Жената няма име, но има глас

Жената няма име“ на турската писателка Дуйгу Асена е в голямата си част автобиографичен. Това е нейният първи роман, който се превръща в бестселър и получава четиридесет издания. Разказът, който се води от първо лице, показва живота на главната героиня, започвайки от детството ѝ. Тя е по-голямата сестра в семейство на обикновено за тези години (средата на миналия век) турско семейство. Ала много от обкръжаващата я действителност, характери и порядки могат да бъдат видени и до днес в съвременния мюсюлмански свят. Майка ѝ, безгласна буква в брака, е покорна домакиня, чийто свят се изчерпва до пределите на семейния дом.

„Понякога мама плаче, мисля, че се страхува от татко. Тя нито веднъж не пита татко кога ще се върне, къде отива или колко пари е похарчил. Татко има много пари, мама няма, и ние нямаме, на всички татко дава. Мисля, че се бърка във всичко, защото той дава парите, парите са много важни.“

Баща ѝ, абсолютен тиранин, привидно религиозен и уж крайно морален човек върти афера с най-добрата приятелка на жена си. Героинята на Дуйгу от малка става свидетелка и деен участник в този двоен стандарт за половете. Интересен похват е, че нейното име не е споменато нито веднъж в целия роман. Привидно ѝ е отредена роля, подобна на тази на майка ѝ. От нея се очаква да е лоша ученичка, да не се меси в „мъжкия“ свят, да няма амбиции за кариера и самоусъвършенстване. Жената винаги трябва да заема второстепенна роля, да е украса на дома, робиня на желанията на съпруга си. А най-вече почтена дъщеря и съпруга, която не мърси името и честта на баща, брат или съпруг с непристойно поведение.

„За всяка болка, която изпитахме, и вие носите вина… Всяка капка моя сълза е по ваша вина…“

В тийнейджърските си години и като млада жена тя има връзка с много мъже, но встъпва в брак само с един (и то неуспешен). Вместо да се примири с огризки, решава да се стреми само към най-доброто. Да има пълноправен съюз с мъж, който не я смята за по-нисше същество. Да приема кариерата, по-високата ѝ заплата и самоувереността ѝ без да се чувства застрашен от тях. Да укроти мъжкото си его в името на любовта. Жената в този роман в безбройните си връзки се опитва да запълни липсата на обич, което момичето не е получило от бащината фигура.

„Аз така… като истукана… жадна за ласка… винаги сериозна… безрадостна… аз така вдървена… като малко коте, чакащо някой да го приласкае, да го помилва… Ах, татко… татенце…“

„Много ми е интересно какво би станало, ако някой ден изкажа на глас всичко това, което ми минава през ума…“ И Дуйгу Асена го прави. Тя става журналист, по-късно писателка с осем издадени романа, а през цялото това време е най-вече деен активист за правата на жените в Турция. „Жената няма име“ е издадена през 1987г. и още на следващата година е забранена, защото се смята, че „нанася вреда върху семейните устои“.

Жената няма име, но има глас. И го издига, за да бъде чута.

 „За толкова изживени години научих едно… Ето тази рецепта: там където не си щастлива, бягай. И затова, бъди силна, бъди достатъчна сама за себе си.“

Елис Eмин
на 21 години, студент по „Журналистика“ в Софийския университет. Най-важното нещо в живота и са книгите и именно затова, след стажа си при нас, се превърна в най-сериозния ни автор за всичко свързано с литература.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to