Живот по италиански – песни, вкусна храна и история

Изкачвам се към кратера на Везувий. Температурата е около 36 градуса, настилката е камениста и от време на време камъчетата се търкалят под краката ми и ме връщат с крачка назад. Колкото по-нагоре отивам, толкова по-красива гледка се открива пред мен – едномилионният Неапол, сгушил се уютно между Тиренско море и Везувий, сякаш това е най-сигурното място на света, се показва повече и повече с всяка крачка. Денят започна с Помпей и сега, гледайки всички тези домове, църкви, улици и градини, не мога да не си представям какво ще се случи, ако Везувий изригне отново. Дали след години изоставеният Неапол няма да е част от туристическата обиколка? Странни същества сме ние хората – забравяме нещо, което постоянно ни напомня за себе си. Ходим по миналото и въпреки това не се поучаваме от уроците му. Везувий е единственият активен вулкан в континенталната част на Европа, както и най-населеният вулканичен регион в света (около 3 милиона души), поради това  е смятан за един от най-опасните в днешно време. Изригвал е много пъти, за последно (сравнително слабо) през 1944 г., когато успява да унищожи между 78-88 военни самолета. Името му има много преводи и значения, едно от които е „неугасналият“. Везувий продължава да дими, а ние продължаваме да строим домовете си в полите му, да изкачваме билото му, да забучваме измервателна техника и знамена по гръдта му в очакване на поредното изригване.

Ето, че съм на върха на Везувий – от едната ми страна е кратерът – в центъра му спокойствие, нов живот, трева и храсти, а в покрайнините – тънки струи дим, от другата ми страна – Неапол и Тиренско море чак до края на хоризонта. Ново значение на „на границата между живота и смъртта“.

 

Снимка на Алберто Инкрочи.

Снимка на Алберто Инкрочи.

Съвет: ако сте решили да изкачите Везувий си вземете удобни, затворени обувки.

На ръба на кратера.

На ръба на кратера.

4 дни по-рано

От доста време си фантазирах за пътуване из Италия с кола. Идеята на това пътешествие беше да се потопим в малките италиански градчета, да избягаме максимално от туристическите заведения, умишлено не спряхме в Рим, за сметка на Алберобело, Асизи, Матера, Орвието. Запасих се с два пътеводителя, фотоапарат, хартиено портмоне, най-леките си дрехи, слънчеви очила, много ентусиазъм и бях готова за приключение!

София ни изпрати с хлад, дъжд и гръмотевици, но за сметка на това Гърция ни посрещна със спираща дъха горещина. Първа спирка – Метеора. Известният скален комплекс датира от XIV в., а пещерите в подножието са заселени още през XI в. В превод името му означава „средата на небето“, „провесен в небето“ или „в рая“ и много точно описва чувството, което предизвиква посещението на манастирите. Метеора е от онези места, където просто искам да замръзна и да се потопя в безвремието, което витае около тях. Опитвам се да обхвана всичко с поглед, да го погълна и да запаметя усещането в себе си, но е твърде много, твърде необятно. За съжаление, отсечката от София до границата с Гърция ни отне повече време от предвиденото (новата магистрала все още не беше отворена, въпреки че се рязаха ленти) и когато пристигнахме, повечето манастири вече бяха затворили. В момента комплексът се състои от шест действащи манастира, като всеки от тях има индивидуално работно време, в което се допускат посетители.

DSC00987

Метеора.

От Метеора продължихме към Игуменица, където хапнахме прясна и вкусно приготвена морска храна, а след това хванахме ферибота за Бари.  Пътувахме цялата вечер, а на сутринта започна първият ни ден в Италия. Разликата веднага се усети в… радиото. Направи ми впечатление, че по повечето радиа, които хващахме, преобладаваше италианска музика – както старите добре познати песни, така и страхотни нови парчета.

От Бари тръгнахме към Алберобело, известен с особените си кръгли къщи, наречени трули, те са и причината  градът да бъде включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО за Италия. Легендите гласят, че трулите са се строяли така, че при премахването на един специфичен камък цялата къща да се събори. А теориите защо някой е искал да има къща, която да може да срути за минути са много. Според най-популярната причината е високите данъци, които са плащали жителите на област Пулия, или по-точно данъците, които не са искали да плащат.  Така при вестта за предстояща данъчна проверка хората разрушавали къщите си, след което отново ги възстановявали.

Алберобело.

Алберобело.

Трулите в Алберобело.

Трулите в Алберобело.

Входът на една от трулите - вълшебно спокойствие и красота.

Входът на една от трулите – вълшебно спокойствие и красота.

Днес съвсем законно в Алберобело има над 1000 трули, които красят улиците му. Повечето от тях се намират в квартала „Монти“ и са превърнати в ресторантчета, магазини, работилнички, с грижливо поддържани задни дворове и цветни градини. Освен ослепително бяла фасада, всяка трула има и конусовиден покрив със символ, обикновено с религиозно значение, но има и такива със зодиакален знак. Допадна ми атмосферата на спокойствие в Алберобело – почти нямаше туристи, а красотата беше скрита в малките детайли – в белите завеси, цикламените цветя в ръчно изработените сувенири.

 

След Алберобело потеглихме към Матера – градът, който ще е Европейска столица на културата през 2019 г. заедно с Пловдив. Местността е залесена още от Палеолита като се смята, че издълбаните в скалите къщи са на едни от първите на територията на днешна Италия. Матера е известен най-вече със стария си град ‘Sassi di Matera’ в превод – „камъните на Матера“. Докато се разхождах из каменните улици на стария град, единственото, за което можех да си мисля, бе как са живели хората тук. Градът е построен върху хълм и изкачването до най-високата му част си е изпитание, особено в августската жега. Повечето улици са едновременно и покриви на сгради, а надничането в двора на съседите не е никак трудно, тъй като често той се пада точно под нечия тераса. Италианското правителство е решило проблема със съседската завист, като през 1950 г. насила е преселило повечето хора, живеещи в Саси, към модерната част на града. Ако посетите южна Италия, задължително опитайте традиционната за тази част на страната торта с рикота и круша (‘Torta ricotta e pere’) – за първи път я вкусих в Матера, а след това се превърна в нещо като обичай да я опитвам във всяко градче, през което минавахме. Въпреки че името е едно и също, вкусът и видът й винаги са различни – от стандартната торта до крем.

Матера - гледка към стария град.

Матера – гледка към стария град.

 

"Sassi di Matera"

„Sassi di Matera“

От Матера поехме към Амалфийскоро крайбрежие. Пътят между Салерно и Майори се вие около скалите, следвайки техните очертания. Надолу – пропаст, море, понякога кварталче, къща, до която се слиза по стръмни стълби, яхти и лодки, бързащи да се приберат в пристанището като мравки по залез слънце. Нагоре – тераси на етажи, лимонови горички, триметрови кактуси, лилави облаци, малък самолет кръжащ около брега. Напред – път, толкова тесен, че ми се струва, че няма как да се разминат две коли на него. Опровергава ме и за да покаже колко греша, около автомобилите профучават и няколко мотопеда. Вместо сладолед на пътя се продава домашна лимонада „от лимонената ни градина“. Завоите идват един след друг, почти без прави участъци. Тясно е, стръмно е, вие ми се свят по тази италианска via[1]. Въпреки това, малко по-широките пространства не се използват от автомобили. Каменни дебели парапети, отделят улицата от пропастта и позволяват сред натовареното движение да се спре и да се види. Да се видят морето, заливът на Салерно и сгушеното между скалите Майори. По парапета са „накацали“ керамични разноцветни риби-саксии. Из града (вместо обичайните медни скулптури) има керамични фигури, пеперуди, русалки. Чудя се откъде си ги купуват местните.

Керамика в Амалфи.

Керамика в Амалфи.

Пясъкът по плажа в Майори е черен и каменист, но някак нежен. Заравям пръсти в него и се опитвам да разбера какво го различава от варненския. Измежду камъчетата намирам парченца керамика. Някога са били пеперуди, русалки, риби, някога някое италианско семейство е ходело по тях, красели са нечия къща. След това са били изхвърлени в морето, вълните и пясъкът са се погрижили за тях. Измили са ги, загладили са счупените им върхове, приютили са ги. След което отново са били изхвърлени на брега. Морето между Салерно и Майори има керамичен под. Събирам бели, жълти, сини, зелени, раирани керамични плочки и си представям как са изглеждали преди, кой е стъпвал по тях, защо и как са се озовали в морето. Най-много са белите. Вече виждам италианските къщи по-ясно – бял под, хладен в горещите дни, а в средата на стаята сини керамични цветя.

IMG_0301

По централната улица на Майори.

На този плаж почти няма миди, намерих едва една-две. Във Варна седефените мидички надничат зад всяко камъче. Всяко лято си събирам по няколко, взимам ги със себе си, след което изчезват безследно. Като малка бях събрала цяла торба с мидички и познавах всяка една от тях. Имаше принцеса, принц, кралици и крале, придворни, обикновени хора, рицари. Двете страни на една и съща мида в моя измислен свят бяха сестри-близначки. По-нежните и светли мидички бяха жени, а по-тъмните мъже. Тази торба също изчезна и може би това е играчката от детството, която ми липсва най-много. През всички тези години така и на намерих ненаранена, перфектна мида. Нито пък цяла керамична плочка по брега на Майори. Нито пък човек, недокоснат от вълните на времето и живота.

Амалфийското крайбрежие ме омагьоса – бистрото море, наситенозелената растителност, разноцветните къщи, сякаш строени една върху друга. Тесните улички на Амалфи и Майори са пълни с магазинчета за керамика, лимончело, сушени чушки, чесън и най-големите лимони, които някога съм виждала. Храната е безумно вкусна. Трябва да призная, че бях леко предубедена за италианската кухня (нещо, което несъмнено се дължи на огромния брой италиански ресторанти в България), нямаше как да греша повече. Морската храна по крайбрежието е винаги прясна и добре приготвена, маслините са сочни, пиците тънки, предястията с домати и патладжан изпипани до съвършенство, а едно ризото с морски деликатеси почти промени представите ми за живота, света и всичко останало. Лимончелото (limoncello) е лимонов ликьор, особено популярен в южната част на Италия, пие се добре охладен. Продава се и бутилиран, но най-добре е да си вземете от някой уличен търговец.

Лимонови дръвчета.

Лимонови дръвчета.

Храната и природните красоти са наистина впечатляващи, но това, което обикнах, бяха хората и особената им настройка към живота. Всеки ден срещах усмивки, позитивизъм, шеги. Италианците продължават да практикуват riposo, по-познато у нас като сиеста или следобедна почивка. Така че доста ресторанти, магазини, музеи, църкви затварят вратите си за около два часа всеки ден, това обикновено се случва между един и четири следобед. Дори да забравим за сиестата, италианците имат странна за нашите разбирания представа за работно време – почти никъде не е посочено такова, а често дори да е посочено, не се спазва – сутрин малките частни магазинчета отварят, когато намерят за добре (обикновено преди 10 почти нищо не работи), вечер също затварят, водейки се по някакво вътрешно чувство. Зависи от времето, сезона, колко хора има.

IMG_0386

Едно от най-любимите ми преживяванията в Италия беше импровизиран концерт на центъра на Майори. Веселието започна с класическа музика и изпълнения на пиано, оперно пеене и завърши с местната трупа, състояща се от хора на всякакви възрасти – от 4-5-годишни деца до побелели мъже. Общото между тях? Всички се забавляваха искрено и заразяваха публиката на площада. Децата бягаха из площада и опиянени от всеобщото щастие често забравяха за музикалните си задължения или пък удряха по инструментите си, следвайки не диригента, а вътрешния си ритъм. Пляскахме и се веселихме повече и по-истински, отколкото често се получава на концерти на световноизвестни групи.

Първите ми впечатления от Италия бяха, че е страна на малките радости, на щастието, което носят ежедневните неща. Непознатите се поздравяват, когато се разминат. На втория ден брат ми възкликна: „Защо всички ни поздравяват?“. Казах му: „Не знам, но не е ли по-хубаво така?“. Един от сервитьорите в хотела ни пееше всяка сутрин. Без причина, разгъваше сенниците и пееше. Ако можех да избера едно нещо от Италия, което да взема със себе си, безспорно би било това – песента от щастие, щастието от живота, животът – усмихнат, позитивен, красив, такъв, какъвто си го направим.

 

[1] В превод от италиански „улица“.

Пламена Крумова
е на 25 и е завършила СУ „Климент Охридски”, специалност Журналистика. Интересува се от фотография, литература, култура, театър, музика.

Сподели тази публикация

Google+ Linkedin Reddit Tumblr+ @Email to