Защо критиката и читателите се влюбиха в „Светлината, която не виждаме“?

allthelightСпокойно мога да кажа, че „Светлината, която не виждаме” е една от най-хубавите книги, които съм чела в последно време и със сигурност – най-сърдечната и емоционална.

Този исторически роман от Антъни Доер – световен бестселър, финалист в National Book Award, най-добър исторически роман на 2014 на GoodReads, а от вчера и носител на наградата Пулицър (у нас с прекрасно издание от издателство Ciela, превод: Пламен Кирилов) ни въвежда в добре познатата тема за Втората световна война (от чийто край тази година се навършват 70 години), така сякаш се разхождаме из коридорите на стара къща, запазила всяка емоция, която са преживели нейните обитатели.

Защото ние помним живота си през малките детайли – мирисът на бушуващото море, допирът до нещо непознато, звукът от радиото, гласът, който прегръща, едно изречение, кънтящо до края.

„Но нима, мисли си нощем Вернер, животът не изобилства с преходи и смесвания? Още от раждането. Животът ни дава, взима… Всяка хапка храна, всяка частица светлина, които поглъщаме, ни променят, нищо не е чисто или застинало.”

Четенето на този роман много прилича на реденето на пъзел. Главните герои Мари-Лор и Вернер ще станат ваши приятели, чиито емоции ще съпреживявате и неусетно само на страница разстояние ще се пренасяте от Франция в Германия и обратно посредством малките глави, на които е разделена книгата – винаги озаглавени, като малки разказчета, малки късове история, които правят романа това, което е.  Парченца, които внимателно трябва да наредим. Понякога ще изникне някое ъгълче, понякога ще сме точно в средата на картината, докато пред очите ни не се сътвори нов, красив свят, който сме опознавали парче по парче. Всъщност именно ретроспекцията е това, което изгражда романа.

cielaМари-Лор срещаме едва шест-годишна в началото на книгата, когато ослепява от двустранно перде. Тя е сляпата дъщеря на Льоблан – ключарят на парижкия природонаучен музей, който създава малки къщи-съкровища и се грижи за нея. Вернер Пфенинг пък е осем-годишен сирак, живеещ в дом за деца без родители с по-малката си сестричка Юта. Романът разглежда животите им през тяхното израстване като хора. Всевиждащият повествовател разказва като свидетел, който преживява всичко заедно с Мари-Лор, Вернер и техните приятели по пътя на живота им. В началото единственото, което ги събира е времето, в което живеят – годината е 1936 – време, в което никой не подозира, че някой отново би започнал война, и това, че и двамата преживяват нещо, което коренно променя живота им – Мари-Лор ослепява, а Вернер намира старото радио в боклука. И това отключва тяхната дълбока сетивност и определя животите им и тяхната среща.

“… Мари-Лор слуша как пчелите копаят като миниатюрни миньори из цветчетата и се опитва да си представи техните пътешествия според описанията на Етиен: всяка пчела работничка следва невидимо поточе от миризма, търсейки ултравиолетовите силуети на цветята, пълни кошничките на задните си крачета с поленови зрънца, след което поема опиянена и натежала, по обратния път към кошера”

Началото на Войната отпраща Мари-Лор и баща й на морския бряг на Нормандия. В малкото градче Сен Мало ги приютява един чичо, когото Мари-Лор не познава. Неговият дом е изпълнен със скрити радиоапарати, а също крие и  технология за изпращане на съобщения отвъд Франция. В същото време Льоблан трябва да скрие „Лумналото море“ – скъпоценен камък, обект на различни легенди, преследван от немския офицер фон Румпел.  Защо това е така оставям да откриете сами, защото историята на камъка е умело сплетена с тези на Мари-Лор и Вернер. В същото време в Германия Вернер е изпратен за обучение в академия на Хитлерюгенд и под покровителството на д-р Хауптман поправя радиоприемници. Вернер е изпратен на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата. Как радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер също няма да разкрия, но развръзката е прекрасна. Доер не поднася клише, а истинска история, която да бъде запомнена.

„Пиано, самотна мелодия, която за Вернер е като златна лодка, носеща се по тъмна река, кресчендо от хармонии, което преобразява Цолферайн, къщите се превръщат в мъгла, линиите изчезват, комините падат, по улиците се разлива величествено библейско море, а въздухът просто гъмжи от възможности.”

Освен прекрасната структура на романа, който завърта във своя вихър, вълшебството от цветове го прави също силно емоционален. Въпреки, че тоновете на Войната са много повече мрачни и сиви, Доер успява да направи тази история цветна и топла, изпълнена със светлина.

За мен това е книга-лабиринт от спомени, книга, пълна с тихото опознаване на света чрез допира, с мирис на море, с докосване на хиляди черупки, с гласа от радиото, с обич, с искрено приятелство… А Списание „Ню Йоркър“ нарича романа „Един размисъл за съдбата, свободната воля и начина, по който по време на война малките избори могат да имат сериозни последствия”.
all-the-light-we-cannot-see_612x380

И не само по време на война – всяко наше действие предизвиква събития, за които не подозираме. И, когато вечер до прозореца, тихо слушаме радио или потъваме в мрака на нощното небе, някой някъде ни обиква, спасява, запомня.

„Толкова ли е трудно да се повярва, че и душите могат да се предвижват по тези пътища?…че край нас постоянно летят души – тихо, но доловимо, ако се вслушаме внимателно? Носят се над комините, тичат по тротоарите, мушкат се под якетата, ризите, гръдните ни кости и дробовете, за да излязат през гърбовете ни, пространството е библиотека и запис на всеки изживян живот, на всяко изречено изречение и всяка дума още трепти във въздуха.“

 

Емилия Найденова
е на 25 и е завършила специалност Българска филология в СУ „Свети Климент Охридски”. Интересува се от литература, култура, театър. Зад името й стои автор на две стихосбирки, млад мечтател, събирач на истории. Обожава да чете и пише поезия. Извън сайта работи като уеб мастър и учител по английски на малки деца.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to