах, Бургас – ръчно изплетен от тънка мъгла. Наднича зад магистралата с палавите си, слаби светлини и заслепява сърцето ти, и пълни очите ти. И влагата, просмукана в асфалта, и празните улици в дъждовния ден. И безлюдната Морска, пожълтяла от безмилостен листопад. А листата по земята – девствени и нежни, недокоснати и все пак умиращи. Есенни. Меланхолични. Вдишват последните си глътки. Дори умиращите пак са по-живи от нея. Онази уличница, която всички заглеждат и след време с погнуса извръщат поглед. София. Красивото име на грозния град. Умиращите листа и голите дървета на Бургас. Тях обичам повече. Защото умират, когато си заминавам и се раждат отново, когато се връщам.

За София никой не пише песни. Защото поетите умират заедно с нея.

 

Владимира Живкова
Владимира беше от онези рядко срещани в България млади хора. Млади хора, изпълнени с жизнерадост, оптимизъм, мечти, интереси, талант и вечна усмивка на уста. Тя беше човек, който имаше възможността да замине, но избра да остане и да се бори. Интелигентен, търпящ критика, самоусъвършенстващ се, грамотен, разноцветен, забавен, възмущаващ се, интересуващ се, четящ, умеещ да се забавлява и да съчувства. Владимира беше личност. Личност, която щеше да постигне много. Която си тръгна от този свят на крехката възраст от 19 години, в разцвета на силите си и по време на най-хубавото време от живота си.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to